Вечерта ме нападна ненадейно, а аз не бях подготвен за нея. Старицата, от която купих опаковани детски сълзи ме увери, че щом ги разопаковам животът ми ще придобие смисъл.

Скътани в левия джоб на палтото, прогаряха вътрешността на джоба ми.

Купих ги несъзнателно, защото исках да ù помогна, а и не вярвах, че някой може да продава сълзи толкова евтино.

Имаше мъжки, женски, страчески и детски.

Мислех си, че именно те трябва да са най-скъпи, но тя бе преценила, че може да ги продава на безценица.

Като всеки търговец ми пробута стоката си ловко, с интересен разказ за това, откъде идват сълзите и за какво могат да ми послужат.

Истината бе, че не ми трябваха, но тя ме убеди, че са ми жизнено необходими.

Почти тичах към дома си с прогарящ джоб, а върху ми небето изливаше поредната му нанесена обида. Започна да хленчи по детски, пускаше по някоя и друга капка, но само след минути се разрида неутешимо.

Прибрах се мокър, не, подгизнал. От мен се стичаше вода, която коридорът ми понесе с известна досада и страх отново да не се надуе паркета.

Всеки път посрещаше калните ми стъпки, мръсните обувки и наглостта да влизам с мокри дрехи спокойно, но с годините показваше, че му е все по-малко приятно.

Стените, оранжеви навремето, бяха придобили кафеникав оттенък, закачалката претрупана с палта се бе разкачила в единия край, а пясъка от многото разхвърляни обувки стържеше чак до хола.

Пренебрегнах го и този път, хвърлих мокрите дрехи директно върху пода и влязох в банята, за да се сгрея.

Докато блаженно се отпусках под топлия душ, който хълцаше, сякаш плачеща жена, си спомних за детските сълзи.

Водата се стичаше по лицето ми, коридорът стенеше, душът хълцаше, а аз бях убеден, че е крайно време да отворя пакета.

Половин час по-късно, когато небето съвсем притъмня, а лампите в къщи зажужаха сякаш си говореха, аз бях облечен в топъл халат, дрехите отдавна се въртяха в пералнята, а коридорът чинно почистен.

Седях на люлеещия се стол, с пакет в ръката и голяма въпросителна над главата ми.

Да го отворя или да не го отварям? Люлеех се напред–назад и се питах.

Напред - да го отворя ли? Назад - да не го отварям! Напред - да го отворя ли? Назад - да не го отварям! Напред - да го отворя ли? Назад - да не го отварям! Напред - да го отворя ли? Назад - да не го отварям! Напред - да го отворя ли? Назад - да не го отварям! Напред - да го отворя ли? Назад - да не го отварям! Напред - да го отворя ли? Назад - да не го отварям! Напред - да го отворя ли? Назад - да не го отварям!

Стана ми досадно и ми се зави свят. Оставих го в чекмеджето за специални неща и реших да си сипя едно малко. После още едно малко и така малко по малко пресуших бутилката малцово, с дъх на ванилия и отлежало в дъбови бъчви.

В полунощ бях толкова екзалтиран и навярно пиян, че нито коридорът, нито лампите, нито пък хленчещият душ, можеха да ме спрат да изляза.

Сутринта се събудих от това, че някой си беше заврял краката в моите, бъркаше с пръст в ухото ми и ми духаше перчема.

Отворих очи плахо. Много плахо, много бааавно и още по-плахо. Всъщност въобще не ги отворих, а примижах, за да изглеждам заспал, но през завесата от мигли да виждам.

Видях прекрасно същество. Съвършена жена.

Това ме накара да скоча и да проверя парите, които държах уж на тайно място, но точно днес можеше да се окаже, че не е толкова тайно.

За моя голяма радост се оказаха в наличност, както и бижутата на мама, боновете, ценните книжа, кюлчетата злато, диамантите, смарагдите и плюшеното зайче, което вуйчо ми подари, когато бях на 3 годинки.

Как, за бога, съм успял да убедя тази жена да дойде в дома ми при условие, че всичките ми ценности стояха непокътнати?

Докато тичах из апартамента полугол, отваряйки чекмеджета, скринове и сейфове, тя беше приготвила закуска и кафе, и седеше спокойна в кухнята, сякаш цял живот го е правила. В моята кухня го е правила. Цял живот.

Тогава се сетих за пакета с детски сълзи. Сетих се, че само там, където го оставих не проверих.

И да, както се казва понякога, прекалено хубаво беше, за да е истина. Пакетът го нямаше. Всичко друго си беше на мястото, но пакета със сълзи го нямаше. Кучката ме беше ограбила.

Нахлух в кухнята бесен:

- Върни ми пакета! - изкрещях.

- Кой пакет? – попита тя, но в хитрите ù, котешки, зелени очи се виждаше, че много добре знае. Зениците ù се разшириха, ноздрите на малкото ù носле се разтвориха, устните, ох, тези сочни, влажни устни се разтвориха.

Прималя ми и седнах на стола. Машинално си налях кафе, а нежните ù ръце ме погалиха по главата и съвсем естествено натикаха кроасан в устата ми.

- Върни ми пакета! - изфъфлих аз и множество трохи полетяха от устата ми към съвършенното ù пъпче, което леко се показваше изпод халата на рози и жасмин.

- Кой пакет? – попита отново тя и седна в скута ми.

Ароматът на жена рано сутрин, примесен с този на кафе и кроасан, сладостта от допира на кожата, може да накара и най-коравия мъж да капитулира, а аз не бях нито толкова корав, нито толкова мъж. Докато ровех с нос къдриците ù, а ръцете ми се спускаха по гърба ù, знаех със сигурност, че съм изгубил и тази битка, затова най-учтиво помолих:

- Виж, знам че за теб е само един пакет, но за мен е важен. Купих тези сълзи с идеята, че ще ми се промени животът.

- О, да, ще се промени. Вчера ти ми ги подари и поиска да си направим дете.

9 месеца по-късно, пет пакета с памперси, 2 биберона, едно кошче и детско легълце се оказах баща на бебе, което приличаше на Йода, но аз тайно се надявах като порасне да заприлича на майка си.

И до ден днешен си мисля, какво ли щеше да ми се случи, ако бях купил мъжки, женски или страчески сълзи.

P.S.

Старицата пълнеше пакетите с дестилирана вода.

Жената имаше толкова пластични операции, че няма да е чудно, ако детето порасне и продължи да прилича на Йода.

Пиенето вреди на вас и на всички около вас.