Глава трета
Нощната гора не беше тиха – разни насекоми скрибуцаха из храстите, високо в короните на дърветата току изпищяваше нощна птица; жаби се надвикваха в нестроен хор някъде наблизо. Вятърът свиреше между клоните на дърветата – ту тихо като флейта, ту високо и пронизително, като писък на жена. Понякога изпращяваше клонче или някаква дребно създание надаваше предсмъртен стон. През деня тези звуци придаваха очарование на гората – поне за туристите. Ала нощем същите тези шумове придаваха зловеща атмосфера. Привикналите с удобствата на големия град хора припарваха до нощните гори само в кошмарите си.
Къщичката, в която живееше лудият, сякаш се държеше на магия. Дървенията започваше да гние, прозорците – изпочупени и покрити с дъски и картон. Покривът бе хлътнал и понякога течеше.
Лудият не забелязваше това... или може би го забелязваше, но това не му правеше впечатление. В крайна сметка кой може да каже какво се върти в главата на човек, обявен от обществото за „психически заболял су ...