Чувствам се като старинна сграда, която тъмнината, чрез някакъв магичен способ реставрира. Позакърпва похабената ми фасада.
Свикнах постепенно. Да се разхождам през нощта. По улиците на града. Сам с кучето.
Така избягвам слънцето. Гади ми се от него и всичките му лицемерни поклонници. Страня от обектите, облени в светлина. Приличат ми на капани.
Тъмнината... Вдъхва ми увереност.
Не винаги съм бил такъв. Толкова пристрастен към мрачното време. Някога бях напълно обикновен. И като всеки друг – безличен и нормален, много се припичах на слънце.
Вярвам в мрака. Безусловно. Изпълва ме с енергия. Предизвиква ме да откривам разни неща в непрогледното. Разрешава ми да ги докосна. Толкова много интересни неща има в сумрака. Допълваме се с него. И той като мен е набеден за обратното на доброто. От ходещите клишета.
Тъмнината ми създава покой и уют. Светлината ме изпепелява. И изкарва на показ всичко в мен, което се опитвам да залича.
Забавно ми е да върша противоположното на това, което облените ...