Глава трета

Нощната гора не беше тиха – разни насекоми скрибуцаха из храстите, високо в короните на дърветата току изпищяваше нощна птица; жаби се надвикваха в нестроен хор някъде наблизо. Вятърът свиреше между клоните на дърветата – ту тихо като флейта, ту високо и пронизително, като писък на жена. Понякога изпращяваше клонче или някаква дребно създание надаваше предсмъртен стон. През деня тези звуци придаваха очарование на гората – поне за туристите. Ала нощем същите тези шумове придаваха зловеща атмосфера. Привикналите с удобствата на големия град хора припарваха до нощните гори само в кошмарите си.

            Къщичката, в която живееше лудият, сякаш се държеше на магия. Дървенията започваше да гние, прозорците – изпочупени и покрити с дъски и картон. Покривът бе хлътнал и понякога течеше.

            Лудият не забелязваше това... или може би го забелязваше, но това не му правеше впечатление. В крайна сметка кой може да каже какво се върти в главата на човек, обявен от обществото за „психически заболял субект”?

            Косата му бе сплъстена, покрита с борови иглички и мръсотия, брадата му бе черна и гъста, също като веждите, надвиснали над мътните му, сиви очи – очи, които сякаш бяха загубили всичко човешко. Дрехите му се бяха превърнали в безполезни дрипи, толкова мръсни, че цветът им вече почти не личеше... а и воняха до небесата, но лудият не усещаше нито това, нито каквото и да било друго.

            Не помнеше името си – всъщност той рядко си спомняше дори събития, случили се в рамките на дни и дори часове. Понякога все пак си припомняше разни неща, обаче не беше сигурен дали са неща отпреди ден или отпреди месец. Живееше в къщичката от неопределено време – за него понятието за време бе нещо, което едва ли би разбрал. Той просто... живееше. Радваше се на спокойствието и тишината, далеч от глъчката и децата, които често бягаха със страх от него... но и често бяха жестоки и го замеряха с камъни. Тук, в тази част на гората, рядко минаваше някой. Освен може би някоя и друга влюбена двойка, загоряла за секс сред природата, която даже и не подозираше за съществуването на лудия и неговата рушаща се къщичка.

            Понякога той проследяваше такива двойки, криеше се зад дърветата – сянка сред сенки, и ги наблюдаваше, а в помътнелите му очи се четеше нещо, твърде много наподобяващо на въпрос. Понякога мастурбираше. По-често обаче се криеше и внимаваше да не го забележат. Веднъж бе допуснал грешка и насмалко да бъде пребит от някакъв як мъжага с татуировки на бицепсите; мъжагата го бе погнал гол през гората и за евентуалния страничен наблюдател сценката би изглеждала почти комична... но за лудия не беше. Подобно подивяло от страх животно, той бягаше, за да се спаси.

            Но подобни случки бяха рядкост. През повечето време лудият седеше на любимия си пън пред къщурката и си говореше сам... или поне така биха си помислили хората, ако някой можеше да го види. Всъщност той говореше на Белите.

            Белите бяха съществата, които съжителстваха с него, откакто той живееше на това място. Бяха кротки същества, не нараняваха никого... а и бяха самотни (всичко това му го бяха казали през първите дни на запознанството им с него). Фактът, че само той ги виждаше, не притесняваше лудия особено... нали затова беше луд – за да вижда неща, които другите не могат. Говореше им разни неща... ако полугласното мучене, което се изтръгваше от гърлото му, би могло да се нарече „говор”, и те му отговаряха. Какво му казваха точно – знаеше единствено той, защото само той можеше да разбере езика на Белите.

            Днес лудият отново седеше на пъна, сляп за падналия наоколо му мрак и за мъглата, която пълзеше по хълмовете и носеше със себе си обещание за призрачна нощ. Тялото му се поклащаше напред-назад, а ръцете му бяха вдигнати към лицето; дланите – закрили очите му. Мощни хлипове раздираха болезнено слабото му тяло – само кожа и броящи се кости под дрипавите мръсни парцали, които минаваха за дрехи, и плачът на лудия се носеше в нощта като повик на банши, вещаещ смърт на онзи, който го чуе.

            Лудият плачеше. Скръбта му бе неутешима.

            Плачеше като малко дете (а може би дълбоко в себе си той все пак беше дете –  съвсем малко дете, което отказваше да порасне), защото Белите – неговите другари и единствени приятели – вече ги нямаше. Отишли си бяха. Завинаги.

            Беше ги викал цял ден, а те не му бяха отговорили. Обикалял бе из деретата, обрасли с папрати и грозни храсти и ги бе зовял както майка зове изгубените си чеда, ала повикът му бе останал без отговор. Нечленоразделните му молби бяха останали нечути.

            Затова сега седеше на стария пън досами къщичката си и плачеше, виеше от скръб и мъка, от самота.

            Ала този път плачът му не бе останал нечут. И онова, което отвърна на дивите му вопли, твърде бързо сложи край на мъката и всичките му терзания.