Mar 30, 2005, 4:44 PM

Денят на Свети Валентин 

  Prose
2178 0 2
20 мин reading

 

         Кристияна седеше и си мислеше... Утре бе сватбеният и ден. Точно на Свети Валентин. Така решиха с Митко. Бяха се запознали на този ден, една година по-рано. И двамата бяха сами от скоро и просто се шляеха по улиците, за да не затварят на празника. Независимо, че и двамата като виждаха щастливите двойки, хванати за ръка, усмихнати, им ставаше още по - самотно. И така се озоваха един до друг в киното на някаква комедия. Но имаше проблем с лентата и филмът започна 25 минути по-късно. Заговориха се. След филма отидоха да пият кафе. Започнаха да се срещат. Седмица по-късно вече бяха безумно влюбени един в друг. На шестия месец решиха, че искат да са семейство. А най-хубавата новина Криси беше запазила за тържеството след сватбата - щяха да си имат бебче. Само мисълта за това я караше да се усмихва.

       Нямаше значение, че от месеци живееха заедно. Последната вечер щяха да прекарат разделени. “Така повеляват традициите”. Тя се усмихна, при спомена как майка и назидателно размахваше пръст пред нея. Трудно и беше да заспи без неговите ръце. Но оставаше малко. Още няколко часа, но не знаеше какво да прави през това време. Определено не можеше да заспи. Очакването направо я смазваше. В този миг телефонът звънна. Кой ли можеше да е? Тя се пресегна и вдигна слушалката.

-         Ало!

-         Здравей, мила! Реших, че и ти като мен не можеш да  заспиш, затова звъннах. Обадих се само да ти кажа, че те обичям.

-         Да! И аз не мога. Нетърпелива съм...

-         Спокойно! Само след няколко часа ще станеш моя съпруга, завинаги..

-         Аз това и чакам – каза през смях Криси – после само се опитай да се отървеш от мен.

Митко се засмя. Никога не би искал да се отърве от нея. Продължаваше да се чуди как такава жена като нея ще иска да се омъжи за толкова обикновен човек като него.

-         Хайде, слънце! Ще те ставям! Опитай да поспиш.. Нали не искаш утре и двамата да изглеждаме недоспали и измъчени. Какво ще си помислят хората? Че ни водят на заколение... – каза той опитвайки се да остане сериозен.

-         Не съм убедена, че ще мога да заспя. Мен ще ме гримират, ти да му мислиш. Хайде, отивай да спиш! Обичам те и целувки.

-         Аз те обичам повече. Лека нощ, принцесо! Приготви се да станеш кралица!

-         Лека нощ!

Тя постави слушалката на телефона. Въпреки безсънието, което я бе обзело, реши да си легне. Преди това изпи една чаша мляко с мед. Можеше пък и да помогне... Унесе се в мислите и мечтите за бъдещето с мъжа, когото обичаше толкова много. Как ще роди детето, след това поне още едно, а може и още две... Ще го водят на училище... Как ли да го кръстят?... Сигурно на неговите или нейните родители... И така неусетно заспа, сънувайки живота, за който мечтаеше.

-         Хайде, поспаланке, ставай! Нали не искаш да закъснееш за собствената си сватба – гласът на майка и я разбуди. Кога ли беше заспала, само преди миг беше будна?!

-         Е, поне едно съм сигурна, не могат да запчнат без мен, така, че няма да изтърва много.

-         Ех, че сме духовити днес! Защо не беше така като те будех за училище!

Криси стана. Отиде до банята. Напълни ваната, сложи аромтни соли и се потопи. Започна наум да изброява какво трябва да направи и да провери. Баня, грим, прическа, роклята, цветята, шаферките, кумовете, гостите, тортата.... Наистина доста неща. Майка и щеше да поеме грижата за повечето неща.

След около 30 минути, тя стана и  облече халата. Излезе от банята. Гримьорът и фризьорът бяха вече тук. Седна и те започнаха да си вършат работата. През това време майка и и докладваше за всичко по списъка, шаферките пристигнаха и нахлуха в стаята, бъбрейки безгрижно. След малко трябваше да се облича, защото кумовете и бъдещият и съпруг щяха да пристигнат след около час. Добре... Всичко вървеше по план, а и как да се обърка. Всичко беше планирано от месеци.

Облече си роклята. Шаферките и помогнаха да си сложи булото. Взе и букета в ръце и се погледна в огледалото. И да искаше не можеше да изглежда по - добре. Зад гърба си видя майка си как скришом избърсва сълзите си.

-         Мамо, какво правиш сега? Недей да плачеш!

-         Ами... Толкова си красива. Не мога да се сдържа...

-         Е, за това плаче ли се?

Баща и почука тихо и влезе:

-         Как  е моето момиче? Готова ли си за големия ден ден? – весело попита

-         Да, татенце! Но мама плаче, не можела да се сдържи.

-         Разбирам я напълно – отговори баща и – Изглеждаш прекрасно!

-         Но това не е повод за сълзи.

-         Мила, ние се радваме за теб, и понеже страшно много те обичаме, затова. От днес нататък ти вече няма да си нашето малко момиченце. Вече ставаш съпруга на друг, скоро самата ти ще станеш родител, ще видиш как е.

Нямаше представа колко е прав. Тя наистина скоро щеше да стане майка.

Звънецът иззвъня. Крис се втурна да отвори, но шаферките я спряха. Не трябвало тя да отваря. Глупости! Нали тя се жени... Но се примири и отиде в хола. Седна на един стол с букета в ръка. Изглеждаше като ангел. Сега защо се бавеха така. Или бяха минали само секунди от както отвориха. Вратата на стаята се отвори и тя вдигна поглед сияеща, очаквайки погледа на Митко. Но там бяха кумовете. Само те. В този миг изтръпна. Не можеше да се отказал. С треперещ глас попита:

-         Къде е Митко?

-         Ами тръгнахме. И по средата на пътя той каза че е забравил нещо. Взе си такси и се върна. Ще дойде след малко – отговори кумът

-         Какво? Какво е толкова важно? – тревогата беше изписана на лицето и.

Кумовете се спогледаха. Тогава кръстницата проговори:

-         Ами каза че имал много специален подарък за теб днес. И се върна за него.

Криси се успокои. За миг си помисли най – лошото. Че Митко се е отказал. Покани всички да седнат, сложиха сладки, коняк, уиски, ядки... След малко щеше да дойде и той и всичко щеше да тръгне пак по план. Започнаха да си говорят за сватбата, уточняваха се за последно, не че имаше нужда, предният ден бяха правили репетиция, но все пак нещо трябваше да правят. След 15 минути Криси пак се разтревожи. Другите не обръщаха внимание колко време е минало. Тя се умълча. Чудеше се дали е възможно наистина да се откаже. Но нали само преди часове по телефона и беше казал, че я обича. Не, не можеше да се откаже. Абсурд. Но времето напредваше, а от него нямаше следа. След известно време забеляза, че всички я гледат много странно. Беше толкова объркана. В този миг осъзна, че може би и те си мислят същото. Беше минал почти час от както кръстниците бяха тук. Не можеше да се бави толкова. Освен ако не е решил да и подарява нещо, което не можеше да донесе просто така. Но тя вече знаеше, че при първия повод за подарък щеше да му подари часовник. Точно днес ли трябва да закъснява. Тя стана и отиде до телефона, набра номера му с треперещи пръси. Чу се сигнал свободно, и още един, и пак. Изчака петнадесет сигнала и после централата я изключи. Натисна бутона за повторно набиране. И същото... Тя вече трепереше видимо. Тогава кръстникът предположи, че е на път насам. Кристияна се върна на мястото си. Седеше, здраво стиснала букета, забила поглед в земята. Сърцето и бясно биеше в гърдите и. Мислите и препускаха една през друга в главата и. Времето течеше, а той не идваше. Сега вече наистина се разтревожи. Всичко можеше да е станало. Само мисълта, че нещо може да се е случило с него я накара да заплаче.

В този момент се звънна на вратата. Криси изтича и отвори, вече се беше усмихнала и беше готова да му се накара за дето я остави така да се тревожи. Но на вратата не беше той, а двама полицаи. Тя седеше и гледаше в недоумение. Какво значи това сега. Всички се струпаха зад гърба и. Тогава един от полицаите проговори:

- Кристияна Василева?

- Да... Аз съм. Какво се е случило?

- Много съжалявам че трябва да ви го съобщим, но... Преди час е станала катастрофа на булеварда. Вашият ... приятел – Димитър Илиев, той е бил участник в катастрофата.

- Как е той? Добре ли е? В коя болница е? – Криси задаваше въпросите един след друг

- Трудно ми е да ви го кажа, но вашият приятел е загинал.

 Криси не можеше да повярва. Очите и се насълзиха, виеше и се свят. Искаше да седне. “ Пиян шофьор се блъска в него на сфетофара, точно от страната на Димитър.... Нямал е шансове да оцелее... Загинал е на място... Не се е мъчил” Думите на полицая кънтяха като ехо в главата и. Но истината не идваше до сърцето и. С разума си осъзна, че него го няма... и никога няма да го има пак. В този момент от гърлото и от дълбините на душата и се надигна стон. Причерня и. Изпусна букета, който все още стискаше, като сламка, която щеше да я издърпа навън в реалността, където той беше още жив. В следващия миг тя се строполи в ръцете на баща си.

 

* * * * * * *

Събуди се. Беше тъмно. Огледа се. Къде ли беше? Колко е часът? Май трябва да става. Днес е сватбата и. Не трябва да закъснява. Погледна на другата страна и видя майка си, която се беше подпряла на леглото и беше заспала. Вдигна очи и видя, че не е в стаята си. В този миг истината с бясна скорост премина през главата и сватбата, полицаите, Митко го нямаше. Тя се разплака. Майка и се събуди. Сълзите и бавно се стичаха от очите и. Не можеше да намери думи да изрази мъката си. Опита се да каже нещо, но майка и я спря. Стана и се намести до нея на леглото. Прегърна я, и сега Криси се разрида. Сгушена в обятията на майка си, тя започна да оплаква човека, който обичаше повече от себе си. Толкова щастлива беше. Щеше да се омъжи за него, да имат дете... При тази мисъл, тя почувства, сякаш някой я бе ритнал в сърцето. Детето?

-         Мамо, детето ми...? Добре ли е? – очите и бяха насълзени, изпълнени с мъка, но в тях все още изкреше надеждата.

-         Да, мила! Детето и ти сте добре.

Е, поне детето и е добре. Тя се усмихна през сълзи. Щеше да запази част от Митко. Чрез детето щеше да живее за нея.

© Диана Василева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Истинко е ! Колкото и тъжно е...животът е жесток! НО има нещо красиво! Браво!
  • ;(( ами незна наистиина нямам думи за този разказ харесами и дано на никои нне се случи това!!!
Random works
: ??:??