Sep 24, 2013, 8:33 PM

Дневникът на една италианка (1) 

  Prose » Novels
893 0 3
6 мин reading

 

1.

 

-          Кристина, не ходи в кабинета на дядо си. Знаеш, че там е забранено. Ела тук, не плачи, малката, не можеш да влезеш. Дядо ти каза, че ще дойде при теб веднага след срещата. Ела, тук Кристина.

-          Неее, искам при тях. Искам при тях. Защо никога не можем да влизаме там? Защо?

 

***

 

-          Кристина? Кристина? Трябва да отговориш?

-          Хайде, Кристина, трябва да кажеш само „Да“.

 

***

 

Всяка година около средата на месец август, дядо ми организираше вечеря с всички видни мафиоти в Сицилия и Ню Йорк. Вечерята служеше по-скоро като сключване на договор. Появиш ли се, означава, че си пределно наясно с властта,с която разполага домакинът. Което от своя страна означава, че щом ти приемаш него като приятел, той няма да те приеме като враг. Приемайки те под своя покрив, дядо ми, Кристофър Паладио, ти даваше своята дума, че при нужда от помощ можеш да се обърнеш към него. Но в замяна, ти трябваше да му обещаеш, че някой ден, в неопределен период, когато той поиска услуга, тя веднага трябва да се изпълни. Разбира се, винаги се намираше някой, който да наруши „договорът“, по-късно той разбираше, по много жесток начин, че това не е било правилното решение. 
Вечерята се винаги се състоеше в огромния хол, на огромното имение. По принцип в средата на стаята стояха три дивана обърнати един към друг, между които се намираше една малка дъбова масичка, на която винаги можеше да се намери бутилка скоч. Сега на тяхно място се намираха около пет големи маси съединени в една. Но както всичко в Сицилия, и масата имаше своите правила. На главното място седеше дядо ми, разбира се. До него седеше баба, която винаги приветстваше гостите с песен на уста. Около него седяха най-близките хора на семейството, които също така, играеха своята роля в издигането на фамилията и развитието на семейният бизнес – винопроизводството. Масата с най-важните хора за дядо ми свършваше с две, за момента празни места, чиито притежатели все още бяха неизвестни. По средата на голямата маса, се бяха настанили най-маловажните гости, които служеха за разнасяне на случващото се в околните области. В другият край на масата, седяха враговете. Въпреки, че бяха поканени на вечерята, дядо ми много добре знаеше, че на тях не може да се разчита. Те винаги проявяваха глупостта да подценяват способностите на семейство Паладио.
Нека да се върнем на почетната маса, където отегчени до смърт със сестра ми пиехме втората си часа с вино и очаквахме вечерта да започне.
Сестра ми седеше срещу мен и бавно отпиваше вече втора глътка от тъмночервеното вино леко разклатило се в чашата й. Местата, които бяха до нас бяха празни. Но никой, който попитах не искаше да каже кой си позволява да закъснее на вечерята на Кристофър Паладио. 
Огледах се наоколо, като леко се люлеех на стола си с чашата вино в ръка. По-голямата част от гостите бяха мъже, облечени в черни костюми, под които най-вероятно всеки държеше своето лично оръжие. Само около пет от местата на масата бяха заети от жени, които също изглеждаха еднакво, със своите скъпи италиански костюми и истински перли. Всяка една от тези жени, седеше до своя съпруг и изглеждаше така, сякаш единствената работа, която има е да седи и изглежда скъпо. И всички до една се справяха повече от добре с тази работа. До празния стол до мен, седеше малкият и набит мафиот от Северна Италия Клаус Томато. Той ръководеше доста успешен бизнес с тютюна, и също така беше стар приятел на дядо ми. Въпреки това, той не беше тук за нищо друго освен, за да забавлява гостите. А това той го умееше дори без да се опитва. Виждайки Клаус, с малкото му дебело тяло и смешните зачервени бузи, няма как да не се разсмееш. Видът му на комедиант допълваше и ризата, чиято най-долно копче винаги се разкопчаваше от биреният му корем и смешната му походка наподобяваща пингвин. Тази вечер той се опита да ме заговори, когато обаче му обърнах гръб преструвайки се че празната чиния пред мен представлява по-голям интерес той грабна малкият револвер от под крачола си и натисна спусъка два пъти. При което двата куршума залетяха със страшна скорост към тавана създавайки малки дупчици от които паднаха няколко парченца мазилка. Но дори шумът от изстрелите не стихна разгорещените разговори идващи от всичките краища на масата.
Най-сетне вечерята започваше. Дядо застана отпред пред стола си с чаша вино в ръка. Беше време за речта, с която всяка година той откриваше вечерята. Всички затаиха дъх и стаята потъна в тишина. С дрезгавият си и равен глас той започна.

-          Здравейте, приятели. Ето ни пак тук. Година по-късно. С голямо съжаление ви съобщавам, че Марио Сорца и Фернандо Родригес повече няма да са част от това събитие.

-          Или от което и да било събитие – сестра ми Селена не се сдържа да не добави очевидния факт и двете забихме лица в своите чаши, усещайки ледения поглед на дясната ръка на дядо ни, семейният ни адвокат, Тони Ферара.

-          Както казвах… но напускането на нашите скъпи приятели, е шанс за нови членове да се присъединят към крилото на семейство Паладио. Но тъй като дългоочакваният гост все още не е дошъл, ще си позволя да съкратя своята реч и ви пожелая приятно изкарване на днешната вечеря, която моят готвач Карлос и прекрасната ми жена Роза, приготвиха специално за вас.

С тези думи дядо завърши изненадващо кратката си реч и седна на стола си,като облягайки се леко на него вдигна чашата си с вино за „наздраве“. След което последваха бурни наздравици, изречени от вече пияните мафиоти. Надвикванията им обаче бяха прекъснати от шумът от отварянето на вратата. Всички се обърнаха в нейна посока, от където се показа силуетът на висок млад мъж, с навита хартия в ръка. Той бавно затвори вратата, вероятно разбрал, вниманието, което е привлякъл върху себе си. Не виждах лицето му, но гледайки го дори само в гръб можех да кажа, че беше някой, който си заслужаваше вниманието. Той стоеше надвесен над дядо ми и вероятно му се извиняваше за закъснението. През това време със Селена си разменяхме погледи опитвайки се да разберем дали знаем нещо за мистериозният мъж. Когато обаче отново се обърнах към дядо ми, той не беше до него. Загледана в пространството, далеч от случващото се, бях омаяна от онзи спомен.

-          Какво става, бабо, защо не ме пускат да вляза? Какво е станало? Искам да вляза. Не искам да седя повече отвън. Не искам. Нее…

Пресъздавайки спомена отново, усещах хладна течност да пронизва бедрото ми. Когато погледнах надолу, видях червено петно стичащо се от корема ми надолу…

-          Съжалявам, не внимавах.

Какво?!

-          Кретен, разля виното!

Това беше гласът на Селена, която раздразнено ръкомахаше, секунда по-късно спря и отново седна на мястото си, наливайки поредната чаша вино. Когато погледнах надолу осъзнах, че някой бе разлял вино върху мен. Този някой стоеше изправен от дясната ми страна с бяла салфетка в ръка и се опитваше да се извини. Когато се изправих, се озовах точно лице в лице с него. Това беше мъжът, чийто силует така привлече моето внимание. При ставането бутнах чинията си и приборите към нея. Всички се стреснаха и започнаха да говорят още по-силно, и по-силно. Но в този момент, за мен те бяха просто излишен шум, който лесно отстраних от съзнанието си. В този момент единственото, за което можех да мисля бяха зелените объркани очи втренчени в мен.       

© Ия All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??