Ние бяхме единствените чужденци на улицата. Държахме се учтиво със съседите и спазвахме всякакво приличие. Тяхното семейство живееше в къща долепена до нашата. Лора беше кокалеста англичанка със сламена, вечно сплъстена коса и олющен лак по ноктите. Движенията й бяха отсечени и тревожни. Приличаше на птица, която се оглежда преди да отлети. Мразеше ни, защото сме чужденци и аз често я виждах да хвърля злобни погледи към вратата и прозорците ни. Мъжът й, Адам, изглеждаше добродушен уелсец. Преселник от някакво южно градче, той беше рижав, рано оплешивял и с развалени зъби. Обичаше да седи на стол пред входната врата и да пуши ръчно свитите си цигари, от които се развеселяваше през целия ден. Трите им деца, русоляви като майката, израснаха между бурените в предното дворче или отвън на тротоара, скръстили боси крака и в студените дни. Живееха шумно, насред  крясъци, детски рев и широко отворени врати, зад които стените синееха от вечно включен телевизор. Тя бе лоша домакиня и за всеки случаен минувач, бързо ставаше ясно каква мръсотия се шири в къщата. Адам  също нехаеше и трудно се надигаше от стола, когато се наложеше  да покрие с амбалажна хартия счупен прозорец или да подпре падналата ни обща ограда с паянтов кол. За дълги години съжителство, така и не научих да са захващали някога сериозна работа. Още при първата бременност тя се застоя в къщи. Мързелуваше през целия ден и винаги в последния момент хукваше  да пазари готова храна по чехли и с  жилетка окапана от мазнина около копчетата. Той сякаш опита почасова работа, но  бързо му показваха вратата. Явно наистина нищо не му се отдаваше. Често безработен, той се прибираше без ни най- малко да се тревожи. Сядаше на стола, дори когато навън ръми и вече запалил цигара, гледаше с безразличие как  децата му ровят из пръстта около кривите, дворни плочки. Те бяха кротки. Виждал съм ги да си говорят с часове седнали едно срещу друго. Друг път разнасяха евтините си играчки из дворчето или просто гледаха със зяпнали усти минувачи или преминаващите коли. Към всичко се отнасяха с безизразни лица. Наистина не можех да си спомня да съм ги виждал някога радостни или натъжени. Въпреки, че бяха деца, те не показваха емоция и човек можеше само да гадае за настроението им. Баща им не ги заигра, не ги научи на нищо, не ги посъветва. Много рядко пристигаше от магазин с някоя по- сносна играчки и това бяха часове, в които той се забавляваше повече от тях.  После настъпваше вечерта и семейството се прибираше в къщата. Тогава, почти денонощни започваха крясъците на Лора. Зад тънките стени, чувахме как навиква с дрезгав глас  децата. Това се повтаряше и рано на следващата сутрин, веднага след събуждането. Адам често се опитваше с плах глас да я усмири. Знаехме, че истински се страхува от социалните служби. Представяше си ги като демони, които обикалят, слухтят в тъмното, тропат по хорските врати и отнемат деца, ако подочуят, че родителите им не се грижат добре за тях. А без децата, семейството щеше да остане без единствените си доходи. Това ужасяваше Адам и той често се изправяше с тревога от стола за да надникне в задния двор добре ли са малчуганите. Децата бяха неговото богатство заради помощите от държавата. Благодарение на тях, той прекарваше дълги часове на стола със сладката цигарка в уста, докато вътре, в кратките мигове на мълчание, Лора пиеше бездънни чаши с капучино пред телевизора.

- Нашата държава се грижи за нас! - казваше с гордост като признателен син, който говори за грижовните си родители. После обаче по някое време го чувах да се оплаква:

- Тук в Англия... животът стана по-скъп отпреди!

В тези моменти всичките черти на лицето му показваха, че е изпаднал в дълбоки размисли.

- Ще трябва Лора да роди още едно дете... помощите да се увеличат! - добавяше с надежда.

Аз вече бях забелязал как заглежда със завист многодетните семейства, които понякога преминаваха с глъчка през нашата улица.

- Тези имат четири деца!- казваше тихо зад гърба им – Сигурен съм, че живеят добре!

После се размечтаваше:

- А с пет? Е...с пет деца ще си живеем добре... друго си е с пет деца!

После Лора се задаваше в края на улицата с децата. Беше с вечния развлечен клин, по който жълтееха русите косми от главата й. Носеше пазарски торби с гневно изражение на лицето и често се обръщаше да подкани децата да не изостават. Те се клатушкаха зад гърба й, отнесени в приказки. Тя се оплакваше на Адам, че не я слушат и тръшкаше кухненската врата, а той веднага се спускаше след нея за да я омилостиви, добил виновен вид и заради тях.

Спомням си как един ден по тротоара премина жена, която буташе инвалидна количка. Вътре седеше пораснало вече дете, момиче, завито с одеяло. Беше със силно изкривени ръце и крака и гледаше без да помръдва нагоре към небето. Отминаха а аз почуках скришом по главата си, защото бях дълбоко суеверен и винаги в страх да не ни сподели някога подобно нещастие.Адам дълго гледа след тях.

-Нашата държава много се грижи за инвалидите!- каза сериозен и с безизразен глас – Помощите са добри...отстъпки навсякъде ползват..всички врати са отворени за тях..и кола да искаш да купиш...пак ще е с отстъпка!

 Погледнах към него. Незнайно защо ми заприлича на обеднял търговец, които съзира изгодна сделка от която ще си стъпи на краката и преглъща след нея като прегладнял. Наистина не си пролича нещо човешко да трепва в уелското му сърце, докато колелата на количката отнасяха надалеч сакатото дете. Изглеждаше добродушен и простоват мъж, но аз имах съмнения, че е потаен и лицемерен типично по английски. Във всеки случай останах учуден от студеният му, пресметлив глас и се зарекох нищо да не му доверявам  при срещите ни пред оградата.

Скоро Лора забременя, а аз се замислих. Как са подхванали разговор за новата бременност и  как са се спогодили за близост. Дали скандалджийката Лора този път се е отдала с желание на ласките? Дали са се любили бързо, тихо и без радост, като заговорници в името на сделка. или примамливата сянка на помощите за четвъртото дете е преминала като сянка по тавана на спалнята докато си разменят пресметнати целувки. Сигурно по- късно, когато е станало ясно, че отново е бременна, са се зарадвали колко е плодовита, умее да износва и да ражда деца. Представях си как скоро ще се появи още едно русо или рижаво дете, бързичко ще поотрасне и ще заеме мястото си при другите в двора, осигурило по- добър живот на родителите си.

Адам искрено се радваше, когато Лора наедря. Отпуснат върху стола си, той се размечтаваше пред мен. Беше сигурен, че скоро, с пръкването  на четвъртото дете  животът на семейството ще се подобри. Искаше да заведе децата на аквариума в градчето Честър, за който бе чувал само хубави отзиви. Мечтаеше в някой от малкото топли дни да отпътуват всички до Блякпул заради кулата, която някога бяха виждали с Лора, преди децата да се появят. Говореше с надежда и за дълга екскурзия, отново с цялото семейство из родния зелен Уелс, където е по- топличко и хората са по- добри от тукашните. Те разбира се не отиваха никъде. Не посрещаха гости, нито излизаха пременени на разходка. Той не пиеше бира с приятели, а тя се виждаше рядко единствено със сестра си, креслива  птица като нея. Избутваха едни и същи скучни дни. Адам продължи често да сменя почасовата си работа, а Лора вече много наедряла стана още по- раздразнителна и несговорчива. Децата растяха сами.

Един ден докато говореше за новите трибуни на градския стадион, Адам ми сподели:

- Гледали са корема на Лора с апарат... детето май ще се роди инвалид?! - каза със сух и равен глас. Погледнах бързо към него. Изглеждаше спокоен. Сякаш ми бе казал как е протекъл кран в банята или е имал неприятност в службата или стомахът го боли от снощната вечеря.

Лора изкрещя от къщата, той стана, за да й угоди, а аз останах сам до празния му стол. Не бях сигурен дали правилно съм чул и разбрал какво е искал да ми каже. Наистина английският ми не е отличен, не съм проницателен при разговор, нито добър наблюдател. Все пак, нека ми прости Господ, но ми се стори, че някаква чудновата сянка премина пред очите му, докато говореше за Лора и за четвъртото си дете.

                                                                     К Р А Й