(продължение от глава първа, част 5)
- Шега – прошепна тихо в празната стая. – Някой просто се шегува.
В този момент Шадоу се разлая.
6.
Не беше обичайният му лай – нехаен някак, който се превръщаше в тежкарски, когато се появеше чужд човек („тежкарският” лай се използваше за сплашване, начинът на кучето да каже „Тук аз съм шефът!”), но без при това в лая да се усещат злобни нотки.
Сега звукът бе различен. Бе гърлен, дълбок и плътен, извиращ сякаш от самите дълбини на гърдите на кучето. Но това, което притесни Ник повече от всичко, бе ръмженето. Досега Шадоу никога не бе ръмжал – не и толкова агресивно, не и с такава омраза и ожесточеност.
Ник тръгна към верандата.
Видя кучето през остъклената предна врата – беше излязло от колибата си, вперило поглед не към пътя, който ставаше все по-кален и непроходим, а към гората, обвита в мъгла, мокра и призрачна. Стоманената верига дрънчеше – брънките ù бяха лъскави от сипещия се дъжд. Козината на Шадоу бе мокра и сплъстена от дъжда, но кучето не ...