Телефонът звънеше продължително. Ася спеше, ала звънът досадно ехтеше. Чу се тежка въздишка изпод завивките.Ръката поопипа част от вещите върху шкафчето. Сънените и очи, разрошената коса, я правеха миловидно очарователна.
Будилникът показваше седем сутринта.
Телефонът продължи да звъни продължително. Нежната ръка най-после вдигна слушалката, бутайки от движението една от книгите. Тя падна бавно и флегматично на килима. Съненият глас на момичето прозвуча самотно в големия хол:
- Ало?...
- Ало, Ася, ти ли си? Ох, добре, че те намерих! Нали не съм те събудила?
- Нееее, а-а, да, не... не си....
- Съжалявам приятелко, но само на теб мога да се обадя! Трябва да поговорим!Но не е за телефона!Имам нужда от помощта ти!Ще дойда у вас, до половин час... Става, нали?
-След трийсет минути, ами, добре, но какво се е случило?Звучиш прекалено странно! Ти...
-Чакай ме!Не излизай никъде!-категоризира гласът в слушалката.
Мяукането на оранжевия котарак съвсем разсъни Ася. Трябваше да го нахрани. ,,Боже, ...