ТАРАШ ДУК

Тараш Дук беше епохалното откритие на Новото време. Извор на енергия за всяка загубена душа, копнееща за пречистване от предишните си прегрешения. Някои дори го наричаха “Черният път”. Не всеки разбира се можеше да бъде поканен и призован за подобна висока чест. Но малцината избрани знаеха, че им предстои едно по-високо поприще. Имаха шанс да станат лични послушници на Архистрата и да отговарят за посвещението на други глупаци в бъдеще. Какво се случваше по-късно с тях не бе известно.

Някой от тях обаче ставаха обект на посегателства по времето на своето послушничество.

Достъпът до чистилището беше строго ограничен, а архижрец Казук Мон беше на първо място радетел за едно съвсем ново бъдеще. Когато нещата станеха прекалено лични, той просто прибягваше до добре известните от миналото методи за разчистване на сметките – най-обикновена ермонадска отрова от далечната планета Уфур Ген беше повече от достатъчна за премахване на онези, които знаеха твърде много и приказваха не на място.

Тараш Дук се простираше в една доста забутана местност и като цяло ембозатовите палатки, който оформяха селището, бяха твърде колоритни. Не че бяха нещо кой знае какво, но никой не подозираше какво всъщност се случваше в чистилището. То беше своего рода седеметажен зикурат с ясно изразени религиозни функции. Истинска “света” обител.

Казук Мон носеше своята церемониална и твърде богато декорирана роба, направена от епроксиарнкс, който беше доста по-здрав от използваните в миналото кевлар и кисон. Тя беше в състояние да предпази своя притежател от плазмени откоси и дори астеронни резци.

Архижрецът имаше толкова много врагове, че чак да ти стане драго. Мнозина биха дали всичко, само за да го одерат жив, тъй като той именно им отнемаше (поне така смятаха те!) властта над толкова много души. Засега обаче сектата на тарашдукианците беше в твърде скромни размери. Но според някои наброяваше поне десет хиляди активни членове. Други вдигаха шеметно бройката на цели сто хиляди!

При положение, че няколко милионната популация на Зегандария беше спаднала по едва около четиристотин хиляди жители и то като се причисляха преселилите се от Себур Наг, както и някои дошли от Осония, в търсене на препитание, това беше твърде малко вероятно.

Казук Мон обичаше жените. Обичаше да се възползва от телата им и дори беше обладал много от тях в своето чистилище. Но за развратният му ум това беше дреболия. Обичаше да чува стенанията им и да се наслаждава на мръснишката си власт, която според него по право му принадлежеше от силите, които го бяха издигнали. Архижрецът се осланяше на нещо друго, което дебнеше дълбоко под зикурата. Защото не на последно място положените в гробищния парк “Ер Со Ман” герои спасители трябваше бързо да бъдат забравени и дори охулени до степен, която да му позволи да спечели душите на населението. Те така или иначе отдавна бяха изиграли своята роля. Не бяха нужни на никого. Или пък може би не!

Готвеният от него за послушник Ембориан Зонтул беше младеж, живеещ в измисления си свят, където само един човек имаше право да надзърта. И това беше архижрецът. Това момче трябваше да извърши велики дела. Такава беше неговата съдба. И той се опитваше с нищо да не застраши развитието му и превръщането му в изконен Маг Ту - единственият пълноправен предвотител на тарашдукианците. Момчето от своя страна беше твърде обещаващо. Отрано се научи да разчита звездните карти и да познава Великите философи. Всичко това му отне само четири години. През следващите четири то се запозна с основните приложения на Квантовата физика и гадаенето на кристали. Последните четири години бяха посветени в изучаването на Универсалния вселенски език, който беше заменил старите форми на комуникация. Но Казук Мон все не беше доволен и удължи обучението му с още четири години, през които то се специализира в невропсихолингвистика – една наука, която владееха малцина, тъй като много от старите знания бяха загубени, при предишното унищожение на планетата.

Ученикът му я използваше твърде успешно. Даже прекалено. С което неведнъж беше смайвал своя учител. Определено семето, пуснато в благодатна почва, можеше да даде добра реколта!

Дълбоко в душата си обаче Казук Мон не искаше да дели властта си с никого. Той беше едновременно до болка влюбен в протежето си, а в същото време толкова завладян от идеята да му даде шанса да успее. Трябваше да го направи и да стане Маг Ту!

След церемонията той се върна и ясно даде да се разбере, че неговият послушник няма да има правото да се възползва от жените му, докато не стане пълноправен Маг Ту, иначе лошо му се пише! Другата забрана на старейшината беше кражбата на тайни знания и споделянето им с външни лица. Това беше просто недопустимо. Само ако разбереше, че малкият е пропял, щеше да отреже тестисите му и да го лиши от мъжественост!

Но за свое успокоение той беше посрещнат от ведрото лице на послушника.

- Аз така да се каже се улисах в задачите си. Изпълних всичко съвсем, съвсем точно – леко се запъна той.

- Това е добре – изказа опасенията си старейшината. – Много добре – продължи той, но погледът му си оставаше все така суров и непроницаем.

Послушникът мълчеше, защото просто не знаеше какво да каже.

Цялата зала, в която се намираха беше натежала от тежката мебелировка и двамата се чувстваха в свои води.

Бруталната натура на Казук Мон го заставяше да обладава някои от мирянките още на пода. Той нямаше никакви задръжки!

Послушникът знаеше, че се случват някои нередности, но също така беше наясно колко много се беше издигнал благодарение на своя учител. Затова си затваряше очите!

Колкото повече го гледаше, Казук Мон се убеждаваше, че не беше сбъркал. Довечера, още тази вечер той щеше да води церемонията. Този млад и пълнокръвен жребец!

Нямаше да се заблуждава, а щеше да сложи ръка над цялото паство. Това щеше да стане естествено с неговото одобрение, тъй като той щеше да мине в сянка. Колко удобно щеше да бъде за него да върши всичките си дела необезпокоявано.

- Преговори магическата формула – нареди му той.

- Еверато Мондус Елисарис Кеза Фор Ту Донс – замънка все едно го колят послушникът.

- Я, дай малко по-така – нареди неговият ментор – вкарай малко тайнственост. Хората са жадни именно за това. Душичка дават за някакъв вид чудо. И ние ще им го дадем.

- Реузо Вион До – замънка с такъв траурен акцент той, че даже Казук Мон се колебаеше дали да не му свали шапка – просто такава в момента нямаше.

- Така е по-добре, но не преигравай. И никога не забравяй онези глупости за колективното съзнание, на които съм те учил. Никога! – натърти той строго.

- Да, Ваше Архижреческо Магско Величие – отвърна послушникът му тихо.

Влязоха разни други хапльовци, които се засуетиха покрай приготовленията за церемонията. Имаше много неща, които да се довършват. Всичко трябваше да бъде готово в близките пет-шест часа, а те бяха още доникъде.

Церемонията беше по обявяване на независимостта на сектата Тараш Дук от централната власт в Синтрос. Това беше просто въпрос на престиж. Дори на оцеляване на тяхното общество. Дълбоко в себе си трябваше да признае, че му беше приятно да има участие в нещо толкова голямо и важно. Нещо толкова впечатляващо.

Дългът на духовника, който трябваше да покаже правилния път на останалите не биваше да се смесва със светски дейности.

В душата на момчето беше истински ад. То не можеше да проумее какво е да носиш такава огромна отговорност за толкова много животи. А трябваше. Учителят му по посбута.

- Време е, да вървим – каза му той.

Двамата минаха през залата, където да сменят своите дрехи с официалните церемониални роби. Направиха и знакът на Ердук – специален пентаграм с изрязан полумесец и себурнагски тирфан, държащ в устата си разкошен емелиридиев цвят. Той се сглобяваше от няколко части, подобно на пъзел, защото беше твърде голям.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Маг Ту – върховен мистичен жрец със силата да променя съдбите на хората и дори животите им. Вярва се, че само един Маг Ту е в състояние да се появи и да спаси народа след Второто преселение на планетата.