Вчера реших да се гримирам. Речено-сторено. Нацапах се така, че никой да не може да ме познае. Всеки трябва да експериментира с външния си вид, за да открие златната среда, в която ще се чувства блажено.
Направих го съвсем съзнателно. Няма да ви обвиня, ако мислите, че някое болтче от психическата ми система е доста разхлабено. Като разбера, че сте стигнали до това безценно умозаключение, ще се усмихна широко и ще благоволя да обясня.
Първо си сложих „фалшива усмивка“ – сигурен съм, че я знаете; от онази, която нанася сериозни поражения. Ти я носиш, тя опъва кожата ти и сякаш светът е пламнала плът. Тежеше ми, но въпреки това не се самозалъгвах, че бих могъл да я сваля.
Наложих и учтивост. Навсякъде мрънкат, че винаги трябва да казваме истината. Да, същинско мрънкане е! Истината сама по себе си представлява един фантом; напукан мираж в пустиня – рядко ще я видиш в реалния ѝ първообраз. Ако светът се базираше изцяло на нея, щяхме да живеем един непоносим живот. Преди неволно да ме осъди ...