Бях толкова нервен. Постоянно ту се поглеждах в огледалото, ту се разхождах напред назад в стаята и потънал в размисли хапех долната си устна. Определено чаках този ден с нетърпение - денят в който ще се срещна с Евън. Не бях спал нормално от известно време и това си личеше по измореният ми поглед.  Бавно прокарах пръсти през русите си къдрици, за да си дойдат на мястото. Непрекъснато оглеждах тоалета си от притеснение да би случайно да съм забравил нещо и постоянно излъсквах обувките си, за да изглеждам перфектно на празненството. Това чакане ме убиваше, колко ли бе станало часът?  Хвърлих бърз поглед към тиктакащият в коридора часовник. Седем и петнадесет. Звукът му ме изнервяше още повече. Трябва да тръгваме вече, ще  закъснеем. Не ме свърташе. Напрежението сякаш притискаше гръдния ми кош затруднявайки дишането ми, за това излязох пред имението, да си поема чист въздух.

 С изненада забелязах, че и баща ми чакаше отвън, подпрян на каменната колона. Явно майка ми както винаги в старанието си да изглежда перфектно се бавеше. Колко типично за французойките нали?

-          Как си татко, тревожи ли те нещо? – попитах виждайки че и у него  цареше напрежение.

-          Валтор, осъзнаваш ли че ако всичко това е истина животът на Едгар ще поеме нова посока. Той ще се превърне в човекът който беше и надявам се поне малко да се върне онази част от него, която наричах свой приятел.

Баща ми все още имаше надежда, че ако всичко е наред, той  можеше да спечели отново едно отдавна забравено приятелство.

-          Изключително много се вълнувам за срещата с Евън,  какво е преживял, къде се е губел през цялото това време тези въпроси изчерпват и най-малкото търпение, което притежавам. – споделих развълнувано аз.

-          Не бъди толкова наивен, нали знаеш, че има вероятност това да се окаже някой измамник в опита си да се домогне до парите на Харли. Това ме притеснява изключително много, защото ако е така Едгар тотално ще загуби желанието си  за живот.

Тази мисъл ме срази. Ако действително това не бе истинският Евън, щях да бъда доста разочарован. Най-сетне майка ми бе готова. Тя наистина се бе престарала в опита си да изглежда перфектно. Всеки я познаваше с усета й за обличане и необикновената й красота, която твърдяха, че съм наследил от нея. Русите й къдрици бяха вдигнати на висок кок, а на плътните си устни бе сложила нежно малиново-розово червило. Малко бе прекалила с ружът, но това й придаваше известен чар.

Най- сетне се качихме се в каретата и потеглихме за имението. Колкото повече наближавахме, толкова повече коремът ми се свиваше. Гледах през прозорчето към небето отрупано със звезди. Нощта бе прекрасна и обещаваща. След известно време измежду дърветата се показа имението. Сълзи се събраха в очите ми при вида му. От него струеше светлина и красота – нямаше нищо общо с онзи призрачен дом, който  заварих  преди месеци. Факли горяха осветяващи цялата градина и бе претъпкано с изискано облечени и изпълнени с любопитство хора. Оркестърът свиреше красиви класически мелодии, придаващи на нощта още по-голяма красота и тайнство. Аз пристъпих в голямата зала с шахматно наредени черно бели плочи и забелязах всички аристократи, които бяха на събитието. Залата беше идеалното поле защото знаех, че всички присъстващи в момента играеха една игра, игра на живота в която някои бяха кралете, други пионките. Тази съдбоносна нощ в която вниманието на всички бе насочено върху младият Евън и това каква позиция щеше заеме в обществото, бе техният шанс за изява. Всеки следеше появата му в пълна готовност да го изпие с хищните си очи и отровните си думи. По някое време пред погледа ми се мярна неприятният лорд Хенри. Той бе отървал кожата от тежките обвинения на Едгар и сега просто седеше, сякаш объркан от всичко случващо се. Наблюдавах го как отпива чаша след чаша вино и се оглежда уплашено с ококорените си свински очи, сякаш нещо нередно се бе случило в цялата картина.

 Следвайки примера му аз също грабнах една чаша от минаващият сервитьор  отпивайки от нея жадно в опит да успокоя нервите си. Не след дълго още една я последва. Бузите ми започнаха да парят и постепенно поруменяха. Усмивка заигра по лицето ми и това се забеляза от купчината млади дами, които с периферията си  забелязах, че ме наблюдават от известно време. Постепенно те придобиха смелост и ме наобиколиха. Кръжаха около мен като купчина пчелички и тъй като алкохолът ме бе отпуснал аз разговарях с тях съвсем спокойно. Те ме гледаха  с възхищение, сякаш разговаряха някакво божествено създание слушайки всяка моя дума. Докато говорех с тях  забелязах в тълпата момиче с красива, дълга до кръста абаносово-черна коса. Краката ми се подкосиха. Това бе момичето от щанда!Помолих дамите  за извинение и като не откъсвах очи от нея тръгнах в тълпата борейки се  да я стигна. Тя се обърна за момент и погледите ни се засякоха. Тези големи очи с цвят на тъмносин топаз ми напомниха за дъжда. Момичето повдигна крайчеца на устната си в небрежна усмивка и продължи напред сякаш опитвайки се да се отърве от мен. Тълпата се сгъстяваше все повече и повече. Сърцето ми трепна, не можех да повярвам, че красавицата отново ловко ми се изплъзна, сред множеството танцуващи и разговарящи един с друг хора . Панически  обикалях залата в търсейки я , но уви тя се бе появила и изчезнала като мираж в пустиня и колкото повече  се опитвах да я стигна, толкова повече тя се отдалечаваше.

-          Лорд Валтор?  - нежна женска ръка докосна рамото на ми. Това бе дъщерята на лорд Хауърд Бенет, с която излизах преди време. Тя бе интелигентна млада дама, но твърде плаха в действията си и недостатъчно смела, за да заяви това което желае.

-          Привет лейди Абигейл. –усмихнах  й се учтиво.

-          Изглеждате ми доста разсеян.- Засмя се тя с нейния тих и спокоен глас криейки устните си зад ветрилото, което държеше.

-          Не мога да повярвам, че това се случва. – продължи да говори тя сякаш просто, за да подържа разговора. - Когато семейството ми получи поканата за балът, баща ми писа лично до лорд Харли, за да се убеди че това не е някаква шега. Той както всички останали на празненството не можеше да повярва на случващото се.

-          Да, наистина е така и честно казано това чакане доста ме напряга, имате ли някаква идея кога семейство Харли ще се появят?-  попитах аз.

-          Не, никаква представа. Знам толкова колкото и вие. Ако мога да бъда откровена цялото празненство е доста объркващо.

-          Г-це Бенет, мога ли да ви попитам нещо?

-          Да, разбира се.

-          Случайно да познавате едно момиче с черни дълги коси и кадифена рокля, сега ми се мярна някъде из тълпата и ми стана любопитно коя е, защото не за пръв път я виждам?

-          Не, съжалявам  не ми е позната.- отвърна ми тя с тъжен тон.

 „Боже, какъв глупак съм“ помислих си аз. Да задавам такъв въпрос на момиче неотдавна направило любовно признание към мен. В пъстрите ми очи се прокрадна вината. Аз повдигнах с показалец наведената й глава и очите ми се впиха право в нейните. Тя потрепна от проницателния ми поглед. Краката й омекнаха и  бе готова да се съгласи със всичко, което аз кажа. Абигейл бе толкова проницаема, че за мен не представляваше трудност да я контролирам.

-          Може ли един танц. – помолих с най- очарователната усмивка изкупвайки вината си за зададеният от мен глупав въпрос.

Поклоних й се и целуна ръката й. Тя се усмихна се нежно след което я понесох грациозно под звуците на нежния валс. Тя бе като кукла в ръцете ми. Готова да ми даде цялата си любов. Обаче аз за жалост не изпитвах такива чувства към нея. Уви очите ми отново търсеха момичето с черните коси, но не я намираха никъде в огромната зала. Абигейл забелязваше моята разсеяност, но въпреки това се наслаждаваше на този момент. Момента в който нежно се носеше под звуците на нежната мелодия в обятията на обекта на своите желания. Изведнъж музиката спря. Всички започнаха да се споглеждат с любопитство. Включително и ние с Абигейл.  На огромното стълбище към залата се появи Едгар Харли с жена си и непознат юноша до себе си. Това очевидно бе Евън. В залата започна тихо шушукане и обсъждане. Едгар потропа с лъжица по чашата си, за да привлече вниманието върху себе си. Всички погледи се впериха във високото стройно момче стоящо до него. То имаше тъжен поглед, поглед на човек преминал през много препятствия в живота си. Фигурата му бе атлетична, а пропорциите му напомняха на древногръцки бог. Големите му очи с цвят на тъмносин топаз внушаваха спокойствие, но същевременно и респект. Определено се отличаваше с нереалната си красота. Сякаш бе изваден от книга или картина на някой известен творец. Плътните му алени устни се разтегнаха в топла усмивка. Лъскавите му, черни коси сякаш сияеха в сравнение с тези побелели от мъка на родителите си. Всички в залата бяха опиянени от обаянието на това момче. Не можех да повярвам на очите си. Моят приятел се бе превърнал в толкова красив и силен мъж. Известна нотка на завист със скоростта на куршум се прокрадна в съзнанието ми.

-          Както знаете - започна Едгар. Синът ми преди десет години бе отнет от нашето семейство. Поради неясни причини, той бил похитен и оставен с множество наранявания без никакви спомени пред катедралата в Солсбъри. Там бил отгледан от един монах на име Арън и търсел отговор на въпроса, защо бил изоставен и къде е семейството му, но дами и господа помнете, че Господ никога не забравя достойните и праведни хора. Той винаги отговаря на молитвите им. За това сме тук днес, нека вдигнем тост за семейството, за хората приели под крилото си сина ми и най-вече за него, който въпреки всичко намери пътя към дома. НАЗДРАВЕ!

Всички надигнаха чашите си с усмивка. Евън също се усмихна плахо, но бързо след това изражението му отново придоби сериозен вид.  Аз не откъсвах очи от него. Когато той слезе от балкона при хората, за да разговаря с тях, бе невъзможно да осъществя контакт с него, защото не бях единствения, който го желаеше. Присъствието му ме караше да настръхна, бях пленен от този красив младеж, с меки черти сякаш изваяни от най-сръчния скулптор живял някога. 

„Махнете хищните си погледи и отровните думи от това създание“-мислех си аз наблюдавайки как аристократите се превъзнасяха пред завърналия се младеж.

Да определено Евън бе живял далеч от това покварено общество на богатите и много хора тази вечер целяха да се възползват от това.  Минаха часове в разговори и танци. Наблюдавах всичко отстрани неизпускайки някогашния си приятел  от поглед. Този бал напомяше по-скоро на пазар в който много лодове предлагаха дъщерите си на младежа, за имат възможността да се сродят с богатата фамилия. Дойде момент в който Евън помоли да бъде извинен и излезе на балкона. Той седеше сам гледайки към небето, когато внезапно спокойствието му бе нарушено от чичо му - лорд Хенри Фикълстийн.

Аз ги забелязах от далеч двоумейки се дали да не се възползвам от момента, за да се видя с него нарушавайки спокойствието им. Изведнъж нещо странно се случи. Лицето на Евън бе придобило кисела физиономия сякаш присъствието на човека до него му бе крайно неприятно. Той започна леко да повишава тон и аз в любопитството си плахо пристъпих  на огромния мраморен балкон.

-          Стой далеч от мен и от семейството ми, ако те мярна още един път тук ще….!- извика Евън посочвайки вратата на лорд Хенри, но когато забеляза присъствието замълча и се смути незавършвайки изречението си.

Хенри си тръгна уплашен  с бърза крачка  бутайки рамото ми.

-          Евън?- гледах го с ококорени от изумление очи. Мислите в главата ми бяха доста объркани след видяното.

-          Извинявам се, от скоро съм тук а вече имам семейни проблеми.- засмя се той.

-          Думите ти звучаха прекалено крайни - отбелязах.

-          Хм, вие сте първият обръщащ се към мен на „ти“. Явно сме имали доста близки отношения преди да изгубя паметта си – той се усмихна топло сякаш пренебрегващ случилото се току що.

-          О, да забравих, че  нямаш спомени. Е, това е много жалко, защото като деца бяхме най-добри приятели. Казвам се лорд Валтор Бенет приятно ми е да се запознаем… отново.

Ние се здрависахме и усетих парещата му ръка. Той бе изключително топъл. Самото му тяло излъчваше горещина сякаш стоях близо до огън. Това здрависване не ми бе достатъчно. Исках да го прегърна, както в добрите стари времена, но човекът който седеше срещу мен сякаш не бе моят приятел. Чувствах го доста отчужден и различен.

-          Предполагам аз няма нужда да се представям.-усмихна се той.

„Отблизо изглежда още по-невероятен“ мислех си аз наблюдавайки всяка част от него. Евън пристъпи към парапета и откъсна една роза увила се около него, оглеждайки я продължително. Цвета на розата се сливаше с този на устните му, той затвори очи вдъхвайки от аромата й.

-          Знаеш ли обожавам рози имам намерение да напълня цялото имение с тези красиви цветя.Винаги съм се вдъхновявал от способността им да съчетават нежността  и  силата чрез бодлите си. – Евън бавно ми подаде цветето обаче при хващането аз се убодох и го изпуснах. От безименният ми пръст започна да блика аленочервена кръв.

-          О, колко жалко да нараните тази прекрасна кожа. – Той ме погледна с още по-тъжен поглед и нежно хвана ръката на ми изваждайки една бяла кърпа от джоба си. Краката ми се подкосиха, когато забелязах, че това е същата кърпа, като тази на момичето, което ми се привидя преди малко в залата. На нея със златни нишки бе избродиран същия инициал „S“ . Евън бавно попиваше капчиците кръв бликащи от пръста ми и сякаш  бе твърде съсредоточен в действието си.

-          Знаеш ли и аз имам същата кърпа. Сдобих се с нея когато едно красиво момиче я изпусна на пътя и не успях да й я върна. Мога да се закълна, че я видях на това празненство, но явно ми се е  привидяла. – споделих му аз.

-          Тези кърпи се раздават в катедралата в която съм отгледан „S“ е инициал за Солсбъри. Явно това момиче го е посещавала. – прекъсна ме Евън.

Усетих някаква хладнина и раздразнение в гласът му. Сякаш не искаше да говори за нея. Той имаше спокоен и дълбок глас…дори прекалено спокоен. Бавно прибра кърпичката си и ме погледна с проницателните си топазени очи. Тези очи ми бяха толкова познати и  същевременно далечни. Чувствах се неловко в присъствието на човека пред себе си. Той ме караше да изпитвам неудобство. Обикновено хората не ми правеха впечатление и никога не съм се притеснявал от присъствието на някого толкова, колкото от това олицетворение на Адонис. Мълчанието ме убиваше още повече. Той бе толкова по-добър от мен. Превъзхождаше ме… усещах го. Нотка на завист се загнездваше в ума ми и това ме правеше малко раздразнителен. 

-          Наистина не приличате на другите. – отбеляза той. Познавам хората и усещам, че вие не сте като повечето от тях. – сподели Евън, което ме изуми.

-          Кое те навежда на тази мисъл ? – попитах с любопитство вътрешно радвайки се, че получавам одобрението му.

-          Като за начало обръщението ви към мен. Вие не се стараете да ме впечатлите, както хората чакащи ме вътре в залата, което наистина ми допада – Момчето стоящо пред мен сякаш за пръв път тази вечер се усмихваше искрено.

Спокойствието ни за съжаление бе нарушено от Едгар.

-          Евън, синко мисля че днес вниманието е насочено върху теб и би било твърде егоистично да ни лишаваш от присъствието си.

„Не не се връщай там при онези хищници“ – мислех си аз и го погледнах с жален поглед. Той ми отвърна сякаш прозрял мислите ми.

-          О, Валтор толкова се радвам да ви видя отново заедно със сина си, както в добрите стари времена. – с радостен тон сподели Едгар.- Хайде влизайте имам с толкова хора да срещна сина си, ще насрочим друг ден в който да се видите на по чай, само вие двамата.

-          Да, би било добра идея. – усмихна се Евън и лицето му сякаш грейна по-ярко от преди.

Той ме потупа по гърба и двамата влязохме отново в голямата зала.

-          Да, наистина е досадно, че трябва да се занимавам с всички тези хора, но трябва да го направя, за което се извинявам. Ще се видим скоро, ако сте съгласен да наминете за чаша чай както в добрите стари времена.- прошепна той в ухото ми и ме изостави следвайки баща си из тълпата.

Стоях неподвижен гледайки го как се отдалечава. „Както в добрите стари времена“. Тези думи отекваха в съзнанието ми. Той разгадаваше мислите ми само с един поглед. Толкова ли бях прозрачен? Стоях сред зала пълна с хора, но сякаш бях сам обзет от мислите си.  От време на време мярках с поглед Евън - усмихнат и разговарящ с най-различни хора. Дамите които кръжаха преди появата му около мен сега не се отлепяха от него. Завистта ме жилеше от вътре, но не можех да се виня.  Само по начина по който се движеше той привличаше внимание. Седях отпивайки вино и оглеждах хората, които непрестанно обръщаха погледите си към него.  Това определено бе една дълга и доста объркваща вечер… През цялото време не преставах да мисля за случилото се на балкона. За начина по който Евън се държа с чичо си. За промяната настъпила в него. Ами ако баща ми се окаже прав. Ако това момче не бе истинският Евън, а просто някой измамник домогващ се до парите на Харли.