Тичах като обезумял по улицата, бързах да стигна до дома на Писателката. Спънах се в някаква торбичка, блъснах някакъв мъж и изскочих пред една кола. Създадох толкова хаос около себе си, воден единствено от мисълта да ù донеса спокойствие.
Чувах викове зад себе си, някой извика името ми, но не можех да се обърна. Нямах време да се обърна, важна беше единствено Писателката. Трябваше да отида в дома ù, да я успокоя. Какво ме интересуваше чуждото нещастие, мислех единствено за нейното.
Проклех се наум, докато бягах за по-напряко през градината. Скоро съвсем щях да остана без сили и щях да се забавя. Трябваше да взема някакво превозно средство, но въобще не можех да мисля логично, след като разбрах, че са я видели да плаче. Една-единствена цел превзе съзнанието ми: „Иди при нея, успокой я.”
И ето ме, бягащ като луд по улицата. Вече беше прекалено късно за превозно средство – нямаше автобус, който да минава през градината и да води до дома ù.
Не знаех, не си представях, че съществува човек, ...