Déjà vu - 4

     Дара се затича по стълбите нагоре. Изобщо не искаше да чака асансьор след думите, които чу. Нервите ù я разтресоха и тя премина пътя до апартамента като в транс. Влезе в коридора. Движеше се машинално. Около нея сякаш се стелеше бяла мъгла. Чуваше дъщеричката си да плаче. Затича се. Вратата на детската стая беше отворена. Това  я обезпокои, защото много добре си спомняше, че на излизане я беше затворила плътно. Погледна в леглото и се вцепени: детето го нямаше.

    Дара остана на място. Предпазните прегради бяха достатъчно високи, за да бъдат преодолени от едномесечно бебе. Само  възрастен човек би могъл да я вземе, а в апартамента нямаше никой. Тя съвсем ясно видя, че е празно, докато търсеше източника на шума преди малко. Спомни си думите от видението. Същите повтори и свекърва ù. Думи... Само думи ли бяха:

    „Не оставяй детето си само. Ти излезе от стаята. ...Мълчи. Не казвай нищо. Забрави всичко останало.”

     Почти се беше паникьосала, когато отново чу плач. В една от стаите завари девер си. Малката  лежеше на леглото до него разповита и плачеше:

-         Какво става? - Дара замръзна на вратата. - Какво правиш?

-         О-о, ти ли си - засмя се той. - Плачеше. Голяма пикла! Памперсът ù беше мокър. Свалих стария, но не умея да обличам нови. Трябва да ме научиш.- той се засмя.- Къде са всички? Заспал съм... Какво се е случило?

-         Странно. Бях готова да се закълна, че вкъщи няма никой. Дай ми я! И слез долу... Ето един пуловер за брат ти. Мръзне.

-         Късметлия е брат ми. Такава грижовна жена си е намерил...

-         Стига. Стига вече. Побързай! Спешно е. Има нещастен случай... - тя се вгледа в русите му коси и мускулестите  ръце. Сърцето ù заби ускорено, но  се овладя... Умееше да запазва ума си трезвен в кризисни ситуации. Освен това се налагаше внимателно  да следи реакциите на мъжа срещу нея...

-           Ти пък все правиш от мухата слон! - засмя се той. -  Май си параноичка...

-           Да. Не ми спестявай нищо. Аз съм никой. Просто слез долу. Трябва. Налага се... И побързай! - искаше да се разкрещи, но не го направи. Усещаше  опасност наоколо. Ако нямаше такава, защо беше видяла очите...

    Малката пак заплака, но  Дара овладяна, обясни спокойно:

-         Аз ще се оправя. Бебето не трябва да напуска детската стая. Там почти всичко е  стерилно. Моля те, друг път не го прави, без да ме питаш.

-           Защо? - заяде се той. - И аз разбирам някои неща. И от жени разбирам. След раждането си станала по-хубава...

-          Изчезвай. С майка ти се случи нещастие. Занеси пуловера на брат си.

-          Кучка! Стига си командвала. - той се приближи заплашително. - Все много знаеш. Някой ден ще си платиш за това.

-          Сигурно. – прошепна Дара. - Обадих се на Бърза помощ, но все закъсняват. А и блокът е нов. Може би не могат да намерят адреса...

-          Ама ти сериозно ли? - засуети се изведнъж той. – Какво се е случило?

-          Не зная. Слизай. Просто слез...

     На Дара ù причерня и тя се отпусна на дивана до малката.

    Скоро наистина в къщата останаха само двете. Тя чу как вратата се хлопна зад гърба на девер ù и пое дълбоко въздух. В главата бяха очите от видението, думите, падналия полилей, мускулестите ръце и молбата на  свекървата. Мислите ù трескаво търсеха всевъзможни отговори и не ги намираха.

   Погледна дъщеричката си. Колко е малка и беззащитна. Дали остават такива в съзнанието на родителите за цял живот? Колко голяма можеше да бъде майчината любов?!

    На границата между живота и смъртта последното, което беше направила една майка,  бе да се погрижи за детето си. За сина, който по-всяка вероятност бе отнел живота ù. Възможно ли беше това? Щеше ли и тя един ден да достигне този връх на майчината обич...

 „Не оставяй детето си само...  Замълчи. Не казвай нищо. Иди и се погрижи за малката... Забрави всичко останало.”

   Думите, които чу там в зимната нощ, бяха повторение на думите от видението. Ръцете, които държаха детето ù преди малко,  бяха досущ като онези ръце...Отново потрепери. И тогава тя разбра. Една майка, дори в предсмъртния си час, се опитваше да предпази живота на своето дете... Мислите ù бяха отправени като  майка към майка...

    Но защо? Защо се случваше всичко това? Дали не бе свързано с някаква дълбока семейна тайна.  Дали заради това деверът се отнасяше така с нея. Защо видението дойде при нея и защо нея предупреди. Нима тя знаеше. Защо трябваше да мълчи...

     Тогава ù просветна. Трябваше да живее със старата  и с новата тайна до края на дните си. Предупреждаваха я за бъдещи опасности, проблеми и още бог знае какво:

„Очите на една жена я молеха. Молеха я  да не излиза от стаята. Молеха я да мълчи. Молеха я да забрави и прости. Молеха я...

... да спаси едното и да се погрижи за другото: „Ти имаш сега две деца...”

    Казват, че на границата между живота и смъртта хората с особена връзка помежду си могат да установят телепатична връзка и да изпратят послание към някого, особено ако изпитват чувства или оставят недовършени дела... 

    На вратата се позвъни. Дойде полиция. Направиха оглед. Взеха отпечатъци. Разпитаха я. Кой е бил там по време на инцидента. Не спомена нищо за брата на съпруга си. Освен това видението нямаше място в думите ù по време на разпита. Дори да беше споменала, всъщност нищо не бе видяла. В апартамента беше празно и заключението, което инспекторът направи, беше: "Опит за самоубийство."

    Дара взе детето на ръце и слезе в зимната нощ. Линейката идваше едва сега. Беше изминал почти час и половина от обаждането ù. Тя се приближи до носилката, хвана ръката на жената в нея и прошепна:

-          Всичко ще се оправи. Ще оздравееш. Всичко ще се нареди. Бъди спокойна. Аз ще се погрижа за всички деца... и за твоите. И аз съм майка...