Небето бе сиво и неприветливо. Октомврийският дъжд пердашеше пожълтелите листа на кестените в парка, при което се чуваше странно шумолене. Вятърът беше поривист и люшкаше заплашително клоните. По алеите бързо се образуваха локви, които сякаш кипяха от тежките капки. Забързани минувачи се стопяваха в далечината. Скоро щеше да се стъмни.
Млада жена тичаше със ситни крачки към спирката. Беше без чадър и скоро щеше да се намокри до кости. Лицето й беше напрегнато; устните й помръдваха нервно. Дългата й черна коса бе подгизнала и се мяташе като парцал по раменете. Обувките й с петсантиметров ток се бяха напълнили с вода и издаваха жвакащи звуци.
Към спирката се приближи автобус. Жената се забърза, за да не го изтърве. Оставаха й още петдесетина метра. Вратите се отвориха и хората започнаха да се качват.
Тя се опита да прескочи една локва, но се подхлъзна на мократа шума и залитна. Беше на косъм от това да запази равновесие, само че неравна плочка й изигра лоша шега. При последвалото тежко падане левият й крак се усука страховито за момент.
Тя нададе вик, докато се надигаше на лакти, вик по-скоро на изненада, отколкото на болка. Автобусът потегли с мощно боботене от спирката.
Минута по-късно настана тишина. Жената седеше в локвата и хълцаше. По лицето й се стичаха дъждовни капки, а вероятно и сълзи.
– Ударихте ли се? – чу се мъжки глас.
Тя отметна няколко натежали от вода кичура над челото си и погледна през рамо. Отзад имаше мъж в инвалидна количка. Държеше чадър над главата си. Черните му очи гледаха тревожно.
– Наболява ме кракът, но няма проблеми, ще мине. Как се изтърсих само…
– Да, страшно изглеждаше.
– Не се притеснявайте, наред съм. Само ме е яд, че изтървах рейса. А оттук едва ли често минават таксита.
– Съжалявам, че не мога да ви помогна да се изправите.
– О, няма проблеми. – Жената се извърна тромаво настрани, подпря се на дясното си коляно и на ръце и се изправи. Личеше си че щади левия си крак. Върхът на обувката се провлече немощно по плочките.
– Наистина ли сте добре?
– Е, не съвсем – проплака тя.
– Ама вие не можете да стъпите!
– Нещо не е наред, мамка му. Сега чак разбирам. Много неприятна болка ме жегва. Ох, как можа точно на мен да се случи! – Тя стоеше права, но разчитайки единствено на десния си крак; левият бе присвит в коляното и подпрян на земята с върха на обувката.
– Лоша работа. Ще извикам линейка. Съжалявам, че не мога да направя нищо за вас. Ако бях здрав…
– Линейка?
– Не се плашете. Ей сега ще звънна.
Той извади телефона си и започна да набира. Жената бе навела глава и гледаше пострадалия си крак. Стойката й не изглеждаше стабилна.
– Всъщност… Ако искате да ви закарам? – попита той.
– Какво?
– Или по-точно вие да ме закарате?
– Какво? – Жената примигваше неразбиращо.
– Ами… наблизо има болница. На двеста метра, не повече. Там съм се лекувал, та затова знам. Линейката вероятно ще се забави. Излишно губене на време.
– Пак не мога да разбера.
– Подпрете се отзад на количката и подрипвайте на един крак, ако не ви боли много, разбира се. Аз ще въртя бавно колелетата.
– Чудесна идея. Благодаря ви.
Тя мина зад количката и се хвана за дръжките. Мъжът прибра чадъра. Потеглиха.
Постепенно влязоха в ритъм. Придвижваха се доста бързо, въпреки че жената на практика не можеше да използва левия си крак.
Минувачите често заглеждаха странната двойка. Един даже прояви желание да помогне. Жената му благодари и го отпрати. Чувстваше се достатъчно силна. Дъждът почти бе спрял.
– Къде е тази болница? – попита по едно време тя и простена. Ръцете й трепереха.
– Ето там горе. Вижда се вече.
– О! Близо е, наистина. Трябва да се стегна.
– Боли ли ви много?
– Боли и се схванах, изобщо…май не преценихме добре ситуацията.
– Качвайте се, ще ви закарам!
– Какво?
– Седнете в скута ми. Аз имам сили да въртя колелетата. Ще стигнем за нула време.
– Все пак…
– Ръцете ми са силни.
Тя заобиколи и седна странично в скута на мъжа. Чувстваше се неловко. Всъщност, и двамата се чувстваха неловко.
Мъжът наистина имаше силни ръце. И тласкаше умело колелетата. Потеше се, но поддържаше стабилна скорост, въпреки претоварването.
Нараненият крайник първоначално бе свит в коляното, но постепенно се надигна и изпъна, сякаш от само себе си.
Усетила питащия поглед, жената рече:
– Не мога да го държа свит. Просто се вдърви ужасно. А и подутината като че ли расте.
– Няма страшно. Скоро ще се погрижат за вас.
– Е, каквото, такова. Съжалявам, че ви натоварвам така физически.
– Добре съм, ръцете ми са силни. Ще се справя.
Стигнаха.
Секунди след като количката спря пред входа, се появиха санитари. Те подхванаха пострадалата и внимателно я прехвърлиха на носилка.
Мъжът помаха с ръка, направи обратен завой и потегли към дома си. Отчасти бе доволен от себе си, но имаше чувството, че е допуснал грешка, или поне, че не е направил всичко, което трябва. Молеше се новата му позната да се възстанови бързо.
Вкъщи, след като се изкъпа и преоблече, го налегна странна тъга. Криво му беше, че е сам. Сипа си водка и настроението му постепенно се оправи.
***
Беше ранна вечер. Инвалидът киснеше в пустия си апартамент и се мъчеше да се пребори със скуката и неприятните мисли. Пиеше повечко напоследък. И излизаше рядко на разходки, въпреки че времето беше хубаво. Пусна си филм на компютъра, но не намери търпение да го изгледа. Сипа си два пръста уиски и отвори прозореца, за да подиша чист въздух.
Точно в този момент звънецът на входната врата задрънча.
Той изсумтя и обърна количката си. Мислеше, че е дошла касиерката на сградата да събира пари. През последните няколко години най-често тя го посещаваше.
Отвори вратата и миг по-късно примигна изненадано. На стълбищната площадка стоеше жената, която преди седмица бе закарал в болницата след инцидента в парка.
– Здравейте! – каза тя и припряно се понамести върху патериците си.
Левият й крак беше обездвижен с гипсова превръзка, която явно стигаше почти до слабините, защото полата бе доста издута в горната си част. Отдолу плахо надничаха фини пръсти с бледорозов лак на ноктите.
– Здравейте – отвърна мъжът, като не спираше да се взира в пострадалия крайник.
– Може ли да вляза?
– О, разбира се. Заповядайте. Ама че съм несъобразителен. Радвам се да ви видя. Просто се стреснах от…
– Не съм чак толкова зле – каза тя с очарователна усмивка на уста.
Влязоха в хола и жената се настани на фотьойла, като при сядането гипсираният й крак се вдигна и застана в хоризонтално положение, понеже коляното бе обездвижено в изпънато положение.
– Мога да ви предложа кафе.
– Нещо по-силно нямате ли?
– Уиски?
– Чудесно. Доза обезболяващо ще ми се отрази добре.
– Как сте? Какво стана, след като се разделихме?
– Ами приеха ме в болницата и лежах три дена. Имам счупване над глезена и разкъсани сухожилия на коляното. Изглежда няма да се наложи операция. Не се притеснявайте за мен, добре съм.
– Хубаво. Дано не ви боли много.
– Дойдох да ви благодаря, задето ме закарахте.
– Е, изведнъж ми хрумна, че така ще стане по-бързо, отколкото с линейка. Чудех се дали не съм допуснал грешка…
– Не сте. Иначе щях да чакам поне половин час.
– Вие как разбрахте къде живея?
– Поразпитах в кварталния магазин. Едната от продавачките ви познаваше.
– Много мило, че се отбихте. Но… нищо особено не съм направил. Всеки на мое място би ви закарал.
Жената се усмихна прокара пръсти по гъстата си коса. Изведнъж изражението й стана сериозно.
– Вие откога сте в инвалидна количка?
– Пет години и три месеца. Катастрофирах. Счупен гръбнак. Парализиран съм от кръста надолу.
– Сигурно не ви е лесно.
– А, свикнах.
– Сам ли живеете?
– Да, жена ми ме напусна, след като…
– Не биваше да любопитствам. Извинете.
Мъжът отвори уста, сякаш канейки се да каже нещо, но си замълча.
Настана неловко мълчание. Накрая тя попита:
– Мога ли да ви помогна по някакъв начин?
– Че защо ще ми помагате? – отвърна троснато той.
– Чувствам се задължена да ви се отблагодаря. Бяхте много мил с мен.
– Вие сте красива жена. Всеки би бил мил с вас.
– Ха – подсмихна се отново тя. – Значи ако там в парка бе пострадала старица, нямаше да реагирате по същия начин?
– Провокативен въпрос. Не, нямаше. Прецених, че едва ли тежите повече от петдесет килограма и затова ще се справя с превозването.
– Точна ви е преценката. Работите ли нещо?
– Рисувам корици на книги на компютъра.
– О, колко интересно!
– Хубаво е, че имам с какво да се занимавам.
– Аз пък разработвам уеб сайтове. Май професиите ни имат общо.
– Може да се каже, да.
– Аз ви се натресох и започнах да бърборя…
– Приятна ми е вашата компания. Напоследък съм станал голям киселяк, съжалявам. Искате ли да си поръчаме храна за вкъщи. Не съм готвил.
– Прекрасна идея.
– Да подложа ли възглавница под болния ви крак? За да ви е по-удобно?
– Подложете. Наистина започнах да усещам дискомфорт.
Храната дойде бързо и докато хапваха, жената подхвърли:
– Имам чувството, че стрелвате погледи към пръстите на крака ми. Май са се подули грозно. Трябваше да ги скрия с чорап.
– Не, очарователни са. И вие знаете, че ги заглеждам, защото са очарователни. Провокирате ме. Защо?
Тя присви леко вежди, кимна и рече:
– Докато ме возехте, усетих, че сте се възбудили.
Мъжът се изчерви. Мълчеше.
– Това ми се стори странно, като се има предвид, че сте парализиран.
– Имам чувствителност във въпросната област. В краката – не.
– Ясно. Добре… искате ли да преспим заедно?
Той я загледа съсредоточено.
– При първа среща?
Тя се засмя сърдечно.
– Аз нямам намерение да се обвързвам с вас. Просто се нуждая от секс, а вие сте ми симпатичен. Скъсах с едно гадже преди месец, след безброй скандали. Плюс това ми помогнахте в много трудна ситуация. Плюс това с този счупен крак имам… нужда от внимание.
– Значи не от съжаление?
– Аз не лягам с мъже от съжаление, господине – каза тя е се намръщи. Той изглеждаше нервен. Побутваше колелата на количката си.
– Странна жена сте вие.
– Може би. Бихте ли ме закарали до спалнята, моля.
Той кимна и се ухили.
Тя се оттласна от подлакътниците на фотьойла и се изправи, като балансираше на здравия си крак. Не посегна да вземе патериците. На подскоци стигна до количката и се настани в скута на мъжа. Потеглиха към спалнята. Последваха сложни маневри, защото гипсираният крак стърчеше настрани и имаше опасност да се чукне в стена или каса на врата.
След като влязоха в спалнята, жената рече:
– Легнете по гръб. Предполагам, че така ще ви е най-удобно.
– Държите ли да продължаваме да си говорим на „вие“?
– Държа – измърмори тя. – Вие ще сте ми за една нощ. Мисля, че се разбрахме по въпроса.
Той кимна и сръчно се прехвърли от количката на леглото. На лицето му имаше нервна гримаса.
През следващия един час се случиха много неща.
Имаше галене и прегръдки.
И подготовка с устни и пръсти.
И възсядане, при което жената държеше обездвижения си крак извъртян настрани.
И дълбоко проникване, но без тласъци, защото мъжът не можеше да тласка – жената се движеше и наместваше както й е удобно.
И почивка с долепени едно до друго тела.
И потъркване на стърчащите от превръзката пръсти, последвано от игриво смукване на палеца.
И други неща.
Заспаха прегърнати и спаха дълбоко цялата нощ. От време на време се усмихваха в съня си.
На сутринта жената се събуди първа. Стана и заподскача на един крак към вратата, чудейки се къде е зарязала патериците си. До ушите й достигнаха думи, изречени плахо:
– Тръгвате ли си?
Тя се подпря на стената и погледна през рамо. Видя в очите на мъжа огромна тъга. Тогава нещо в нея се пречупи.
– Мислех, че е време да си вървя. Но не желая да си вървя. Чак сега осъзнах това.
Мъжът я гледаше подозрително.
– Ваша воля – измърмори той.
– Искаш ли да остана?
– Разбира се, че искам.
– Добре, оставам. Чувствам се прекрасно с теб.
Той се опитваше да каже нещо, но не успяваше, от вълнение.
Тя се върна, седна до него и го успокои с целувки. Чувстваше, че се намира на правилното място и че е с правилния човек.
© Хийл All rights reserved.
Много хубав край и хубаво написано.