Част: 2 Димът на големия град опушва съзнанието ми, а неспирният шум разкъсва
мислите ми. Има нещо нередно, нещо объркано в основата си, заради което всичко е
изградено някак накриво, грешно... Не бива да се чувстваме толкова изгубени и
малки. Не бива да е така, както е... Иска ми се да избягам и сякаш съдбата ме
подкрепя, полунощ е, най-приказното време за бягства... * * * Ах, колко искам да
мога, да знам, че още днес ще отида, ах, някъде там. В сини бездни далечни и
кристални мъгли, а слънцето да прозира, да блести, да искри. Да знам, че след дъжда
ще дойде и дъгата, а през нощта ще тъне всичко в лека позлата, като дъх, като зов.
Там желая да бъде моят дом. В покрита с глазура, с тишина долина, там аз да живея,
там аз да умра. Ах, колко искам, аз вече не знам, но безумно желая да съм там, да съм
там. И вече пътувам, но пътя не знам, ах, колко желая да съм вече Там!!!