Feb 2, 2008, 7:41 AM

Детето и Господинът 

  Prose
706 0 3
2 мин reading
Здравей, страннико, как си днес?
Пръстите ти си играят с чашата, прегърнал отново питието, разклащаш кехлибарената течност и я поглъщаш бавно, с наслада. Питам се, колко ли човешки целувки заменя тази чашка в момента? Колко спотаени милувки подаряваш на нея. И очите ти, едни такива мътни, празни... с тъмни кръгове, обграждащи кървавия им цвят, като присадени и изкуствени на бледото ти, изпито лице. Знаеш ли страннико, твърдиш, че умееш да обичаш? Казваш ми простодушно, дори снизходително-лековато, че ти всъщност можеш да обичаш...
Но знаеш ли... смятам, че си забравил какво е да те обичат. Ето, протягам плахо ръка към теб и тя се спира на милиметри. Усещам топлия ти дъх, усещам аромата на алкохола в съчетание със скъп и изискан парфюм. Да, ти вероятно умееш да обичаш... но не и да бъдеш обичан.
Аз нямам място в твоя свят. О, да, умея да бъда дама, умея да нося бижутата си с изящество и да им придавам мекия оттенък на плътта. Да отхвърлям незабележимо косите си и да се усмихвам, толкова нелепо и изкуствено, че сякаш под носа ми се намира нещо лошо миришещо. Аз мога да поклащам бедра в такта, който подемат токчетата ми... но не мога да забуча сърцето си на тях. И мога до край да се насладя на хайвера с препечено черно хлебче... но то е досущ като душите ви - черно и изпечено. Ще сваля фината нощница от сатен и дантела, ще махна халата си и пантофките, ще нахлузя червената тениска с патенце, ще си обуя обущенцата с кученца и ще разпусна къдравия водопад на косите си. Ще захапя цигарата и ще те гледам втренчено, докато потънеш в дълбоките езера на погледа ми. Докато се озовеш в един друг свят...
Как си тук, Господине?
Тук липсва тежкият аромат на пурата ти и натрапчивата миризма на уийски... Тук са свежестта на бора и цветовете на дъгата. Ще гушна коленете си и ще подпра брадичка на ръцете... А сега, Господине, ще ти разкажа как обича едно дете. Как обича една жена... със сърце на дете.
Тя, Господине, не иска бонбони и нейните залъгалки не са парите ти, и нейната отплата не са стъпканите ти мечти. Тя,господине, умее да се наслаждава еднакво отдадено на арията в операта и на песента на щурците в полето. Усмивката ти я прави щастлива. И обича просто заради чувството да обичаш. Тя обича с чистота и невинност, дава себе си на просещите, протегнали ръце. Страховете й са, че един ден ще спре да лети, че един ден ще загуби пътя към твоята усмивка. Ляга на свежата трева и заравя ръцете си в пръстта, усеща топлотата й, потапя се в света на пеперудите, танцуващи по нослето й, изкачва се със слънчевите лъчи до облаците и оттам, през тях се шмугва право в прегръдките ти, оставяйки звезден прашец по ревера на скъпо-струващото ти сако. Нейните мечти са простички - желае да гледа звездите и в хладните нощи да има една топла ръка на нейното рамо, мечтае сутрин да се буди до теб и да дарява деня с усмивка, мечтае, когато е уплашена да скланя глава на гърдите ти и да се чувства защитена... тя мечтае просто да те направи щастлив. Да отдаде тялото и душата си, за да види как в очите ти блясват звезди, и как в ръцете ти се изграждат светове...
А сега, Господине... още ли вярваш, че можеш да бъдеш обичан? Още ли мислиш, че можеш да дадеш безкористната си любов на някого?
Прости ми, Господине... но си забравил... прости ми... но аз се уморих да ти напомням...

© Свобода All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря ви
  • Много истинско, сякаш нереално и все пак наистина прекрасно. Ти си създала един много красив свят. Уникално...
  • мого красиво написано!докато го четох потънах в друг свят и се заплеснах за няколко минути и мога да кажа че там беше прекрасно!
Random works
: ??:??