Чувствам се като старинна сграда, която тъмнината, чрез някакъв магичен способ реставрира. Позакърпва похабената ми фасада.
Свикнах постепенно. Да се разхождам през нощта. По улиците на града. Сам с кучето.
Така избягвам слънцето. Гади ми се от него и всичките му лицемерни поклонници. Страня от обектите, облени в светлина. Приличат ми на капани.
Тъмнината... Вдъхва ми увереност.
Не винаги съм бил такъв. Толкова пристрастен към мрачното време. Някога бях напълно обикновен. И като всеки друг – безличен и нормален, много се припичах на слънце.
Вярвам в мрака. Безусловно. Изпълва ме с енергия. Предизвиква ме да откривам разни неща в непрогледното. Разрешава ми да ги докосна. Толкова много интересни неща има в сумрака. Допълваме се с него. И той като мен е набеден за обратното на доброто. От ходещите клишета.
Тъмнината ми създава покой и уют. Светлината ме изпепелява. И изкарва на показ всичко в мен, което се опитвам да залича.
Забавно ми е да върша противоположното на това, което облените в светлина проповядват. Да лазя след кумири е все едно да тъпча върху себе си.

От няколко дни съм различен. Извършвам непривични за мен действия. Времето се задържа дъждовно и мрачно. Започнах по-често да излизам през деня. Рано сутрин. Отивам с колата на едно безлюдно място и се разхождам с кучето. Няколко хиляди крачки в едната посока. После обратно. Телефонът ми измерва разстоянието. Напоследък той не прави много други неща. В унисон сме.
Чувствам се като собственик на космическа станция. Изследвам нови звезди и планети. Търся непознати форми на живот. Удобно място да се заселя. Може и без тяло. Космосът е идеалното пространство за създаване на нови стандарти. Срещам и метеорити. Понякога ми пречат на видимостта. Старая се да не се блъскам в тях. Получава ми се. Но не винаги съм бил такъв. Преди и аз се движех вкупом с „мъртви камъни“. Сега, видимо, се развивам.
Умът ми постоянно нещо си повтаря. Запечатало ми се е в главата. Едно лице. Виждам го всяка сутрин през последните няколко дни. Срещам го на едно и също място. Лице на жена. Гледам го през стъклото на колата докато минавам покрай него. Стои на тротоара. Изчаква ме да мина. После пресича улицата. Днес умишлено намалих. За да му дам път да мине пред мен. Не помръдна. Изглежда, че го прави умишлено. Едва ли. Чака ме първо аз да мина. Сигурно е суеверно. Избрало е точно моята кола. Или пък мен. Не мисля. Харесва ми. Не казвам, че е красиво. Всъщност го казвам, но не го натрапвам. Не е от стандартните хубави лица, облени в светлина. Предпочитам интересните пред ослепителните. Не винаги съм бил такъв обаче. Мерех с друг аршин. Някога и аз обичах да бъда на светло.
Върху това лице има история. И още малко място за някой разказвач, добре дриблиращ с думите. Чертите му приличат на филмова лента. Ако се вгледаш добре, прожекцията започва. Прилича ми на интригуващ афиш на филм, който задължително трябва да гледам. Понякога рекламите наистина подвеждат, но пък пълнят кината. Тук случаят не е такъв. Не съм виждал лоша реклама за добър филм...
Банално е да споменавам за дълбочина в момента, но образът, в който съм се потопил, побира целия ми интерес към живота. А той е огромен и не включва само това измерение.
И друг път ми се е случвало. Да изпитвам силни симпатии.
Увлечението ми още по-силно ме обвързва с Тъмнината. Онази, същата – набедената за отрицателен герой от лицемера Слънце.
Напоследък не срещам много лица. Мисля си това, докато подминавам това, за което по-горе споменах. Виждам в огледалото как пресича зад мен.
Взирал съм се в много лица през живота си. Повечето от тях добре си ги спомням. Имената им – не. Чудя се за точната бройка. Дали имат десет хиляди? Или са повече. Не знам.

* * * * *

Тъп предмет ме блъсна в слабините. Залитам. Трудно пазя равновесие. Въздухът не ми достига. Ударът предизвиква в мен страх. От смъртта.
Мелодията на телефона. Тя е причината. Песента започва с аплодисменти. Някой приветства гибелта ми. Не знаех, че толкова се боя от смъртта.
Все още не съм изплувал. Не знам дали изобщо искам да изляза. Телефонът ми вибрира върху дървената повърхност на нощното шкафче. До настолната лампа. На педя от главата ми.
На повърхността съм. Със сигурност. Изтръгнат. Извън съня. Боли.
Действията ми са инстинкт. Изпълнявам механично заучени комбинации. Повтаряни милион пъти.
Телефонът е в ръката ми. Отварям връзката. Мъжки глас. Деликатен. Внимателен. Извинява се, че ме буди. Откъде знае, че спя? Познавам го. Не знам защо ме търси точно днес. Не си спомням името му. Но знам, че е добро момче. И съм сигурен, че сме близки. Все още не мога да заложа на истинността на момента.
Представлението започва след малко. Казва мъжът с благ глас отсреща. Помолил съм го да ме събуди. Някога. Все едно – никога. Вярвам му.
Нямам представа за какво говори. Какъв спектакъл? Защо ми е да го правя?Аз съм уморено тяло и вглъбена в съня си мисъл.
Почвам много да се напрягам. Изпитвам безпокойство. Плувам в невидение. Давя се. Търся спасителен пояс. Тъмнината е изпепелила всичко видимо с просто око около мен. Това е добре. Поне това.
Заспал съм дълбоко. Не ми се случва често. Последният път беше отдавна. Животът ми е малко неритмичен.
След половин час трябва да направя нещо, което умея. Да употребя таланта си. В момента съм чисто гол под завивките върху широката спалня.
Не ми се ходи никъде.
Знам, че го мога. Защо да го правя?
Усещам, че ставам безотговорен. Към тленното. Напоследък все по-често. Умората ми е сводница. За първи път ми се случва. Наистина. Да не искам да отида до сцената.
Струва ми се безсмислено и нечовешко това усилие. Да накарам тяло си да ми се подчини. Спектакълът не ме интересува. Изобщо. Публика, аплодисменти, поклони, автографи, снимки, доволство. Преди отново да заспя и да съм истински.
Положението не е толкова непоносимо. Очите ми вече не парят. Последните дни не мога да ги докосна от липса на сън. Това означава, че съм спал дълбоко. Оптимистично е. Ще се преборя и този път.
Правя първата крачка. Босите ми крака са на пода. Дрехите са приготвени. Тялото чисто. Половин час ми е напълно достатъчен. Да се оправя и стигна до сцената. Да се кача на нея в кондиция. Напълно адекватен за началото. Някои за толкова време разгряват. С тях не си приличаме. Много пъти ме питат как го правя. Винаги се усмихвам. Нямам нищо общо с това. Друг така е решил. Защо? Някой ден ще разбера.

Навън вечерта е хладна. Не е студено. Облечен съм добре. Пресичам площада. Колата ми е удобно паркирана пред един денонощен магазин. Симпатичен. Неголям.
В ръката си държа магическо шише. Винаги излизам с него пред публика. Никога не го забравям. Ако се случи, се връщам да го взема. Пия специална отвара от него. Билки. Направи ми го една специална жена, за която не сторих нищо особено.
Зад щанда, в магазина, стои приятно момиче. На около двадесет. Посреща ме с усмивка. Моля я да ми направи горещ шоколад. Предлага ми учтиво тя да го изсипе в бутилката. Благодарен съм за жеста. Толкова мили неща не могат да се случат през деня.

* * * * *

Сам съм. В тъмното. В дъното. Любимо. Дуелирам се с умората след края на представлението. Толкова ми е смешна. Физическата немощ. В жалките си опити да ме впечатли. Най-много да ме убие. Има само тази опция в програмата. Другата е да се ненавижда, че е толкова ограничена откъм екстри.
Свърши. Не бързам. Пия уиски. Едно малко. Поредното. Няма да се напия. Ще се отпусна. Аз и тялото ми. Сега съм празен съд. Пълня го с доволство. Нямам вече нищо за даване. Съществувам в миг на лечебна забрава. Нищо не ме тревожи. За нищо не мисля. Знам само, че сега искам да съм сам. След малко си тръгвам.

Давам ù път да мине. Спирам се, за да ù направя място. Жена стои на изхода. Изглежда така сякаш чака мен. Подминавам я, защото не помръдва. Познато ми е. Едва тогава я заговарям. Искам да знам дали мога да ù помогна. Открива се такава възможност. Приветствам я. Ще ù услужа. Не съм чак толкова талантлив, че да отказвам на такова лице. Иска само да ме хване под ръка. Прави го нежно. Допирът ù е толкова лек. Поглеждам я, за да се уверя, че е до мен.
Навън ръми. Все още е хладно, дори леко студено. Вървим по ескалатор в позната посока. Казвам го, защото сякаш влажната улица сама ни води. През нощта стават чудеса. Съзнанието ми леко е разфокусирано. Нищо не ме боли.
Не съм сам. Нямам много за споделяне, но има с кого. Достатъчно е да вървим в една посока. Думите в подобни моменти са нетактичен шум. Не искам много. Само един човек. Точно тази жена.
Улиците са пусти. С никого не се разминаваме.

Не светвам лампите, когато затварям вратата след нея. Пускам с дистанционното телевизора. Нахлуват многобройни цветове. Все едно запалвам свещи. Мелодията на песента е тиха.
Стаята мълчи безпристрастно. Това ù отива. Приближавам до прозореца. Отмествам завесата и поглеждам навън. Вали. Животът ми е черно бяла снимка в минало време. Просто чувство. Градът спи по команда. Когато спре да вали, ще се събуди. Усмихвам се. Не ехидно.
Има жени, които ме карат да се чувствам гол и премръзнал. Тази с мен в стаята е различното на това. Състоянието ми с нея е мистерия. Търся по-точна дума. Не я намирам и продължавам нататък.
Трябва да измисля нещо. Прави ми се любов. Чудовищно. Но не като онази по филмите. Където се почват от вратата. Разкъсват дрехите и органите си. Блъскат се по стените. Мъжът все едно има дърводелски метър, а не нещо от плът и кръв. Разгъва го рутинно и измерва дълбочината.
Ще забавя темпото. Нека си представя, че и на нея ù се прави зверски любов. Тя ще бъде предмет на моята изобретателност.
В момента по света цели армии от двойки правят секс. Вероятно. По любов, по сметка или по принуда. Естествено, че искам да бъда различен. Не от куртоазия, а защото тя го заслужава. Доброто ми отношение ù принадлежи.
Пуши ми се. Тя сяда върху леглото. Прави го толкова еротично. Без дори да се старае. Искам да седне в мен и знам, че няма да ми откаже, но запалвам цигара.
Пред леко отворения прозорец съм и пуша от еликсира си с аромат на зелена ябълка. Отвън влиза хлад. Климатикът тихо работи. Тялото ми потреперва. От вълнение. Много съм възбуден.
Тя иска да си дръпне от цигарата ми. Приканва ме с жест. Отивам към нея. Протягам ръка и я поставям между леко разтворените ù устни. Тя я очаква. Лицето ù е толкова близо до мен. Пожелавам си никога да не е по-различно.
Устните ù докосват пръстите ми, преди да прилепнат към филтъра. Усещането от допира е толкова красиво, че чак ми причинява страдание.
Вдишва отрова. Не откъсвам поглед от устните ù. Виждам как кожата леко се опъва, когато дърпа главата си назад. Сякаш парченца от нея остават по цигарата и пръстите ми. Дори не ме поглежда.
Няма по-голям екстаз от този сам да си предизвикаш болка, като пренебрегнеш възбудата си. Но е за добро.
Искам по-скоро да видя бельото ù. Не правя нищо по въпроса.
Знам, че в момента сме малко. Със сигурност го твърдя. Тези, с тютюн с аромат на зелена ябълка и възбудена жена, чието копринено бельо ненавиждам. При все, че мразя абсолютната голота.
До прозореца съм и отпивам от чаша с недоизпито питие.
Ляга по корем и се отпуска. Все едно се приготвя за сън. Искам да я нараня. И наистина ще го направя, но само в ума си. Знам, че няма да намеря друго такова тяло. Ще бъда внимателен с това.
Вцепенен съм. Както всеки друг път. Сама вдига полата си нагоре. Пулсът ми е многоточие. Не познавам аналог. Може да се имитира само с високоскоростен компютър. Извива бавно ръцете си назад. С едната разкъсва чорапогащника си, а с другата отмества бикините. Прави го заради мен и става все по-добра.
Не знам кога съм стигнал там, но вече аз държа в ръката си почти невидимата ивица плат. Еластичен и мек. Приятен на допир и удобен за късане. Губи ми се време.
Аз съм някъде. Само слабите конкретизират моментите си на подобно уединение. Изгубен съм. Не страдам. Не изпитвам носталгия. Движа тялото си и се придвижвам навътре. Чувам гласове. Извън мен са. Стенания на чистота, която ме побърква. Горещо ми е, но не вярвам да съм в ада. Имам всичко и не искам нищо да променям. Допира мога да сравня само с една дума – непоносим. Всеки мускул участва в този разкошен танц на нестинари сомнамбули. Чувствам се като звяр в колба. Неконтролируема химична реакция ще избухне в съд, чиито стени няма да издържат на взрива. Аз съм само умело разбъркани от коварен ум химикали в човешка обвивка. Притискам се в тялото под мен, за да заситя ненаситното в себе си. Крайната цел е някой или нещо да умре.

. . . . .

Иска сега. Желае го. Точно в този момент. Да го опише с думи. Но не да ги изкаже на глас, а само за себе си. Да дефинира какво точно усеща. Как се чувства. Докато е над нея.
Вперва поглед в мъжа пред нея. С незрящите си по рождение очи, осъдени никога да не зърнат единственото обичано от нея лице. На човека, когото до безпаметност обожава. Той ги целува.
Порите по голото ù тяло се разтварят. Превръщат се в умело свити гнезда. От тях, в един единствен миг, излитат хиляди прелетни птици. Това и нея я превръща в полет. Да, точно това е – летеж. Издига се и кръжи безметежно в галактика, закриляна от нежност.
.