Една вечер реших да отида до магазина на две пресечки, където продаваха пица. За пет минути бях там. Отляво има малък магазин за хранителни стоки, отдясно е обществена пералня. Магазинчето бе пред мен. С голям надпис на витрината гордо бе написано “Пол и Синове”.
Зад тезгяха стоеше Пол - мъж на средна възраст, със средно дълга брада, среден на ръст. Леко прегърбен бе в кръста, сякаш нещо му тежеше и го смачкваше отгоре.
- Здравей Пол. Как е?
- Как да е...добре предполагам. Какво ще желаеш?
- Две парчета- едно със спанак и едно - това какво е - ананас ли? Хмм, дай едно парче от тази с ананаса. И една кола.
Пол сложи парчетата във фурната.
- Изглеждаш нещо притеснен, Пол. - забелязах.
- Хмм, така ли. Предполагам си личи.
- Какво става?
- Бизнеса не върви. - каза след кратък размисъл той. - говорих с кредиторите си. Не искат да ми дадат нов заем. Като помисля може и да е за добре. Заповядай - каза той и ми подаде пицата.
- Защо да е добре?
- Пицарията бавно, но безвъзвратно загива. Харча повече, отколкото печеля. Все пак все още кретам някак си. Не се решавам да я продам - наследих я от баща си и искам да я оставя за синовете си.
Трогателно е някак си. - помислих си. И тъжно. Тъжно, че няма да се получи, че скоро ще трябва да продаде магазинчето, така или иначе. Тихата улица не дава възможност за развитието на кой знае каква търговска дейност. Бих познал, че пицарията не върви само по изгледа на тихата улицата. Още повече по надолу по улицата бяхаоткворилиа магазин за сандвичи преди една година - изглежда това съвсем бе съсипало бизнеса на Пол.
Започнах да ям. Пол седна до мен и се загледа през витрината навън.
- Мисля, че ще трябва скоро да я продам. Или няма да мога да си покрия дълговете. Кимнах с глава. Съгласявам се.
- Понякога си мисля, че това място никога не е било подходящо за пицария. Не знам. Мисля, че тук нищо не може да стане - на тази тиха улица - не е за бизнес. Поне се надявам някой да го купи и да прави тук нещо, което му носи радост. Уж правя храна, но няма любов в мен към това място, когато не ми докарва пари.
Не много дълго след този разговор Пол наистина продаде пицарията. Новите собственици - един старец и старица дойдоха и огледаха мястото. След тях последва бригада. “Изкормиха” вътрешността на магазина, махнаха голямата витрина. Правеха някакви промени вътре, строяха, боядисваха. Скоро пристигна камион и от него започнаха да свалят сандъци с предмети. Подредиха магазина. След две седмици го отвориха. Отидох да видя какво продават. Старчока седеше на един стол пред магазина и четеше вестник. Влязох вътре. Вътре имаше най-различни джунджурии - купени от антикварни магазини или карнавали. Цяло царство от хубави, интересни, непотребни неща. Докато вървях из магазина и пробах кое как работи старецът вървеше след мен и се усмихваше щастлив.
- Е, ще си харесаш ли нещо? - попита ме той накрая.
- Не знам. Има много интересни неща. Джунджурии. За какво са ми, обаче? - казах и вдигнах от една витрина газена лампа. Замислих се, бих ли могъл да я използвам за нещо. Хмм. Красива, но непотребна.
- Понякога на човек му трябват непотребни неща. Не много. Но понякога едно непотребно, нещо с характер, е по-потребно от нещо, което е функционално,но безлично, нали? - попита старецът с усмивка.
- Е и това го има. Клиенти намират се - за такива неща? - казах аз и вдигнах лампата.
На свой ред старецът вдигна рамене.
- Не съм сигурен, че има. Но не затова отворих магазина. Не ми трябват пари. Обичам понякога някой да дойде и да си купи нещо - дори и да е рядко. Тогава знам, че това, което си купи му е харесало. Аз лично съм го избрал, защото и на мен ми е харесало. Продавам само неща, които лично съм поднбрал. Такива - какато каза, непотребни джунджурии.
- Имате ли газ за лампата?
- Разбира се, че не. И дори да намериш не бих те съветвал да я запалиш - може да гръмне, де да зная? Тя е само за гледане. - пак се усмихна старецът.
Все пак реших да взема лампата. След това продължих да се разхождам между рафтовете и си говорих със стареца. Той ми разказа, как е работил като счетоводител за някаква голяма компания с жена си. Как изминали годините в работа и когато се пенсионирали имали пари, но не и идея как да ги харчат. После веднъж отишли в някакъв антикварен магазин и си купили някаква джунджурия. После спрели в друг - друга джунджурия. Постепенно им станало хоби.
- Помислихме си, как ще си отворим магазинче за неща. Нали разбираш - за странни предмети - купени от карнавали и антикварни магазини. Малки, шантави джунджурии. Това е мястото за него. Радвам се да съм собственик на такъв магазин.
- Не вярвам да продаваш много неща…
- Не, но това няма значение. По цял ден си стоя и си ги проверявам джунджуриите една по една - как работят - ако работят, почиствам си ги.
- Какво пък толкова - продаваш някакви странни неща. Какво му е толкова хубавото на това?
- Не разбираш. Когато хората влязат в магазина те се изгубват във всичките тези неща. Пипат ги, разглеждат. Аз вървя на няколко крачки зад тях и преоткривам моите “богатства” всеки път, когато те ги откриват. А пък ако някой си купи нещо - още по-добре. Разбираш ли - не съм ги направил аз, но пак ги усещам като мои - аз съм ги открил, харесъл съм всяко едно от тези неща.- повтори той
- Като толкова ги харесваш защо не си ги пазиш за себе си? - попитах объркан.
Старецът махна с ръка.
- Когато някой си купи от тези предмети, все едно си взима вкъщи част от мен. Цял живот се раздавах в някакви числа. Те не означаваха нищо освен парите, които ми плащаха за свършената работа. Сега поне тези пари отиват за нещо, което обичам. А, както знаеш няма нищо по-хубаво от споделената любов. Мойте джунджурий, избирал съм ги с любов, нека някой се влюби в туй-онуй, става ми топло на сърцето, че не купува нещото си да си върши работа, а защото му харесва, може би защото в сърцето му е пламнала малка искра. Виждаш ли всяко нещо тук има характер - поне аз така си го представам, като ги избирам, виждам го характера. Надявам се - не, сигурен съм, че за всеки купувач покупката също има характер - защо иначе ще си купиш това? - каза той и вдигна от един рафт дървен Пинокио с ръце и крака закачени на раждясали пружини.
- Предполагам, някой, който обича да лъже - пошегувах се аз.
- Хмм. Може би символизмът е друг. Джепето създава от едно парче дърво дете, защото влага обич в работата си. Поне аз така си мисля. И този магазин е моето дете. Аз му вдъхнах живот и той - тези неща ми дават живот на мен - особено, когато някой човек дойде и си вземе нещо. Тогава имам чувството , че продавам - ако това е правилната дума - любов.
- Странна птица си ти… - казах замислен и си тръгнах.
Вкъщи гледах лампата, която си бях купил. Не си падам много вещоман, но тази лампа ми харесваше. Харесваше ми, че някой я е направил - сигурно е направил хиляди, като нея, които с времето са се изпочупили и изпогубили, но тази лампа - е тя беше различна. Старецът в магазина я беше намерил, харесал я и бе избрал да я купи - с надеждата някой друг да я хареса, да се “влюби” в нея. Така се създаваше една невидима нишка между нас. Колко по-хубаво беше от всички тези неща, които бяха толкова функционални, но някак си без характер, които си купувах от магазините или по интернет. Реших да не си купувам газ и да я пробам дали работи. Нека е лампа, която не свети с огъня на газта, нека не бъде просто вещ, а връзка. Между мен и този старец, който продава джунджурий - или както той каза - любов.
© Роско Цолов All rights reserved.