Това място беше проклето. Проклета беше тая земя. Гледаш ли я добре, ще ти народи, но оставиш ли я за малко, само магарешки тръни и бурени ще тръгнат по нея, не можеш я позна.
За всичко труд се искаше. И две ръце.
А като се огледаш, не че нещо кой знае какво имаше насреща.
Къщата малка, вече стара. Навеса килнат, подпрян с две тараби още чакаше да го оправят.
Михал стана рано към четири часа, в тишината, по което време земята започва тихо да говори и да събужда всичките си чеда. Той тогава я чуваше най-добре.
Изми се, сложи си дрехите, излезе на двора и изтръпна от студа. Стана му хубаво. Времето беше свежо и вече леко просветляваше.
Но тишината, тая дето му говореше, още беше там и той я чуваше.
Не знаеше отвънка ли беше тая тишина или вътре в него, а може би беше едно и също.
Точно както слушаше ранните чуруликания на птичките, така сякаш те свиреха не в гората, а у него.
Много неща не знаеше Михал, но и за много неща не се искаше акъл, а усещане и да можеш да ги хванеш.
Отиде в обор ...