Гарабед Папазян умееше да си държи езика зад зъбите. Поради това малкият му бизнес процъфтяваше, а златарската му работилничка никога не оставаше без поръчки. Ако всички други ателиета в големия град бяха обирани, а повечето дори и по няколко пъти, неговото се ползваше с безупречна репутация сред криминалния контингент, а в следствие на това и със закрилата му. Гаро никога не гледаше клиентите си в очите, дрехите или в особените им белези. Негова работа бяха благородните метали, бижутата и парите. Хората не го интересуваха.
Затова и не вдигна поглед от сребърната гривна, която ремонтираше, когато звънчетата на вратата известиха влизането на клиент. Ако беше го направил, щеше да види черно кожено яке, с издути от напомпаните бицепси ръкави, показващата се под него черна фланелка и множество татуировки по шията на влезлия. Но видя само снимката, която му подаде невидимият мъж. От нея мило се усмихваше принцеса Даяна, с онова така добре познато на Гаро колие, което бе получила като подаръ ...