Беше краят на април. Нищо и никакъв, направо мизерен край. Целият месец бе паднал съвсем малко дъжд, а слънцето жулеше сякаш бе август. Казват че депресиите се отключвали или при много мрачно време, или при силна жега. Кой знае дали е тъй, човекът е комплексно същество. Един страда от несподелена любов, друг от това че е недооценен, а трети от главоболие.
Казват също, че смъртта е самотно занимание, но ако се замисли човек, би установил, че и животът е такова.
Двама души седяха на моста. Краката им висяха в бездната под тях. Петдесет и два метрова бездна. От малките. Долу като ситни бели точки се виждаха плуващи патици.
Двамата изглеждаха на пръв поглед доста различни. Единият бе с костюм, с панталон с остър връх, от онези на които ти се струва, че можеш да се порежеш. С приятни очила с тънка рамка. Добре вчесан и с разхлабена небрежно вратовръзка. Другият беше неугледен и брадясъл. С типичният разрошен перчем на всяка посока, така характерен за махмурлиите.
-Повече за нищо и за никой ...