Мълчеше Даница, като утринна звезда по несъбудено небе. Рано бе познала самотността. Животът я бе погълнал и асимилирал в недрата си. Оголяла бе като поле... А какъв ли бе онзи цвят на огъня, който изпепелява човешкото време? Тъмен като вишна или ален като кръв...
Та и първата кръв, която я посвещаваше на живота, на света на възрастните, я уплаши. Че който е живял със смъртта, не познава друго, освен нея. Сви се, не излизаше да нагледа огъня. Сънуваше. Ясна я викаше на портичката. А в шепите ù слънцето, приличаше на копринено влакно. Че стиснеш ли по-силно юмруче, влакното реже дланите. И през прорезите кръвта изстива. А после идва забравата. Засяда като сух хляб и дълго не можеш да поемеш дъх...
Мито и Весна посадиха вишна, за да напомня на Даница за родния дом, но момичето оставаше все така затворено като пясък в мидена черупка. Мито пак лееше калай, но сякаш със смъртите, които срещна, все повече се вкопчваше в оставащото земно време... Гостуваше му се.
От Шумен пристигна арменката ...