"Днес" е само веднъж
… и реших. Ще си кажа всичко…
Писна ми да се примирявам с решенията на останалите.
Крайно време е да започна да отстоявам себе си.
Един човек си удря главата в металната спирка… Плашещо е. Не вика, не крещи, не издава и звук. Корав мъж е… ама понякога трябва да пищиш с цяло гърло, за да може човекът на сантиметри от теб да долови звуците.
Писна ми да казвам ДА, когато всичко в мен крещи НЕДЕЙ!
Ще си купя щастие на килограм…
Ще бъда безкрайно щастлива в тъмно лилави цветове. Ще си отворя и магазин за надежда. Дано да ми дадат стока напред, защото моята свърши, а печалба – няма. Затова не знам дали да се радвам…
Искам малките неща от живота!
По-малко от нищото здраве му кажи!
Ще отпивам бучки лед и ще ям камъни. Да си изпотроша зъбите дано… и без това няма да ми трябват още дълго време. Но! трябва да спазвам диета, защото камъните са много калорични, а трябва да поддържам анорексичната си фигура.
Искам мой собствен ден!
Една капка дъжд цопна на нослето ми…
И като започнат пак всички да пискат „нямаме пари, криза е, нямаме пари”. Баси гадните шефове. Те хората просят по улицата и изкарват повече от вас. Обличайте дрипите, кой чакате. Да ви тръшне ликвидация дано. Симуланти…
Писна ми да рециклирам чуждите отпадъци.
И ме фраснаха с метален прът в главата. Нормално.
Добре, че ми е фотоапаратчето, та снимам. Иначе аз къде ще си изхвърлям боклука? Ще има да си го събииирам, та чак свят ще ми се завие. А колко е много – направо не е за вярване. Снимките – снимките са само секунди.
Това ми беше последната цигара време. От утре пак ще съм предишната. Просто тълпата е смазваща. Няма страшно… цигари има за всички. А време има ли? Можем ли да чакаме?
© Стефка Георгиева All rights reserved.