АРХИСТРАТЪТ

Ако имаше някакво подобие на рай на планетата Зегандария, то това определено беше областта Синтрос – най-богатата на залежи на интероново гориво. Беше толкова красива и опияняваща. Именно затова беше станала жертва на алчни интереси. След като губернатор Елмбаум падна имаше реална нужда някой да поеме ръководството, тъй като Имградон не беше онази сила от миналото.

Архистратът беше най-вече дебел чревоугодник и маниак, но с привидната благовъзпитаност на джентълмен. Той поемаше цялата контрабанда в памет на покойния Гордън и се справяше със задълженията си блестящо. Не щеше и дума, че беше станал може би най-състоятелният жив зегандарианец с богатство надхвърлящо милиард кредита. Но по своя път нагоре беше спечелил и много, ужасно много врагове. А това не беше за подценяване.

Архистратът беше мъж на възраст около петдесетте. Физически здрав и лаком за плътски наслади. Той беше и единственият конкурент на Казук Мон. Но двамата никога не кръстосваха шпаги. Истината беше, че въпреки огромната си власт, той използваше архижреца, за да прикрие собствената си личност. Нямаше смисъл да се оправдава, че животът не му носеше никакви наслади. Само няколко нишки го свързваха с реалността и ако те се скъсаха, това просто щеше да бъде неговият край. Дълбоко в себе си той знаеше, че нещата рано или късно ще опрат до така наречената “Последна порта”. На никого не му беше известно какво точно имаше зад нея, но тайната цел на Архистрата не беше нищо друго, а да разбере именно това. Той умишлено заблуждаваше Казук Мон и го държеше в страх, но някъде дълбоко в себе си знаеше, че от отговорът на този въпрос зависеше собственото му оцеляване. Иначе беше свършен!

Архистратът ловко се беше възползвал от цялата мътилка, когато толкова много хора се опитваха да запазят властта по възможно не най-удачния начин, той обаче плуваше в свои води и се опитваше да се измъкне, въпреки че знаеше, че беше обречен още когато се беше родил.

Огромното си богатство той дължеше на тайната спекула, но най-вече на изключителния си интелект, които в определени ситуации и при много определени условия, се конкурираше дори с признати гении.

Където Архистратът губеше почва под краката си, винаги се намираше някой друг, който да опере пешкира. Така той оставаше винаги скрит! Това обаче той правеше с особена виртуозност, но рано или късно знаеше, че щом пешките се изчерпеха на шахматната дъска ще остане само той. И тогава ще лъснат всичките недъзи на душата му. “Е, може би и другите са същите боклуци!” – мислеше си той, но не като оправдание, а като констатация. – “Аз просто съм дамгосан още от деня на раждането ми!”

Изкуството му се състоеше в това тайно да удължава живота на своите пешки, но това не можеше да продължава твърде дълго. Все рано или късно щеше да стъпи накриво. И да загине!

Той беше спечелил не една или две търговски войни благодарение на своята ловкост.

Казук Мон не подозираше за слабостите на Архистрата, защото за него той беше неразгадаем идеал и много силна личност, но рано или късно щеше да му потърси сметка на свой ред. Но, дори не смееше да си го помисли от страх Архистратът да не подслушва дори и собствените му мисли, въпреки че последното беше повече от налудничаво.

Архистратът стоеше напълно сам в огромна зала и ядеше и пиеше на воля. Обичаше да разсъждава над привидно очевидни неща и да стига до доста налудничави и дори нелепи умозаключения. Живееше в своя отлично подреден и супер затворен свят, в който всяко негово движение беше изчислено до стотна. Да, такъв човек беше той.

Приятелите му бяха доста голям брой, но достатъчно беше човек само да се взре във взаимоотношенията им, за да открие особени отношения, поддържани от връзка, по-тънка и от конски косъм.

Но сега на Архистрата му беше все едно. Просто си беше набавил огромни количества от “Залезът на гуароните”, а също и най-доброто печено от себурнагски тирфан, което на черния пазар вървеше поне по десет хиляди кредита килото и дъвчеше с охота.

- Хора като Акустро са истинска рядкост - обичаше да философства той. - Определено скоро няма да съществуват. Жалко, че умря като куче. Той беше съзидател не на един Ад, а на една нова еволюционна мисъл. А го обявиха за жалък консуматор. Просто имаше малшанс. Това е!

Залата беше абсолютно празна и дори нямаше и слуги, тъй като Архистратът обичаше да се обслужва сам. По този начин цялата дискусия се водеше с някакъв въображаем събеседник. Той особено внимателно подреждаше различните блюда и редки напитки, домъкнати от различни краища на Вселената.

- Какво ни струва живота, ако не можем да похапнем поне малко – въздъхна той. – И да пийнем също така.

Свитата му не смееше да припари, когато той се усамотеше и започнеше да философства. Всъщност мнозина дори и не подозираха, че той прави това. Беше много внимателен. Веднъж ако скъсяха дистанцията и беше свършен, след като си спомни за едно брутално посегателство срещу него миналата година, точно преди да бъдат проведени корумпираните и доста хаотични местни избори за върховен Архистрат на Синтрос.

- Като си помисля как онзи щеше да ми отнесе главата за нищо и никакво. Но какво да очакваш от приятели, особено пък от близки такива – мрачно въздъхна той.

Зад гърба си чу странен звук. Обърна се, нямаше никой. Продължи да яде напълно необезпокояван. Мракът се стелеше край него.