Дани
Лежеше по гръб . Една стая, едно легло и бял като воал, таван. Таван като екран. И си пусна лентата на отминалите си дни. Беше спокоен, едни от малкото мигове, в които бе сам със себе си и можеше за мисли реално.
Съсипа всичко!
И ето чуваше гласът и виждаше снимката..
Този глас го преследваше и укоряваше дните и годините му. Той го караше да живее паралелно, да се бунтува, да буйства,.. и го докара до тук...
„Не ,че не зная кой е бащата на децата ми. Напротив, родих ги с много любов, отгледах ги в негово присъствие. И дотук!? До момента, в който разбрах, че оцеляваме с децата въпреки него. Той присъстваше, фигурираше, отглеждахме го...Когато се разделихме, той показа, че ни мрази. Той продължи да пречи, но не и да помага. Казваше, че издръжките на децата няма да плаща, защото няма да храни мен.
Казваше, че сме длъжни да се съберем отново, защото „ Ти , момиченце , ще умреш!?“ Обявяваше мен за „държавно издирване“, а него същата държава не можа да застави да се грижи за собствените ...