Имението Харли

Винаги съм бил най-добър във всичко. Сред обществото често се възхищаваха на моя интелект, неприсъщ за едно дете. Семейството ми бе едно от най-уважаваните  и с отличен финансов и социален статус. Цялата ми фамилия се помни с добро име и често биваме канени на различни събития. Определено не можех да се оплача от нищо, едва на петнадесет години и бях наясно с всичко случващо се в обществото на богатите и на хората с добър социален статус. Това се дължеше на моят баща който не ми спестяваше нищо. За разлика от другите родители той се държеше с мен като с eдин възрастен, зрял човек и се стремеше да прекарваме максимално време заедно, за да държи под конрол възпитанието ми. Може би тази загриженост би породена от  смъртта на по-голямата ми сестра Маргарет, която загина при нещастен случай.  По същото това време изчезна и най-добрият ми приятел от детството - Евън.  Смъртта на сестра ми бе причината да съм зрял в доста отношения. Когато се докоснеш толкова близо до нея както аз това те променя изцяло. Кара те за осъзнаеш, колко малък и незначителен си всъщност в очите на бога. Отчасти бях травмиран и това ме правеше не особено социален. Единственият ми близък човек бе моят баща. Aко имаше награда за най-добър родител, то той определено щеше да я спечели. Понякога се замислям, че може би вниманието което ми отделяше бе породено от страха да не ме загуби както сe случи със сестра ми. Аз бях единствения му наследник и той се стремеше да ме защитава  от абсолютно всичко.

Беше топъл, ранен априлски ден и докато четях книга седнал на красивото изрисувано с цветя бюро стил Луи XIV положено срещу огромния прозорец, забелязах как баща ми извеждаше конете. Той ме видя след което ми помаха приканвайки ме да отида при него и аз с бодра стъпка слязох по огромните каменни стълби на имението, наследство от скъпия ми дядо, добре познат на цяла Англия с доброто си име. Спрях на последното стъпало усещайки в косите си приятен топъл полъх.  Времето сякаш изведнъж се бе подобрило. До преди няколко седмици имаше обилни валежи от сняг, а сега Слънцето огряваше с топлите си лъчи цял Лондон и неговите околности.  Икономът Чарлз ходеше подире ми настоявайки все пак да облека някаква връхна дреха, но аз го игнорирах.  Изтичах за да се порадвам на Ангъс - любимият ми кон, подарен от татко за рожденият ми ден.  Той имаше огромни размери и бе породист с чисто черен косъм и невероятно телосложение.

-          Къде отиваме? – попитах баща ми докато галех дългата грива на коня.

-          Трябва да се видя с  доктора след което имам малко работа за вършене и исках да дойдеш с мен - усмихна се той.

С доктор Филип Никълсън бяха много добри приятели и прекарваха доста време заедно. Те се познаваха от деца и приятелството им се бе задържало цели тридесет години. Всеки го знаеше като един изключително добър човек който винаги се отзовава на помощ при нуждата от нея. Имаше много стилен вкус за облекло и бе изключително спретнат и подреден човек. Той притежаваше изключителен ум и рационалност достойни за възхищение.

Все си ги представях двамата с баща ми как един ден на старини все още щяха да бъдат така добри приятели и да се смеят потупвайки с бастунчетата си в градината, в която толкова обичаха да прекарват времето си. Понякога и аз мечтаех за такова приятелство, но уви повечето момчета на моята възраст бяха превзети и високомерни, което правеше това невъзможно, а и аз самият страдах от известен страх от привързване, след като моят най-добър приятел бе безследно изчезнал и оставил в мен огромна сякаш незапълваща се празнина.

Татко ми помогна да се кача на високия кон и двамата потеглихме към градът. Докато минахме през раззеленяващата се гора и го усещах във въздуха - нещо неочаквано щеше да се случи.  Няколко минути по-късно чух птиците да излитат измежду дърветата сякаш бяха изплашени от нещо. Почти мога да се закълна, че чух шумните звуци на огромни криле профучаващи през гората. На пътя ни се изпречи една тромава фигура, която  имаше уплашен вид. С баща ми го разпознахме, това беше лорд Хенри Фикълстийн. Той бе далечен роднина на граф Едгар Харли – бащата на изчезналият Евън. Лордът изплаши Ангъс и той  подскочи назад.

-          Всичко наред ли е лорд Хенри?- попита баща ми.

Той ни погледна и в очите му се виждаше странен червен отблясък. Щом се осъзна лицето му придоби хладен поглед и се окопити.

-          Да, всичко е наред  Карл. - каза той задъхан след което избърса с ръка потното си чело и изтупа дрехите си.

В погледа му си личеше си че не казва истината. Забелязах че имаше много  отблъскващи черти  в този човек. Той бе изключително пълен и плешив, а лицето му напомняше на дива свиня. Носеше зелени  обувки с лек ток, а копчетата на жилетката му бяха под такова напрежение, че още малко и щяха да се пръснат.

-          Какво нахалство, какво унижение братко… - започна да преиграва и да се вайка той. Да ме обвинят в такава жестокост. Какво безумие!

-          Какво се е случило? – учуди се баща ми и слезе от коня за да поговорят.

Дебелакът го  хвана за яката на ризата и го разтресе.

-          Аз съм бил виновен за изчезването на моят мил племенник, Едгар тотално се е побъркал и отправя нереални обвинения спрямо мен. Какво безобразие аз съм много силно засегнат – той ококори очите си и започна да почервенява като домат, сякаш от яд на нещо.

            За момент потънах в размисли. Хенри наистина имаше известен мотив да заличи съществуването на Евън. В последните години не бе в много добро финансово състояние и единственото което му бе останало е старото занемарено имение, завещано от чичо му както и някакво минимално положение в обществото, дори не бях сигурен, че името му  фигурира в Синята книга. Почти никой не го канеше по събития, защото той правеше впечатление с грубото си държание и неприятно присъствие. И все пак лорд Хенри Фикълстийнн бе единствения наследник на имението Харли след неговия племенник и двамата му родители, което би го  направило един от най-богатите хора в цяла Англия ако нещо се случи с тях, но дори да има планът да заличи семейството, то ще стане прекалено съмнително ако всички наведнъж изчезнат безследно.  Няма как в негова защита да отрека и факта че братовчед му - Едгар Харли не бе същия след изчезването на сина си. Възможно е в момент на пристъп от онези които го сполитаха в последните години да го е обвинил несправедливо.

             Едно време преди онази трагична злополука тримата с доктора и баща ми бяха неразделни, но след това той постепенно се затваряше в себе си и се отдръпваше от тяхната компания докато не загубиха всякакъв контакт помежду си. Десет години по-късно той вече не ходеше почти никъде и  седеше в имението си отпращайки почти всеки отишъл да го посети. Хората започнаха да говорят, че той е полудял напълно и се е затворил в имението си, други съчиняваха легенди за него как сключил сделка с дявола и залогът бил собственият му син.

-          Не знам защо Ед е стигнал до такова заключение и отправя обвинения, направил ли си нещо с което да го наведеш на тази мисъл? – баща ми се отдръпна от това същество и го погледна с престорена нотка на съпричастност.

-          Той е обезумял, разбираш ли?! Отивам аз съвсем нормално да го видя - моят  братовчед и болната му жена, а той по възможно най-наглия начин от нищото ме обвинява и то чак десет години след изчезването на скъпия ми племенник.

-          Ела с мен и синът ми Валтор, до доктора. Ще поговоря с него малко след което  ще отскочим до стария Ед и да разберем какво се случва. – баща  ми го потупа с усмивка по тлъстото рамо  и се качи на коня.

-          Да, да докторът трябва да го види и да се убеди, че не е с всичкия си, той трябва да бъде затворен някъде в лудницата например, това не е нормално разбираш ли братко?

Лорд Хенри подтичваше подире ни и не спираше да опява колко луд бил неговия братовчед. Определено изпитвах непоносимост към този човек, можеше да се нарече дори отвращение и нямах търпение да се махне от погледа ми. В съзнанието ми се появяваше постоянно червеният отблясък в очите му когато го видяхме. Може би той бе предизвикан от светлината, но все пак създаваше у мен още по-голямо недоверие към него. След известно време стигнахме до градът. Аз останах пред  дома на доктора да наглеждам конете докато чаках баща ми и неговият неприятен познат говорят с него. 

Отсреща имаше сергия с плодове и зеленчуци, на нея пазаруваше едно момиче което бе обърнато в гръб. Тя определено грабна вниманието ми въпреки, че не виждах лицето й. Имаше красива дълга до кръста, абаносово черна коса и бе облечена в синя рокля която подчертаваше тънката й талия. В ръката си носеше плетена кошничка покрита с бяла кърпа. Присъствието й караше коремът ми да се свие. Любопитството ме подтикна да тръгна към нея. Колкото повече се приближавах, толкова повече ме обземаше странно чувство на страх. Усетих, че тя е човек с такова обаяние което разтреперваше цялото ми същество.  Момичето обърна леко главата си без да ме поглежда.  Лицето й бе бяло като слонова кост, а устните и скулите  й  имаха  алено червен цвят. Изведнъж краката ми сякаш потънаха в глина и не можех да помръдна повече. Може би икономът Чарлз бе прав че трябваше да си взема връхна дреха, защото изведнъж изпитах ледени тръпки по цялото си  тяло.  Задуха силен вятър отвявайки кърпата от кошницата й. Аз се наведох се за да я взема, но за съжаление когато се изправих да я върна обратно, нея вече я нямаше. Тя бе поела по пътя си и ме бе оставила просто така, поразен от красотата й, неспособен да помръдна. Момичето се появи пред мен като красивата спътница на Дионис - вакханката внасяйки цвят в сивото ми ежедневие.  В живота си съм имал много момичета. Не мога да отрека, че те се впечатляваха от външния ми вид, обноските и богатството ми, но така и не можах да се привържа към нито една от тях. Никоя не бе способна да запълни онази празнина в мен и това ме отчайваше все повече с времето, но появата на тази млада и красива дама ме обнадежди. Трябваше да я намеря при всички обстоятелства!

 Баща ми, доктора и лорд Хенри излязоха от къщата и дойдоха при мен. Доктор Никълсън се усмихваше както винаги. Той бе облякъл изискан шинел и потропваше с бастунче заради болния си крак, а натрапникът продължаваше да опява и да размахва гневно пръст докато баща ми и най-добрия му приятел се забавляваха наблюдавайки го.

-          Скъпи ми Валтор, защо гледаш като заек чул звуците на куршум? - попита ме с усмивка доктора, а аз подскочих като опарен.

-          Здравейте, докторе аз…- погледнах занемял към кърпата, която държах.

-          Какво е това в ръцете ти сине? - попита загрижено баща ми.

-          Това ли, … това е кърпа на едно красиво момиче, което си я изпусна. Така й не можах да и я върна. - и тримата се засмяха при вида на обърканото ми, влюбено лице.

-          Карл, май синът ти е паднал в любовната мрежа. Знаеш ли малко ми напомня на теб едно време. – Филип ме потупа окуражително по рамото.

-          Момче, пари ти трябват не любов!- натрапи мнението си лорд Хенри.- Ти малък лорд, имаш, много красива външност и трябва добре да я използваш, защото не винаги ще я притежаваш. Стреми се с нея да се буташ в обществото, красивите и изискани хора винаги са лесно и добре приети там.

-          Оставете го, Хенри той е още млад, за да мисли за такива неща, а и какво е светът без малко това красиво чувство опияняващо мислите на всеки мъж.

Хенри твърдо продължаваше да заявява, че тя не съществува, но естествено, че толкова груб, безчувствен  и противен човек нямаше как да я изпита. По едно време той погледна към часовника си и се сети че има много важна работа за вършене като най-сетне си тръгна, лишавайки ни от неприятното си присъствие. 

След известно време бяхме в готовност да тръгнем към имението  Харли. Тъкмо бяхме на път да се качим в каретата, която доктора приготви и видяхме старият адвокат, който носеше някакво куфарче с документи в ръката си.

-          Господин Томас, какво ви води насам.

-          О, здравейте . Запътил съм се към  Едгар Харли, вика ме по спешна работа, но уви все още не знам каква е.

-          Какво съвпадение и ние сме тръгнали натам.  Защо направо не се качите в каретата с нас.

-          Прекрасно, спасявате ме - адвоката се здрависа с баща ми и седна държейки здраво куфарчето в ръцете си. Той имаше кръгли очила и сериозен вид. Личеше си че е човек който обича да кара по същество.

Потеглихме и известно време бе настанало мълчание между нас.

-          Карл, този младеж, вашият син ли е? – обади се с плътен глас новодошлият намествайки очилата си, за да ме види по-добре.

-          Да това е младият Валтор.

-          Доста е пораснал от последния път когато го видях. Хмм, и в какъв прекрасен младеж се е превърнал, доста прилича на майка си Жизел. Определено не сгрешихте като се оженихте за французойка, лично според мен те са едни от най-красивите жени в Европа.

-          Да така е, все още се чувствам късметлия с жена като нея до себе си.

Баща ми и майка ми бяха като двама млади влюбени. Заедно са от толкова дълго време и все още огънчето между тях не бе угаснало. Понякога им завиждах, за това че се обичаха толкова. Искаше ми се и на мен да и се случи това щастие наречено любов, често много момичета ми правеха компания, но аз бях безчувствен към тях и не можех да си обясня защо. Нито бяха глупави,нито непривлекателни, но просто някак не ми бяха достатъчни. Обаче мисълта за онова момиче ме разтреперваше, аз гледах  през прозореца на каретата, здраво стиснал кърпата  наблюдавайки да не би  случайно тя да се появи на хоризонта.

След известно време  сред дърветата се показа имението Харли. Аз се стъписах при вида му. Някогашното му величие си бе отишло. Преди то имаше огромни градини с червени рози, а сега на мястото им бяха останали само едни бодливи тръни. Сиянието му бе угаснало и гледката навяваше едни мрачни и неприветливи чувства. Явно Евън бе отнесъл и радостта със себе си оставяйки нищо в това отдавна забравено място. Каретата ни спря и ние слязохме. Сякаш  дори и времето бе по-мрачно и студено тук.

Всички застанахме през огромните врати на имението и се спогледахме. Баща ми и доктора знаеха, че има вероятност Едгар да ги отпрати, както правеше през изминалите години. Адвокатът почука нервно на вратата и след минутка икономът ни отвори.

- Бихте ли споделили на уважаемия лорд  Харли, че съм тук по работата която ми възложи.

- Да разбира се, моля изчакайте вътре, докато отида да му съобщя.

Ние влязохме и се настанихме на огромните дивани. Стаята бе голяма, точно както си я спомнях, но последният път когато седях в нея тя бе изпълнена със светлина и радост, а сега дебелите и плътни пердета бяха спуснати спирайки всеки слънчев лъч да се прокрадне между тях.

- Какви точно документи ви накара Едгар да донесете? - полюбопитства доктора.

-Ами, нотариални актове , удостоверения за наследници … общо взето всички важни документи свързани с имението. Все още се чудя какво точно ще иска да прави с тях лорд Харли, той не бе споменал в писмото което ми изпрати.

- Не знам в последните години дори вече не се опитвам да си обясня неговите действия - въздъхна баща ми.

Чу се скърцането на вратата. Плахо се подаде не кой друг да е а самият Едгар Харли. Лицето му бе бледо сякаш не бе виждало слънчева светлина от години. Погледа му- тъжен и изморен се спря в моя и настана известно неловко мълчание.

-          Скъпи приятели, от кога не сме се виждали!-каза той с престорена усмивка, сякаш притиснат и неочакващ нашето присъствие.

-          Валтор, синко това ти ли си?- погледна ме учудено.

-          Здравейте лорд  Харли. – гледах го с широко отворени очи. И двамата бяхме изумени от промяната настъпила  у двама ни.

-          Моля те наричай ме Ед, боже колко си се променил и си пораснал, наистина съм шокиран… Лили моля те не се ослушвай, а донеси нещо на гостите ни.

Прислужницата която минаваше покрай отворената врата хвърляйки любопитните си погледи се спря като опарена за момент и веднага се завъртя хуквайки с бърза крачка към кухнята.

Лорд Харли се настани на креслото и запали пурата си. Доктора погледна с недоумение, тъй като Едгар никога до сега не бе имал такива вредни навици, а и той като един от най-добрите лекари в страната бе наясно с вредата от тях. Лордът забеляза това в очите му.

-          Знаеш ли Фил, живота стана прекалено тежък,а това за мен е един отдушник разсейващ ме от ежедневните ми помисли, дори още по-добре ако ме погуби, защото вече нямам сили да се боря.

-          Не говори така приятелю, винаги има смисъл, всеки е тук на тази земя с някаква цел.-успокояваше го баща ми.

-          Защо да се мъча тук, нали уж има по-добро място за всички ни след смъртта, на това ни учат лъжливите институции. Истината е, че всички на тоя свят те убеждават, че се мъчиш за добро, но доказан факт е, че няма добро ние тук живеем в един безкраен ад, а после умираме и точка. Ти Карл познаваш мъката както аз я познавам, а ти Филип знаеш много добре в какво се превръщат телата ни просто една пръст и точка. Това е то – животът!

Депресията която преживяваше Едгар бе стигнала предела си, той вече не се вълнуваше от живота и красивото в него. Над него бе натегнала тъмната сянка на отчаянието.

-          Г-н Томас, тук ли са документите?

-          Да, тук са. –адвокатът бавно извади съдържанието на куфарчето си.

-          Знам че всички изгаряте от непреодолимо любопитство, за това ще се наложи да ви споделя моите намерения.

Лордът зае делова позиция, готвеше се да ни каже нещо, което определено щеше да ни шокира.

-          Днес извиках г-н Томас тук, защото искам да променя наследниците на това имение. Едно нещо със сигурност знам и това е, че моят син е не просто изчезнал, той е мъртъв! Да, моят син е мъртъв и то изцяло по вина на Хенри Фикълстийн, знам че звучи нереално и много хора ще ме сметнат за луд, но това не ме вълнува особено, защото аз знам истината.

-          Сигурен ли си в това Ед, все пак минаха доста години от онзи случай и на теб това не ти повлия особено  добре психически .

-          Фил, знам че ти си човек който винаги гледа рационално на нещата, но виж всичко от моята гледна точка.  Хенри е единственият наследник на това, което притежавам, той  няма какво да губи, беден е, отритнат от обществото, а моето имение ще му осигури всичко от което се нуждае. Плюс това наскоро ми се присъни милият ми Евън, който сам ми разкри виновника за убийството си.

-          Мисля че един сън е недостатъчно основание  да го обвиняваш в такова жестоко престъпление все пак това не е пиеса за Хамлет, а реалният живот – изсмя му се доктора.

-          Тогава как ще ми обясниш това!- Разгневен от подигравката, Едгар извади от джоба си една малка бутилка с някаква безцветна течност в нея.

-          Жена ми е болна от две седмици на първата вече започваше да оздравява докато не се появи Хенри. Тя постепенно пак се влоши, а моят братовчед все повече зачестяваше посещенията си при нея, докато днес не го хванах да сипва това в яденето й!- той подаде малката бутилка на доктора.

-          Хм, и какво бе неговото оправдание когато го хвана? - попита доктора докато разглеждаше шишинцето. 

-          Твърдеше, че това е лекарство което той самият използва когато е болен, но за мен  е чиста отрова.

-          Да, има две възможности – може да казва истината, но може и да лъже. Не мога с точност да установя съдържанието на тази бутилка, според мен действително напомня на сок от Бучиниш, който в малки количества е способен бавно и мъчително да убие човек без никой да заподозре. Някои от симптомите са гадене, повръщане, бледа кожа и множество гърчове преминаващи в загуба на съзнание. Това обаче не е в моята част, но имам един приятел от Франция, който ще може да ни каже със сигурност.

-          Нямам време да чакам твоят приятел Фил, искам да оправя тези документи още сега, знаех си че трудно някой ще ми повярва, моля ви вървете си оставете ме насаме с г-н Томас искам просто всичко това да приключи.

Едгар гневно се изправи приканвайки ни грубо да си вървим. В коридора се чу дрънченето от падане на поднос. Прислужницата явно бе непохватна. Тя започна нервно да събира всичко от пода. През отворената врата ми се привидя една сянка, която се появи и изчезна неусетно както стана и с момичето от сергията. В същият момент на  домакинът му прилоша и неочаквано припадна. Докторът се впусна в помощ. Той премери пулсът, леко изправи главата му и го намокри с вода.

-          Нищо му няма просто много му се насъбра.- успокояваше ни той.

Пренесоха го в стаята му, а аз наблюдавах всичко отстрани.  Докато всички се занимаваха с Едгар аз реших да си направя обиколка на имението. Всичко в него бе толкова мрачно и дори плашещо. Спомнях си всички мероприятия на които съм присъствал тук. Толкова красиви спомени за балове и всякакви празненства се въртяха в ума ми и като призраци изпълваха огромната зала в която се намирах. Отвесих един от огромните прозорци, и видях че навън се сипеше силен дъжд. Това място и без това бе толкова депресиращо, а времето  сякаш допълваше мрачната картина. Гледах дъждът държейки в ръката си тъмносивата плътна завеса и затворих очи вслушвайки се в падащите капки. По едно време мога да се закълна, че зад себе си чух тихи стъпки. Обърнах се, но нямаше никого. Трябваше да се махна час по-скоро от това имение изпълнено с призраци на миналото. Излязох навън докато чаках баща ми, за да се приберем.  Не след дълго всички си тръгнахме в мълчание. Днешният ден бе странен за всички ни. През нощта мисълта за красивото момиче отново ме обзе. Не можах да мигна от опитите да си спомня красивите й очи. Бяха големи, но какъв цвят син, може би зелен не, не  по-скоро бяха сини. Да тъмно сини с цвят на … топаз. Тези красиви очи, исках да ги целуна докато тя спеше. Боже , умирах да я видя отново тази мисъл ме дължеше буден цяла нощ, здраво стиснал бялата кърпа.

Минаха няколко месеца след онзи странен ден и докато бях на двора с родителите ми дойде писмо. Беше от лорд Едгар Харли. Какво ли искаше той от нас след като миналият път ни изгони толкова грубо. Когато баща ми отвори писмото погледът му придоби една реакция, която не можеше да се определи. Очите му се ококориха а устата му се отвори в захлас. Той изпусна чашата с чая си на земята а ръцете му се разтрепериха.

-          Скъпи, какво става ? – уплаши се майка ми.

-          Завърнал се, ЗАВЪРНАЛ ! – крещеше баща ми с треперещ от радост глас.

Майка ми взе писмото от него и зачете на глас.

Уважаеми приятели, аз Едгар Харли и жена ми

Катрин ви каним на празненство в  имението ни

по случай завръщането на нашият син - Евън Харли,

след години раздяла от семейството ни.

Ще се радваме да споделим радостта си с вас!

Очакваме ви на 12.07.1854г. От 20:00ч.

Аз гледах с позинала уста удебеленият шрифт `завръщането на нашият син` и не вярвах на случващото се. Шега ли бе това или истина? От колко ли време се бе завърнал и дали са чакали преди споделят това на обществото? Какво се бе случило с моят приятел през изминалото време. Защо той се връщаше чак сега - десет години по-късно? Имах толкова въпроси които виждах, че се въртяха и в главите на родителите ми. Този спокоен Юлски ден се превърна в най-вълнуващият за eлита на цял Лондон.