Сънят ми не беше сън, Господи. Беше просто продължение на приказката дошла от древността. Защото тази приказка е стара като света, като вятъра, който разрошва, опъва косите ни, когато Облак препуска. Тя е стара като конете, без който не можехме да минем през този живот, като старинните монети, който излъскваме, за да разчетем посланието на древността, като магията родена от обич и любов - сплав, над която  не само идните,  но дори извънземните ще си блъскат главите.

-А,помниш ли нещо от тази приказка,  Поете?

-Не знам, Господи! Времето за очите ми стана мъгливо и сивите облаци вече подушват, сребристите ми коси. Разбираш ли ме? Настана време да плащам 

пред тези които отгледах с мълчание и изпълнени със сълзи очи.  Затварям се в себе си, залоствам черупката за да запазя духовността си.  Сякаш този свят,ме тика непрестанно към общия памперс. Да,разбирам,че той(светът около мен) е мелница която се опитва да ме погълне.

-Казваш ми,Поете ,че търсиш една стара приказка. Забравена от човешките ти години и изгубена във времето ли?

-Да! Днес ходих да я подиря. Щурах се из дебрите на 15-годишно вестникарско, слово блудство по страниците на вестник „Белослав“. За жалост нищо не открих ! Излязох сломен от библиотеката. Отвън зад вратата ме очакваше с над- смешка,моето разочарование. Ходих там защото (както ти бях споменал в една молитва) се

съхраняват всички стари вестници,но повечето от годините,липсваха. Явно- ще вдигна ръце,примирявайки се !“Старата приказка“ е някъде там..в липсващите,вестници. Но ако искаш можем да я съчиним,отново,заедно! Всъщност мисля си,героят  да бъде“ Тя“.

- Е...,нормално е! Без „Тя“ няма приказки, Поете! Нямаме друг  вариант за сценарий.

- Радвам се,че ме разбираш!  Ето,сега си спомням как започваше приказката!

- Как, поете?

- Един топъл глас,който превръщаше живота ми в приказка. В някакъв мит,където се сливат сън и реалност в която сякаш изпадам в будна кома. Всъщност „Тя“ (а,ако трябва да бъда по-точен) е същество,което,трябваше да ми „досажда“и занапред. „Тя“ нямаше образ,чувах гласа й (който не можех да сравня с ничий друг). Сега когато си припомням,се чудя как не съм полудял още тогава на младини? Или..,просто съм се стремял да изтрия тази история или приказка от крехката си младежка памет!?

- Поете,знаеш ли какво означава за мен името „Дезидерида"

- Не знам,Господи!

- Дезидерида,означава-нещо желано и необходимо. Това е като нашето „Тя“ една прекрасна ода за хармония,щастие и любов. Заредена е с много оптимизъм и мъдрост, успокоява и вдъхва енергия. „Тя“ създава желание у човека да живее балансирано и в мир със себе си. И ето сега, Аз ти казвам :-Мини спокойно през шума и забързаните тълпи,и си спомни какъв покой носи тишината. Затвори очи и се отпусни. Аз съм с тебе! Какво виждаш, поете?

-  Яхнал съм любимия си Облак с надеждата да се избавя от „досадницата“, въпреки че (между нас казано) ми харесва! Но,неочаквано дочувам гласа ѝ зад себе си! – Ето...Благодаря ти,започвам да си припомням,приказката.

 Беше весел, заразителен смях, заради който нито можех, нито исках да запуша някак ушите си. Напротив. 

  Весел, палав вятър обгръщаше лицата ни и ставаше все по-невъзможно да спра „играта“. Усещах...невидимото..!

Усещах „ръцете“ ѝ около врата си...

Вече усещах...дъха ѝ в тила си...

Облак,летеше безшумно без тропот.Летяхме през млада дъбова гора по килим от трева. Миришеше на мащерка и лайка. На риган и пелин.

После стегнах юздата на Облак и стъпките на безшумните почти копита попиха в зеления килим и аз се търкулнах върху младата трева. Потънах в упойващия дъх на събудилата се природа и...заспах...

 -Спри до тук,Поете! Това е друга приказка,изгуби се в мислите си! Остави ме да помисля тази нощ и ще ти дам сън с който ще ти припомня твоята приказка! Сега е вече късно така,че поспи!

-Лека нощ,Господи!

-Лека нощ,Поете!

Странно е мислеше си човека на словото 

докато заспиваше,пиша книги,хората се поучават от  запечатаните в листите ми понякога  чужди,понякога мои  трагедии,а,аз самият нищо не знам за света,и светът за мене,нищичко(!) не знае! И всички тези изписани думи към хората,сега връщат сякаш като бумеранг, към мен и ме удрят! И сякаш се оплитам в дебело корабно въже което се стяга около врата ми. Задушава ме…!

-Добро утро, Поете! Запъхтях си,от къде се връщаш?

-Ходих да те търся в църквата,Господи. Не дойде в съня ми тази нощ и се изплаших,помислих,че си ме забравил.

-И защо ме търсиш в църквата, поете?

-Ами..,нали си там? - къде да те търся,другаде?

-Търси ме в себе си, Поете ! Аз,съм пътят,истина и живота,не се крия зад иконите или черните одежди на монахините. Аз съм вътре в тебе! Намерих приказката ти тази нощ,увита е в един стар вестник и ако не отидеш до половин час в къщата

си,дъщеря ти ще запали с нея камината. Разбира се момичето не знае,че между  листите на стария вестник лениво си доспиват пожълтелите листи на твоята „Стара,младежка ,приказка“.

-Не мога да повярвам,Господи, че си я намерил!?

-Ех…,добри ми Поете, за мене  няма затворени врати. Но  някак се натъжавам защото вярата ти към мен не е достатъчно силна. Все ме подлагаш на съмнения.

- Ох,прости ми…ето влизам в къщи така се изпотих от бързане. Ръцете ми треперят..защото не съм се докосвал до тези листи от петдесет и три години. Ето го вестника,разгръщам го! Да…,ето я приказката(!), гърлото ми пресъхна и сълзи от радост, бликнаха. Замъгляват очите ми, невиждам, написаното. Ще се наплискам със студена вода от кладенеца,не направо

ще си потопя главата в него. От толкова вълнение сякаш пара излиза от косите ми.Ето я моята:“Стара,стара,приказка“ Чуваш ли ме Господи започвам да ти я чета!?

Сънувах,че са ми смачкали старата бричка.(нова нямам) Този път окончателно ми смачкаха фасона,си казах.

Събудих се с чувството,че съм погълнал таралеж.Надигнах се внимателно,за да не го разсърдя,но ми се зави свят.

        Ето я! Търкаля се на десетина метра пред мен-с цвят на непожъната пшеница,с цвят на мед,с цвят на изпечено от слънцето момиче,с цвят…Притъмня ми и я изгубих от погледа си.Мярна се надпис –„Глад“…Спрях.Поех дъх и дочетох“Гладачница“ Тогава я зърнах да завива на

ляво в първата пряка и ускорих крачка(някога тренирах спортно ходене,Господи искам да ти отбележа)

-Знам,(!) знам,продължавай да ми четеш,но си поемай и въздух от време на време,запъхтя се! Бях я приближил на пет-шест стъпки. Лъхна ме топъл дъх от детска приказка. Примижах с усмивка блажено и в този момент „Тя“внезапно хлътна в някаква врата. Докато прочета,усетих,че нещо се търкулна през сандала ми. Пак я изпуснах! И пак хукнах…Стомахът ми беше залепнал на гърба. Отънял,изпаднал в безтегловност като идеята за демокрация,се  движех на големи,плавни крачки(като в сънищата)…А „Тя“се търкаляше по тротоарите ,пресичаше на червено,правеше слаломи между летящите лъскави коли,изравняваше се с колелата им,изместваше за малко някое от тях,а на завоите внезапно се откъсваше и изчезваше

в най-близката уличка.

   Влизах подир Нея в магазини,автомивки,в кафенета,паркинги,през  вулканизатори,стъклари,ключари,месари,нестинари,през канали,тунели,хотели. Изкачвах стълбища,звънях по врати,слизах с асансьори,гмурках се в подлези,изплавах изплезил език,победен и отчаян псувах тази,дето й гонех и дето ми се изплъзваше,и дето после ми се надсмиваше. Псувах Негово Величество желанието ,дето въртеше таралежа в стомаха ми,въртеше и мене на шиш,потта ми цвърчеше,(защото нямаше какво друго да цвърчи)и капеше на съсирена кръв….Погледът ми се замъгляваше,плуваше в някаква солена и…. люта влага. Бях сигурен,че това не са сълзи и,че не бяха моите. Такива мътни и люти можеха да

бъдат само сълзите на изоставена жена ….

    Изведнъж -познат и забравен,весел шум на вода. Шадраваните!...Помня само,че някой насила измъкна главата ми от водата. Огледах се и видях,че всички наоколо бяха коленичили край животворната влага,(като в източна приказка)квасеха уста и напукани устни,утоляваха жаждата си…И те като мене през целия ден бяха тичали след Нейно величие,желание! До пълно изтощение..

-Халюцинация!

–каза някой и бухна отново главата ми във водата.

- Не може да бъде. Има я! Аз почти я пипнах-оспорва друг.

-А,аз усетих дъха й(!) щях да се намеся,но не бях сигурен дали не бяха халюцинации. Изправих се, отръсках мократа си глава и…хукнах.

Защото,докато съм оживявал,Желанието ми се кикотило неприлично и сега,усетило другата страна,се търкулна надолу към ония улички където по това време ни лъжеха,че всичко, можеш да си направиш,сам. А ако не успееш-отиваш на съседната и сам се напиваш. Сега там под всяка врата има нов надпис,нещо като реклама.Много врати! Ама да влизам ли да излизам ли?

  Ето го,хлътна отново в някакво заведение. Млад мъж с две рошави мацета пиеше отегчено кафето си,премижваха като котки срещу тихия вентилатор и се топяха в звуците на някакъв блус. Моето желание се търколи под 

масата,надникна и намигна оттам на мъжа. Оня се усмихна помаха и закачливо с пръст,внезапно се наведе,щипна я по лъскавото коремче,и лакомо преглътна ароматния залък и….пак примижа.“Моето желание,направи пирует и неочаквано се търколи навън.

Всъщност,как така!? Нали трябва да има някаква справедливост?  Това е….само халюцинация. Такива работи не стават. Това не може да бъде! Обърнах се. Кръстосало тънки крачета,подпряло изпечено гръбче на количка за сладолед, си оправяше,грима. После ми намигна в огледалцето,изкикоти се и се скри зад ъгъла.

    И отново повлякох онова  ,което беше останало от мене,след…след…онова,което всички,всеки ден,от сутрин до вечер,цял живот гоним.(И ако един го настигне,хиляди-стигат до шадраваните,киснат слънчасали глави и –ако излязат от там,отново хукват….Мъжки свят,гоненица!  Ами това,е прочетох ти я,Господи хареса ли ти?

-Ами как да ти кажа Поете!?-млад си бил тогава буен,неудържим. Но, Аз исках друга приказка,да ти разкажа,сега….някак ми е неестествено след твоята…Знаеш

ли,колкото повече помъдряват хората,толкова повече вярват в приказки,както го правят децата. Всеки  ПООТДЕЛНО търси новият път в притчите.

Ще нарека моята приказка “Дезидерида“,Поете!

И ще я започна както всяка друга,приказка. Хайде вземи,молива и записвай!

Имало едно време една красива девойка, която се наричала Дезидерида... Тя била с дълги червени коси и бадемови райски очи, които можели да говорят...

Била рожба на планинската вода, събрала в себе си безбройните пълноводни реки. Успявала девойката да овладява стихиите, подчинявала ги на волята си, превръщала ги в турбина на водна централа и от силата на водата извличала светлината си. Минали много години, водата блестяла и денем, и нощем от образа на своята Дезидерида. Но един ден, от горната земя паднал ангел. Водата се разплискала. Превърнала се в шумен и страшен водовъртеж, който изхвърлил Дезидерида на един отдалечен бряг. Тогава за първи път майката на приказното създание се разплакала, защото осъзнала, че нейното дете вече се превръща в човешко същество и никога повече няма да се върне във нея. Сълзите на водата били толкова горчиви, че родили солта. Благословила детето си и предизвикала с любовта си подарък - разцъфтяването на свещения Лотос. Събрала водите си така, сякаш увила тялото си в рокля, за да има повече брегове за

за нейното единствено дете. Захвърлила скришом и уплашена зениците си в пазвата на вятъра. Когато той се надигал в буря, Тя (майката вода) търсела с очи да зърне своето дете Дезидерида.

* * *

Островът, по който вървяла девойката, бил чудно красив! Отвсякъде бил заобиколен с зелени хълмчета, боровинкови полета, сладки езера, пясъчни дюни и невероятни чудати брегове. Облаците на това място играели своята палава закачка със слънцето и така се раждали розовите -залези над островната земя.

Дезидерида се превърнала в красива, пламенна жрица. Всеки ден водата-майка ѝ изпращала по един свещен Лотос. Когато девойката докоснела цветето, то  се превръщало в човешко същество.Жрицата на Лотосите вярвала, че цветята ѝ даряват светлина. Искала с цялото си сърце любовта, която изпращала чрез красивите си цветя, да обхване целия свят. За нея не било достатъчно само да се чувства или усеща любовта. Тя не искала само това. Любовта трябвало да се раздава, трябвало самите хора да се превърнат в любов. Така, заживявайки със великото Цяло, всеки един от човеците  можел да почувства пълнотата на безграничния живот.

Жителите на този райски  остров, благодарение на близостта си с богинята Дезидерида, се научили да измерват времето, да разпознават пътищата по звездите, да строят храмове... Като благодарност към уменията, които придобивали, пазейки богинята си дълбоко в една планина, пазителите ѝ издълбали дворец. Обградили го с ровове, над които само птиците можели да преминат.

Издигнали висока кула и оплели висящ мост от увити растения с малки дъсчици, завързани в дебели въжета, по които всеки ден Дезидерида слизала до водата, за да посрещне новия Лотос. Островът изобилствал от храна и сладка вода. Пасищата и добитъкът по тях нямали край за очите.

Но пазителите на жрицата или както те сами се наричали - идеалното общество, сякаш се уморили да живеят в този земен рай. Започнали да строят кораби, напускали спокойните води около острова, навлизали в океани и морета и там водели битки с другите човешки същества. Никой не можел да победи пазителите на Дезидерида, защото благодарение на своята жрица те притежавали магически дарби. Носели на острова купища злато, коприна и водели след себе си пленени кораби и екипажи, които превръщали в свои роби. Толкова много през времето се отдали на охолен живот и победи, че пазителите от идеалното общество забравили своята жрица.

Тя гледала към тези, които я обрекли на забвение, с толкова мъка, не искала да плаче от забравата, но сълзите 

сами се стичали по съвършено ѝ лице. Един ден мостът ѝ се срутил и тя останала завинаги пленник на своя планински замък. Водата не виждала вече детето си, мъката разкъсвала сърцето ѝ. Тя удряла водите си в каменистите брегове, те посинявали като разкъсана плът на октопод, после се изправяли в огромни вълни, търсейки Дезидерида. Една нощ….

- Какво става, Поете мой? Прозявка те полази, не ти ли харесва притчата, която ти разказвам?

- О, …не, Господи,  харесва ми, но нали съм поет, нещо в стил Шекспир запрепуска в ума ми.

- Любопитен съм да чуя това, което осени съзнанието ти!

- Не, недей !

- Настоявам, Поете!

- Добре тогава, но няма да ме кориш!

- Обещавам, тъкмо ще оставиш молива за малко да почине ръката ти.

- Koгато на оня вълшебен бряг се появила жрицата Дезидерида, по пясъка на същия бряг, срещу нея, бос, със запретнати крачоли, вървял нехайно млад атлант, следял полета на птиците, гледал как внезапно се стрелкат към водата и се вдигат с някоя риба в човката. Но печалният вид на красивата Дезидерида го накарал да забави крачка, приближил до нея, усмихнат, целунал насълзените очи, изпил търкулнатите по бузите ѝ искрящи сълзи и с най-топлия красив мъжки глас произнесъл: „Нима е възможно тук, в това райско място, някое толкова красиво същество да плаче?!“. После усмихнат я взел на ръце, а на лицето на Дезидерида цъфнала усмивка като ...лотос, от който денят станал по-ведър и по-красив. А от устата на плачещата преди малко Дезидерида се отронили... (същински бисери): „Еееей, за теб ли съм тъгувала? За теб ли плаках досега? Аз съм Дезидерида, а ти кой си?“

* * *

За млад атлант нищо не бях споменал досега. И… това, което ти споделих в началото за твоята стара приказка..., че млад си бил тогава мъж, необуздан, сега, след това, което ми сподели, ще отбележа, че годините за теб, Поете, не са оставили следа в съзнанието ти. Въртиш, усукваш, все към онази твоя девойка от младостта те връщат спомените. Още малко остава до края на моята притча…

Една нощ…, докато Дезидерида гледала към водата, пред нея долетяло едно същество. То било с образ на красив момък и ангелски криле.

– Жрице - заговорил с човешки глас ангелът, - плават в океаните твоите пазители. И цветята свещени до теб не достигат. Идват и отминават, не можеш любов да им вдъхнеш.

- Какво си ти? - попитала смутена от появата му Дезидерида.

- Аз съм твоят спасител! Бях тук до твоите пазители дълго време, наблюдавах ви.

- Спасител!? – повторила с над смешка думите му жрицата на любовта. Вдигнала ръце нагоре, тялото ѝ се извило така…, грациозно. Бледорозовата ефирна материя, с която било покрито, го обгърнала. Тя затанцувала така сякаш

не виждала ангела - И от кого си дошъл да ме спасяваш?

- От тези, които те забравиха, Дезидерида - отвърнал той, едва задържащ гнева си.

- Тези, които си отидоха от мен, ангеле, един ден ще се върнат отново, защото не биха могли дълго да живеят без любов.

- Но… виж, жрице, твоите лотоси вече ги няма по водата, няма ги проводниците на твоята любов… няма ги и хората! Само аз съм до тебе! Ела с мен в моята земя.

- Ангеле, върви си в твоята земя! Лотосите, тези божествени цветя, някой ден ще се върнат при мен! Защото посред гръдта любовта ми винаги ще извира за хората. Ще ме виждат в изгрева на слънцето, ще ме виждат в залеза

, ще ме виждат в разцъфналите уханни цветя, в полета на птиците, в очите на калинките и песента на щурците, в очите на еделвайса и повея на дъбравите, ще ме виждат отвсякъде и ще чуват гласа ми, който не ще ги вини… и един ден, ангеле, ще се върнат отново до мен!

- Но ти ще погинеш тук от самота!

- Не може да погине туй, що не умира, ангеле!

Тези последни думи на Дезидерида, изречени с толкова силна вяра, разгневили черния ангел и земята се разлюляла от яростта му. Тъмните води започнали да се вледеняват. Замъкът на Дезидерида бавно камък след камък се срутвал. Три дни и три нощи земята и водата се люлели от силите на черния ангел, който не успял да изтръгне надеждата и вярата на жрицата. На четвъртия ден, когато слънцето изгряло, то само светело пред бялата ледена пустиня, в която потънала девойката с червените коси. Водата-майка се промъкнала през съборените стени на замъка, построила от останките на двореца ѝ каменен саркофаг, положила детето си в камъка и от толкова мъка превърнала водите си в ледени планини, които завинаги скрили детето ѝ както от хората, така и от ангелите с човешки лица. Но Дезидерида не била мъртва, макар и затворила очи. Богинята на

любовта, стискайки в ръцете си последния свещен Лотос, потънала в дълбок сън.

* * *

След много луни спящите вулкани на изгубения остров ще се събудят. Ще разтопят ледовете, в които спи Дезидерида. Слънцето ще изхвърли топлина, водата ще събере водите си и Дезидерида ще излезе от каменния саркофаг. Тогава хората отново ще намерят изгубения остров Атлантида, ще забравят болките, войните, болестите и завинаги ще се радват на последната, безгранична, животворна любов. А... свещеният Лотос на Дезидерида този път ще се изпълни  с животворна светлина, която ще озари целия (нов) свят!

Това е една притча за последната любов.

Затова не тъгувай, Поете мой, по първата любов, тази, за която ми разказа в началото на тази приказка. Не страдай и по отминалата втора, …последната любов, която спохожда живота на човеците, е тази, която Аз изпращам като награда за сеячите по моите безкрайни поляни! Тя - последната, е най-

истинската, неповторимата и незабравимата!

Тя е свещеният Лотос! 

* * *