И ето, пак стои на вратата ми. Чака, с надеждата да й отворя.
Лице в лице с нея аз не съм, ала знам, че е тя. Усещам я. С никого другиго не мога да я сбъркам.
Наднича през ключалката, търси ме... Крия се. Страхувам се.
Не искам... Не мога пак... Просто нямам сили вече.
Последният път сърцето си изгубих... Какво остана още?!...
А тя продължава да си седи там. Така спокойно... Като че знае, че все някога ще склоня...
Времето за нея е прашинка, дъх... една сълза повече или по-малко... има ли значение?...
Е, за мен има.
Крещя. Обиждам я: "Всичко ми взе?! Какво още искаш?!..." Но тя не се смущава. Не я смущават думите ми, страховете ми... Чака ме. Чака ме да й отворя...
Сякаш знае, че животът ми е тъй празен... че аз съм празна! Че не мога да свикна със самотата, с дългия празен ден, с тъжното лято... Че съм загубена без нея!!...
Седя сгушена в ъгъла на тъмната си стая.
Боря се със тишината, с колебанието... Със себе си. ...