ДАНАИЛ
На миналото, което кове характери...
Звънецът избръмча подканящо и в класната стая се разнесе въздишка на облекчение.
И в мен трепна радостното - петък, последен час. И аз като другите прибрах набързо всичко в раницата и хукнах с приплъзване по коридора. И аз като другите се усмихнах на априлското слънце... Като сянка премина споменът, спъна ме и вече не бях като другите... Пламен ми викна от игрището:
- Дъни, идвай!
- Не ми се играе, ще се прибирам.
- Айде бе, Дъни, само едно мачле и после заедно...
- К’во му се молиш на тоя ревльо, бе? – изсмя се Стоил, докато дриблираше.
- Вече ви трябват двама, не един. И внимавай как говориш за приятелите ми! – грабна раницата си и догони Данаил. - Да минем през битака, а Дъни? Ще позяпаме.
- Добре.
- Утре отиваме на село. Хем ми се ходи, хем...
Гласът на Пламен изчезва – не го слушам. Обяснява ми нещо, ръкомаха... Само кимам. У дома съм, в миналата нощ. Поредният скандал, с вечните разправии за пари. Пламен сочи нещо и се смее, поглеждам н ...