ДАСКАЛЪК

     Лятото беше попрезряло вече, клонеше към есен и все повече заприличваше на човек на улегнала възраст, чиито коси се шарят във всички възможни цветове на божията палитра. То беше във възрастта, когато момчетата вече отдавна са станали мъже, но все още са на голямо разстояние от истинските старци. Поуморени от немирствата на младостта, но с изтънчения и отмерен усет за наистина красивото и стойностното, поотдалечили се от шумотевицата на ежедневието, но и с пресни спомени за безкрайни пирове, които не можеха, пък и със сигурност не искаха да забравят, а дори тайно си ги помечтаваха при вида на напращяла от сочни плодове красива есен. Тогава те или бавно пристъпваха към нея, обхванати от свян и притеснение, объркани от желания и страх от непознатото, или пък посягаха като безскрупулни и нагли похотливци. Те бяха все още чаровни, но вече малко тъжни мъже, които започнаха вечер да си лягат по-рано, а сутрин да стават по-късно. Всеки ден изпращаха на ята любимите си южни птици, гледаха изкосо слънцето и тихо страдаха.

     А аз с нетърпение очаквах това късно лято, за мен то беше много важно и нехаех за неговата бавна и красива агония, защото бях обладан от нетърпението да започна нова страница от моя живот и точно по средата на септември, когато тръгнат към школото помургавелите от слънцето дечурлига, заедно с тях и аз да престъпя прага на местната Алма матер и да заема мястото си вече от другата страна на барикадата. Вълнувах се и аз като първолаците – хем радостен, че започвам нещо ново, хем неуверен, че ще се справя по най-добрия начин. Тогава аз бях във възрастта между пролетта и лятото човешко и жизнените ми сокове преливаха с излишъка си, и пълнеха душата ми със свежи аромати, а тя ликуваше в усещането си за празник. И в същото време нещо ме човъркаше неприятно, дразнеше ме и ме измъчваше. Най-напред се вбесих от родителите си, които буквално ме принудиха да си облека костюм и да си сложа вратовръзка. За мене официалните дрехи бяха голямо наказание и предпочитах да ги избягвам, доколкото е възможно. Бяха ми омръзнали през годините плешивите костюмирани всезнайковци и ме възхищаваха младите спортно облечени техни колеги, които ме предразполагаха към себе си, оттам и към науката си. Все пак кандисах и склоних. Да не им развалям хатъра. Тогава си спомних за онзи злополучен костюм, в който ме навряха, когато ме пратиха в гимназията, та ми лепнаха прозвището Терсит и възелът започна да ме стяга като въже на бесило. После си спомних за оня нехранимайко, който беше повтарял миналата година точно по моя предмет и лятото в една късна вечер се изцепи пред всички като разбра, че аз ще му преподавам:

     – Ей, голям късметлия съм, мамка му стара! Рахатлък ще е тази година! Ще седна аз на първия чин, ще сложа една петлитрова дамаджана с вино отгоре и с даскала ще си я подаваме цял час. Край на мъките! Този път ще прескоча осми клас. Нали така, даскале?

     Плèщи ги, усмихва се ехидно и ме гледа нахално, гледа и другите, доволен че ме е сложил на мястото ми навреме.

     – Нямаш ядове – викам му – ама ако не си удържиш на думата, докато аз съм ти даскал, ти тройка няма да видиш!

     Спомних си приятелските думи на селския кръчмар, който с бащинска загриженост ме посъветва, като започне учебната година, когато вляза да се почерпя при него, да не си поръчвам коняка в прозрачна стъклена чаша, а да си поръчам биричка, да отпия от нея и после той щял да долее концентрираното питие, за да не правя лошо впечатление на съселяните си, които като ме видят, дори ще ме похвалят, че пия леко питие, а не се наливам с отрови. Даже щели да се позачудят, че от две-три бирички езикът ми се заплита, което ще означава, че от малко ме хваща и ще си кажат: „Ами така е, човек като не пие.”

    Нахлуха светкавично тогава в главата ми и поучителните думи на директора ми, който навремето ме кара да пиша един милион пъти, че ученикът не трябва да играе карти:

     – Слушай ме сега добре, колега! (Колега?!) Ако някой те изкара от нерви по време на час, да не вземеш да го налагаш пред другите! Сакън, недей! Ще ни накажат и двамата! Пускаш ги другите като удари звънеца да излязат навън, а вие двамата оставате вътре и тогава – бой! А за бирата с коняка, хич да не ти пука, важното е да не прекаляваме, нали така, колега?

     Намигна ми, на мене ми причерня пред очите и тогава  спрях да си спомням, защото ако бях продължил, сигурно щях да пропусна дългоочаквания първи работен ден и излязох от къщи. По пътя хората, които ме срещаха, някои от сърце, други – не чак толкова, ме поздравяваха: „Добро утро, даскалче!”, „Здрасти, даскале!” и нещата бавно и полека започнаха да се наместват. Въпреки това се чувствах на кръстопът, спрях се за малко и погледнах към небето:

     – А сега накъде, Господи?

     – Върви, върви, та ти отдавна си тръгнал нататък! Довърши си мисията! – отвърна ми хладно.

     – Ами ако не мога?

     – Не знам. За твоя сметка ще си е... – едва дочух думите му.

     И отидох.