Джорето бе издънка на едни от най-видните русенски аристократи. Баща му беше зъболекар, завършил във Виена, но имал глупостта да се върне и задоми в родината. Майка му – възпитаничка на италианския колеж, бе въплъщение на изяществото, дори когато остаря и изнемощя.

  В първите години след комунистическия преврат, доктора го тикнали в Белене за известен брой години с цел превъзпитание във вярност към марксистките идеали, после го пуснали да вади развалените зъби на русенци. Майка му била въдворена да мие чинии в кварталната кръчма. Когато навършил 18 г., Джорето бил  привикан в ДС и предупреден хич да не се опитва да следва! Такъв страх всявал у властта,  че даже в казармата не го взели, за да предотвратят евентуален шпионаж.

  Принудил се той да си търси невинно препитание. Захванал се да свири на цигулка. За две-три години добил достатъчни умения, че да го вземат на последния пулт в местната опера. Но над главата му постоянно висял дамоклев меч - уволнение поради нездраво потекло. И тъй като все някак трябвало да се прехранва, се принудил да обещае, че никога, ама никога няма да издава на врага коя нота с кой пръст се свири. Стигнал дори дотам да се закълне пред политическото ръководство на операта, че няма да се жени и прави деца, за да не разваля генофонда на народа.  Не, че много му се ергенувало, напротив! Сменил дузина приятелки, дори се влюбил сериозно един-два пъти, но всичките му изгори рано или късно го отписвали и се женели за други. Той се успокоявал с мисълта, че неродените му деца никога няма да слугуват на режима, нито някой ще им промива мозъците.

  По онова време операта гастролирала често в чужбина, със съответния ескорт от ченгета и политкомисари, но Джорето никога не го пускали да пътува като неблагонадежден.

  Когато се запознах с него, вече се бе  примирил с факта, че друг въздух, освен отровения русенски, едва ли ще има щастието да вдиша докато още ходи на два крака. Но дълбоко вярваше, че все някога тая “дивотия”, както сам се изразяваше, ще бъде прекратена с намесата на Великите Сили и работническо-селската клика ще си отиде където й е изконно отреденото място.

- Ще видите вие като дойде Чичо, тез плужеци ще се изпонасерат от шубе, кръв ще пикаят, а аз лично ще се заема с рязане на уши и сваляне на червени скалпове! После ще се оженя за принцесата на Монако, нищо, че ми е далечна роднина. И ще си народим крале и кралички за чудо и приказ!  -  говореше той на висок глас, особено когато беше сигурен, че в компанията има доносници. Така ги подиграваше, защото смяташе, че каквито са невежи, никога няма да загреят кой е тоя Чичо.  Само “посветените” знаеха, че така наричаше американския президент, без значение кой.  Идваше от “Чичо Сам”, естествено.

  За доносниците беше абсолютно прав. Те просто го мислеха за чалнат, та затова в досието му фигурираха само разни вицове и смешки.

  Джорето не просто мечтаеше за краха на комунизма, той активно се готвеше за него. Беше се снабдил с нелегално радио, и в целия град само в неговата къща се слушаха програми като “Свободна Европа” и “Гласът на Америка”. Как ги хващаше – само той си знаеше, и не споделяше с никой, не от свидливост, а за да предпази неразумните от репресии. Информацията за него бе храна, вода и слънце. Пускаше по малко и на нас - Чичо това казал, Чичо онова направил, у Чичови това и това измислили, тая и тая болест победили, такъв и такъв космически апарат направили – все за това приказваше и очите му бляскаха от възхита и ентусиазъм. А ние, макар да се радвахме на новините, изобщо не споделяхме оптимизма  му.

  - Да ви и…… неверници, лагерници такива! - все ни кореше той. - Смачкаха ви, ейиии, напълниха ви главите с простотии! Добре че съм аз да ви отварям очите чат-пат. Какво сте се оклюмали като мисирки?! Види му се края, види сеее!
  - Абе, Джоре, ти нагоре по течението на Дунав да беше тръгнал да плуваш, досега да си стигнал до свободния свят – задявахме го на свой ред ние, - ама май не ти стиска…
  - Аз съм патриот и революционер, бе! Ако избягам, кой ще ви отваря очите, а? Мърди с мърди….

  Е, историята вече е факт, чудото стана, невярващите повярваха, а Джорето ликуваше и черпеше наред, докато му свършеше заплатата.

  Една – две години по-късно, операта бе поканена на турне в Париж. Този път никой не спря нашия герой. Той ликуваше и се радваше като дете, докато не го привикаха пак в ДС, което по инерция си съществуваше и функционираше както преди.  Казали му, че за да не направи някоя глупост в чужбината, щели да му прикачат личен агент – телохранител. Джорето побесня. Стана мълчалив и мрачен. Оживи се чак ден-два преди заминаването и доби изражението на “замислил-някоя-голяма-магария-мискинин”.

  Турнето беше за цял месец. Точно в последния ден преди да хванат самолета за България, Джорето се обажда от хотела:

   -Ауу, как му разкатах мамицата на оня! Направо го ошашавих! Подлудих го!
   - Защо бе, какво направи, да не му избяга?
   - Как ще бягам, бе? Един аристократ родолюбец не бяга. Но се затворих се в хотела. От стаята – в концертната зала, после обратно. Другите си изпокъсаха обущата да обикалят из Парижа, ама аз не мръднах. Оня, агента,  току ме подръчне – дай да идем поне до Плас Пигал, бе, ама аз – не!  Ще ми турят пъдарин, а? Вися като паяк на стена цял месец!
   - Ама Джоре, ти хич никъде ли не отиде?
   - Не! За кво ми е да ходя? Чел съм, гледал съм филми, снимки – майната му на града! Важното е, че и оня десар нищо не видя и пукна от скука! Да го питам после кво ще докладва на началниците си, хи-хи!

  И пак прав излезе. Когато се върнаха, агентът докладвал в ДС, че не е излизал от хотела, защото на Джорето не му се разхождало. Естествено, не му повярвали. Обвинили го в конспирация и го уволнили.

  Сега е разсилен в операта. Джорето му изходатайства назначението.  Всяка сутрин като го види, смигва му и вика:

  - Плас Пигал, а?  Мечтиии, мечтиии!