За 48 часа европеец
Едно пътуване до Милано за Шампионска Лига - впечатления, случки, емоции. (Пътепис, в който не става дума за футбол...)

Не бях излизал в западна Европа твърде дълго, за последно бях в Германия преди десет години, а от тогава много неща са се променили - самия аз съм много променен. Това, на което обръщах внимание преди, бе едно, сега съвсем други неща ме интересуваха, с друга информация разполагах. Колко разговори съм провел за нещата там, за живота, разбиранията, навиците на западняците. Имах представа какво би ми харесалао ако живеех там и какво не. Съществува една приказка, която гласи, че човек вижда, толкова, колкото знае. Т.е. той не може да надскочи себе си, може да гледа, но липсата на информация, границите на мирогледа му, възпитанието и т.н. да не му позволят да разбере това, което вижда, да не успее да приеме посланието и даже въобще да не разбере, че нещо е пропуснал. Зависи и от нагласата на хората, от цялостното им настроение, стремежи. Какво видях аз?
Да започнем отначало - бях подготвен малко за мястото, на което отивах, бях си мечтал да посетя центърът на световната мода, толкова години се занимавах с това, толкова усилия положих, а никога не можах да сравня нещата. Сега получавах този шанс, макар и с малко закъснение, но все пак той дойде, а това стана толкова случайно. Ще направя едно малко отклонение да разкажа как само преди два месеца се появи шанс да замина за Италия на обучение от Pal Zileri, а в този момент вече бях решил да напускам. Като проверих на новото място, че нещата са сигурни веднага предупредих шефовете за решението ми, не ми се щеше да злоупотребявам - да замина на обучение и след това да напусна. Въобще и не се съмнявах, че действам правилно, въпреки съблазнителната преспектива, бях доволен от себе си, не само, че постъпвам така, но по-скоро, че въобще не ми мина друга мисъл през главата. И затова Бог ме възнагради. И AMSTEL. От подписано спонсорство, между тяхното представителство за България и новата ми фирма изкочи тази възможност, пътуване до Милано за посещение на футболен мач. Дойде абсолютно неочаквано, непредизвикано и като че ли между другото - Бог да благослови г-н И. Н. който ми поднесе този прекрасен подарък. Както и да е. Нямах много информация за това как точно ще протече пътуването, залисан в работните проблеми не допусках много наблизо тази щастлива мисъл, буквално до деня на заминаването. Нямаше я радостната тръпка, нетърпението, вълнението от предстоящи разтърсващи емоции. Весето (жена ми) ми се чудеше на акъла, а аз толкова се бях задръстил… но тайничко, вътре в себе си се надявах, че така като няма тръпка, няма опасност от разочарование. Напротив, точно тогава идват разтърсващите преживявания - така и стана.
Е, все пак да започнем пътуването. Вече си бях изяснил, че пътуваме за финала на Шампионската лига (в началото си мислех, че ще гледаме нещо от вътрешното първенство) и това става с помощта на Amstel. Не знаех с кого точно пътуваме, колко сме и т.н. Отидох на летището с идеята ако не позная никого да питам за групата на Загорка, но това не се наложи. Веднага забелязах червените сакове на Amstel. От този момент нататък групата ставаше все по-забележителна, аз ставах все по-забележителен, нещата малко по малко се изясняваха, картината се оформяше в движение с редица обяснения за нашите действия и паралелното им реализиране. Пъвата информация получих от шефа на Amstel за България Никос, който ме посрещна по име, изключително радушно и остави у мен прекрасното чувство на човек със значение. Всички последвали събития се стараеха да увеличат това значение и то без моя умишлен стремеж към това. Подадената ми информация съдържаше плик с билета за мача, специална карта за врата с програмата ни, бадж, необходим за някакъв купон в някакво шампионско градче около стадиона и т.н. - общо взето бях с настроението за туристически закачки. Прибрах си получената тишъртка и ефектна фенска шапка на Amstel в куфара с нарастващо вълнение, че нещата започват да се подгряват, заминаването започваше да се материализира. Приказката с Никос, макар и на английски , вървеше добре, което още повече помпаше самочувствието ми и ми помагаше да се отпусна. Бъзикахме се заедно с менаджера по маркетинга на Amstel - Костас, сякаш се пзнавахме отдавна, бяхме на едно ниво и т.н. В този момент се появи и новия ми шеф, който заедно със съдружника си летяха за Монте Карло. Както се разбра до Милано бяхме заедно. Съвсем уверено и непосредствено ги с Никос и Костас, поговорихме си за Формулата(I), чувствах се странно спокоен, самоуверен, усещам кога бог ми подава ръка, как подготвя издалеко нещата - тази инжекция самочувсвие ми бе изключително необходима за да изживея с пълна сила цялото пътуване, да отпуша положителната си енергия и да покажа най-доброто от себе си и то по съвсем естествен начин. Да бъда по детски възбуден, с изострени сетива, попиващ впечатления и образи, които моментално смилайки ги, веднага да споделям с околните. Мустанг. Пак се бях превърнал в робота за изкуство, от "Гробищен свят", на който с любов и уважение ме бяха оприличили приятелите в казармата. Натъпкан с антени неговата цел бе да събира впечатления и на тяхната база да изработва произведения на изкуството. Моите антени бяха настроени и очакваха сигналите. Човек вижда толкова, колкото знае. Бях се подготвил психически и умствено какво да наблюдавам, първо беше важно, че се бях подготвил, конкретно за това - да наблюдавам. Когато се върнах от Германия преди десет години, дни след това се сещах за неща, за кото бях забравил да проверя как точно са организирани, как изглеждат и т.н. Магазин за музикални инструменти например. Тогава свирех на бас и това ме интересуваше, не бях виждал много истински инструменти, не бях виждал много работи. Сега нещата са различни, имам много повече информация, работих дълго в истински магазин с маркови дрехи и просто ми беше необходимо да сравнявам. Напоследък често говорим за това как е там, как е тук, чудя се наиастина ли за нищо не ставаме и къде е причината, при тях всичко ли е наред, не съм ли прекалено краен към българина, а тях не ги ли идеализирам. Първи отговор на някои от тези въпроси дойде още на самолета на Alitalia. Каква бе изненадата ми, когато вместо усмихнати млади стюардеси ни посрещнаха чичковци на около 45, единия дебеличък, другия плешив, пък и гледаха лошо на всичкото отгоре. Сервираха някаква ужасна порция, доста грубовато при това. Нямам много богат опит, но не може и сравнение да става с Балкан, лека му пръст. Пък и имайки предвид стюардесите, които познавам и разказите на Даро… В този момент Бог пак ми удари една лека инжекцийка самочувствие. До мен беше седнал един чужденец, който стана неволен свидетел на неколкократните ми учтиви реплики на английски към стюардите. В един момент го помолих да ми даде едно списание, което до скоро четеше. А той ми отговори, че то е на български и италиански и надали ще ми свърши работа. " I am Вulgarian" - отвърнах аз, чужденецът видимо се изненада, насмете се, захили се и смуталеви нещо, от което ясно долових само, че не можел да повярва. Стана ми приятно, чувствах се добре, изглеждах добре, държах се добре, аз съм си с пълното самочувствие на европеец. Но мога да бъда такъв само в Европа, и бях… - за 48 часа.
На летището ни посрещнаха две мили девойки от Amstel за да ни заведат в хотела." Good beginning ", споделих с Никос на отвратителния си английски, който обаче въобще не се притеснявах да ползвам. " Да " - каза той през смях, а аз даже не подозирах, че наистина това бе едно добро начало на нещо много по-добро. Бях в превъзходно настроение, чувствах се така, все едно, че кацам в Милано за стотен път. Не останах шокиран от аеропорта, не че не беше прекрасен комплекс, просто го очаквах и сега само наблюдавах. Изпълни ме с доволство гледката на едрозърнестия черен асфалт отпред, изрисуван с ярка маркировка. Ясно очертаните места за такситата, които изключително дисциплинирано се източваха в редица по едно и парираха всеки опит да бъде наета кола от средата (за това се сетих при пристигането си на софийското летище, където още от вратата почнаха да ме натискат брадясали типове с въпроса:" Нещо като такси ?"…!!!). Италианските шофьори - спретнати, много от тях млади, гъзарски облечени, приятни на вид и поведение. Всъщност, това е нещо, което очаквах от Италия и с което не ме разочарова. Всички са добре облечени, всеки има отношение към дрехата, освен вродената си естетика, което е национална черта. И не говоря за задължително скъпо и само марково облекло - става въпрос за култура на собствената външност, за прическа, цветови съчетания на дрехите, маниер и стил на обличане, съобразяване с модата. Така например още с кацането на самолета погледнах момчетата, които товареха багажа, с униформи, но пак седяха гъзарски - прическите, готини очила и … някаква магия. (и за тях се сетих, когато се загледах в товарачите на летище София - мръсни, размъкнати, с гадни анцузи, единия бръсната глава , другия някакъв рошльо, с метнати отгоре фосфоресциращи елеци, да си личи че са служители - и това е нормално и за тях и за управата на летището.). Пример в Италия - ченге с униформа, прическата с гел, с лимбичката отпред, все едно току що е сниман за корица на списание, без преувеличение; друго ченге, това ми дойде в повече - в униформа, готина прическа, тъмна коса и изрусена брадичка, представляваща една черта около 2см широка, спускаща се от долната устна, през трапчинката на брадата до шията, в ръката си държеше някакъв убийствен модел очила. Паралела няма да го правя…Говорех за отношение към облеклото и естетика - недостижими са, но затова се държат и малко надменно, малко са сноби, при това говоря и за обслужващия персонал. Ще се спра по-подробно на този въпрос по време на разказа, но това определено беше изненада за мен.
Вече сме в рейса на път за Милано, аз самоуверено съм си попълнил адресната карта за хотела (чел на английски, писал на английски… хи-хи.) и зяпам пейзажа навън, който е абсолютно идентичен с нашия, прави ми впечатление, че не следваме точно табелите за Милано, но не обръщам много внимание на този въпрос. Табелите не са сигурно нещо. На път от морето за София, като следвах табелата и то най-голямата край Сливен се набих в подбалканската линия, вместо да стъпя на магистралата и да се прибера с час по-бързо. В Италия магистралите се плащат, бързо, автоматично и т.н. След един такъв пункт за изход от магистралата, нещата с идентичността на пейзажа започнаха да приключват. Появи се голяма вода, езеро, както се разбра в последствие, а около езерото…палми, и градини, и къщи,къщи… Адреналинът ми, още от аерогарата, се беше покачил, с вълнение поглъщах всяка подробност и се чувствх велико, но още не ми беше спрял дъха. Бях като дете, което зяпа със задържан възторг движещата се въртележка, преди още да се е качило. Чак тогава, когато е седнало в нея и се е отдало на шеметния въртеж - тогава му спира дъха. Смесица от вълнуващото преживяване и радостта на една сбъдната мечта. Най-накрая и аз бях разтърсен и то неочаквано, не от градския чар на един митичен град, а от неописуемата прелест на един крайезерен район - екзотичен и същевременно близък като настроение. Заградени от жив плет или ковано желязо дворове с окосена зелена трева, просторни, същевремено, разчупени и уютни, обграждащи красиви стари къщи. Къщи, лъхащи на история, традиции, но и на съвременен шик и лукс, невидим веднага за окото, но абсолютно осезаем. Тук, у нас, съм виждал доста нови къщи, строени с много пари и не съм видял нито една, подчертавам, нито една, която да ми хареса. Аз самият съм се питал, ако имах пари каква къща бих си построил и до сега нямах отговор на този въпрос, не можех да си я представя - все пак и не съм архитект. Питал съм се и друго, как не се намери един читав архитект, който да построи нещо впечатляващо, не пътуват ли, не гледат ли?
Липса на идеи - проблем номер 1 на България, липса на философия за нещата…Защо зачекнах тази тема, може би съм видял някакви умопомрачаващи градежи - нищо такова, видях къщи с дух, с настроение, които седяха някак леко и красиво в пространството. Без особени чупки, фантифлюшки, кули, колони и т.н., но съвършенно балансирани и пропорционални, нищо не разбирам от архитектура, просто описвам какво видях, даже не, по-точно какво усетих. Сега не си спомням нито една конкретна постройка, а настроението, чувствата, които изпитвах тогава. Движехме се по панорамен път край езерото. Помежду ни бяха само един ред къщи, някои не много големи, други, достигащи размерите на малки дворци(съизмерими с нашия царския), заобиколени от истински имения с вътрешни рекички, езерца, мостове и водни падове. Тук-там проблясваха водите на изкуствените плувни басейнчета, сякаш да напомнят, че сме двайсет и първи век и напразно очакваме да се появи някой от приближените на Ромео или Жулиета, например. По-модерните сгради се вписваха напълно, следвайки тенденциите на старите строители. Липсваше всякакъв блясък, а миришеше на страшно много пари, не знам как. След първоначалния шок, взех да забелязвам подробностите, например, че на повечето къщи са пуснати капаците, т.е. това беше вилна зона, но нямаше неокосена трева, неподрязан плет, небоядисана ограда. Вдясно беше езерото, а вляво се издигаха хълмове, целите накацани с описаните вече произведения на реалното, житейско архитектурно изкуство. Тук обаче мащабите бяха нормални, всички постройки бяха по на два етажа, с гараж, двор около декар - китно, топло, шикарно.
Продължавахме покрай езерото, съдбата, достатъчно търпелива да ме изчака да се съвзема, ме порази отново - след един завой, изкачайки измежду палмите се разкри по-обширна гледка към езерото, по средата, на което се издигаха два малки острова. Първия приличаше на декор за филм, толкова нереален и безплътен беше. Потънал в зеленина, от него гордо се извисяваше средновековен замък, неголям и мистичен. Каменните стени и арки, потънали в бръшлян, подстриганите във фигури зелени храсти, блестящата на слънцето, като изработена от седеф, бяла кула ме пратиха далеч назад във времето, взривиха въображението ми и буквално почнах да се задъхвам - не ми стигаше въздух да понеса тази красота. (Наистина кулата приличаше на седефена, мислех, че само поетите ползват такива сравнения да украсят речта си.)
На втория остров също бяха издигнати сгради, но от по-нов, спрямо замъка, тип. Съдейки по размера им не приличаха на жилищни, а по-скоро административни. Разглеждайки ги, така и не разбрах кога вдясно, между пътя и езерото бяха свършили къщите, а пространството се бе превърнало в много ефирна крайбрежна паркова ивица. Алеи от малки червени павета, обградени от пъстри цветя, палми надвесени над пейки от дърво и ковано желязо. През определени интервали към водата се спускаха стълби, завършващи с малки кейчета. Вляво от пътя започнаха да се редуват доста внушителни хотели. На по 4-5 етажа, стари, достолепни сгради, с разчупени от малки кръгли тераски фасади. В основата им, блестяха фоайетата, окъпани от светлината на огромни кристакни полилеи, изложили целия си блясък през огромните витрини пред минаващия по пътя, зашеметен турист. Тежест, традиция и лукс се съчетаваха с обещание за всички модерни удобства на днешния ден. "Това е раят", казах си аз, някакъв курорт с невероятна атмосфера. Бях забелязал в парка и около хотелите преобладаващо възрастни хора, облечени в светли дрехи, спокойно да се разхождат, хванати за ръце.Лъхаше на спокойствие и благоприличие и богатство, много ми хареса, господи сигурно остарявам. Запленен от това прекрасно място, което очаквах всеки момент да отминем, така и не разбрах, кога рейсът бе преодолял огромна порта и спираше пред един от тези великолепни дворци с надпис "Grand Hotel Bristol". Щях да припадна, знаех, че това е името на нашия хотел, но никога не съм предполагал, че ще отседнем на такова място. Слязох с меки крака от рейса и прибавих своя глас към хора от цъкащи членове на групата. Беше надвечер. Лампите на хотела, започваха да се открояват, на 50 метра от него, отвъд пътя, водите на езерото се поклащаха едва, погълнали в себе си отраженията на светлините от островите. Тихо, неземно, блясък и някаква възвишеност, по-скоро емоционална, отколкото духовна. И най-интересното е, че това не ме притесни, при влизането в хотела, държах се нормално, на ниво. Бързо и умело приключихме с рецепцията и поехме към стаите. Удобни, уютни, без прекален тежък лукс, перфектна баня с всичко необходимо, неголяма стая, облепена с релефни, копринени тапети в нежно резидаво, две удобни легла с красиви пстелки в същия тон. От командното табло над възглавницата, съсредоточило в себе си управлението на светлини, музика, поръчки, съобщения и т.н. вдигнах щорите на прозореца и излязох на тераската.
Пред мен блесна приказно осветен плувния басейн, заобиколен от шезлонги. Непосредствено започваше голяма градина с перфектно окосена трева, върху която в абсолютно правилни редици бяха подредени множество маси и столове от бяло желязо, изковано като дантела. В страни бяха издигнати две шатри, покриващи големи маси - прекрасни условия за градинско парти край басейна. Нещо, на което само след час вече присъствах, само че в друг GRAND Хотел, намиращ се наблизо.
Слизайки от автобуса ахкахме по-малко, бяхме свикнали. Навлязохме смело в новите територии и след доста дълго ходене по коридири, сред текстилни тапети в рае вградени в тъмни дървени плоскости и служещи за фон на истински картини, витрини с бижута и скъпи аксесоари, меки килими и кристални полилеи, минахме по един изцяло прозрачен коридор и попаднахме на градинското парти организирано от Amstel. Започвах да включвам, че това не е просто туризъм, прекалено специално беше отношението към нас. Amstel е основен спонсор на Шампионската лига, специалната програма, местата на стадиона, бройката, около 500 гости, немного, ме накара най-накрая да разбера, че ние сме специални гости, като партньори на спонсора. От това се почувствах още по-добре, ако въобще това беше възможно. Излишно е да споменавам, че имаше огромни шведски маси, отрупани с ядене и бира на корем. А гледката от градината към езерото - главозамайваща. Описаните вече острови, грееха окъпани в светлина и то много умело разположена, така че да осветява сградите отдолу на горе, така както се осветяват паметниците, както у нас е осветен парламента, Шератон. И всичко отразено в гладката вода, приказно, съвършено. А фенерите на крайбрежния булевард образуваха гъста огърлица от светлини по продължение на целия бряг - очите ми бяха недостатъчни като сетива за да поема цялата прелест. Толкова красиво, че чак те боли.
Само групата за LIVE музика беше слаба. Мацка негърка, която направо издишаше и тук-там пееше фалшиво, стари парчета, само един свири на синти, другото на запис. Която и банда от софийските клубове да бяха хванали, щяха да се справят по-добре. Коментирах го с Никос, който доста е пътувал и той се съгласи напълно с мен.
Другото странно нещо бяха сервитьорите, доста смотанички, нелюбезни, в смисъл не груби, но не се усмихват, не флиртуват с теб. Това се оказа валидно за цялото обслужване и по магазините също. Тежкари. Обрани. Семпли. Не се усмихват. Не те карат да се чувстваш велик, някяк не може да си по-велик от тях.
А относно смотльовците, смешни мутри, сакото му два номера по-голямо, труден им е сервиза, в сравнение с нашите… Странно, в тези хотели, ако бяха българи, щеше да е сто пъти по-добре. Може би не изкарват много в сравнение с другите професии и нормалните и способни хора не стават сервитьори. Такъв беше и барманът в бара на нашия хотел, където се отбихме да пием по едно след партито (на което се разбихме от бира, а толкова искахме… ех, ако и Ballentine's беше спонсор!) Та за нашия смотльо, искам Bushmils, сто часа го търси, намери 10 год., аз му казвам, че искам нормален, нищо не разбра(не заради езика), смених го с друго да му улесня живота. Насмете се с леда, трепереше, абе…И накрая няква дърта вещица, която ни изгони, за да затварят се опита да ме излъже в сметката. Е, не можа, а ние си легнахме.
Но нищо не можеше да ми развали настроениети или да остави сянка в усещанията ми. Явно в София, изнервени от общия негативизъм, от агресията и примитивизма сме изключително чувствителни и към най-малките подобни прояви. Може би е някакъв защитен механизъм, идеализиране на това ; как трябва да се нещата, на представата как са там, на запад и всяко действие, различно от тази представа ни дразни. А така се чувстваме и по-различни - разграничавайки се от поведението на масовия българин се стремим да бъдем европейци, но това не става на сила. Чак сега се усещам, че действието на мацката със сметката въобще не ме подразни, направи ми впечатление, разбира се , особено в контекста на сравнението, което през цялото време правех между България и Италия, българи и италианци, ние и те, но не се ядосах. Не се засегнах, бях над тези неща.
На следващата сутрин се събудих със страхотно главоболие и страшно се проклинах за това, че снощи се наливах зверски с бира, а накрая завършиих с две уискита. Както и да е , след душа се свлякох до расторанта за закуска - винаги съм обичал шведската маса, а тазсутрешната беше точно, ама точно по вкуса ми. Няколко вида хляб, съответно и черен с разположени наблизо гилотинни ножове за рязане, да не изсъхва хляба - резваш си няколко филийки, прибавяш масалце, много тънко нарязани сирена и това, полято с леко шварц кафе и прясно изцеден леден портокалов фреш. Хапвах много бавно, с голямо наслаждение, реейки поглед по повърхността на езерото, леко набраздена тук-там от пърпорещи моторници, преминаващи сранно безшумни наблизо и губейки се в стелещата се между хълмовете на двата бряга мъгла. Скоро беше валяло, времето бе малко тъжно, но приятно, спокойно, уютно тъжно. Излишно е да споменавам колко добре се чувствах. Сега се питам, как е възможно да получа точно такава закуска, за която съм си мечтал. Знам, че в Италия пият късо еспресо, а тук - шварц, най-любимото ми кафе и фреш, и черно хлебче и тънко, тънко нарязано сиренце "Emental" и накрая две топли кроасанчета със сладко. И така цял час, без да бързам за никъде, без да мисля за нищо, улавях мига и бавно му се наслаждавах. Точно както човек ближе лъжица с течен шоколад, бавно, малко по малко, затваряйки всеки път все повече и повече устни, но много постепенно и сладостно. Завърших с лек сладкиш с плодов крем. Много се задържах на този момент, но нали съм си Телче, обичам трапезата, особено когато е по подобен начин, направо одухотворена - с пълно съзнание и смелост, употребявам тази дума.
Точно в момента, когато мига отмина, тъй както всеки прекрасен миг отлита, колкото и да се стараеш да го задържиш, да запазиш усещането, та точно преди да се появи леката празнина и разочорованието от преходността на емоциите, дойде рейса. Настанихме се и поехме към Милано. Наближаваше мига на основното събитие, за което бяхме дошли, а аз бях вече изпълнен с толкова много преживявания и емоции, но то е защото ги преследвах, бях жаден за тях и изпълвах всяка минута с наблюдение и преживяване. Весето ми каза току що, че за два дена съм се побъркал, какво ли ще е за месец. Не знам, може да не е толкова велико. Отговорих й,че имам нужда да го напиша, усещам как с всеки изминал час преживяното се отдалечава от мен, потъва в местните задачи и проблеми, задушава се от тукашните настроения. А освен това винаги съм вярвал, че несподелено преживяване не е пълно. Затова вечно съм плямпал по време на събития, които силно са ме разтърсвали, винаги съм анализирал паралелно, описвал съм чувствата си в момента, така съм се изпълвал и изживявал пълноценно мига. Желая да съхраня и всичко онова, което преживях, чувствам се много добре от мига, в който съм го изказал. Преживял съм го наново, от една страна, а от друга сякаш съм завършил някаква вътрешна мисия, вътрешен дълг: от мен - за мен.
Подстъпите към Милано бяха характерни за голям град, индустриални райони, но с малко по-различен вид от представата, която поражда този израз. На чисти, равни пространства се издигаха големи, лъскави халета, приличащи по-скоро на макети. Овенчани с огромни , явно светещи вечер, надписи, имената и логотата на компаниите. Пред тях уредени, асфалтирани и ярко маркирани паркинги, за десетки, често стотици коли, никакви пушеци, мръсотия или прах. Но въпреки това, такива гледки не ме вдъхновяват. И ето го Милано. Милано! Подхождах без особени чувства, както често става в момента, в който се окажеш пред нещо дълго очаквано и жадувано. Градът не впечатлява изведнъж, той не те зашеметява, както това биха сторили Хонг Конг, например, модерен и урбанистичен или Ню Йорк със своите небостаргачи, Лас Вегас с нечовешките си светлинни картини. Милано те завладява постепенно и бавно прониква у теб, където остава завинаги. Трудно е за няколко часа да усетиш атмосферата на един голям град, но е възможно да си изградиш свой образ, а аз горещо го желаех. Независимо дали моята представа би била близка до действителността или мненията на хора, пребивавали доста по-дълго там, аз имах нужда да вдъхвам колкото се може повече и по-милански въздух. Господи, колко дълго не бях излизал от България.
Стоварихме се в центъра, на Plaza Fontana, малък площад с красиво фонтанче в средата, служещ за колело на трамваи - класически, оранжави трамваи с дървени седалки, малко старовремски и много чаровни. Поехме към една друга точка на около километър, наречена meet point, мястото, на което следобед трябваше да се срещнем за да поемем към стадиона. Пред нас се извисяваха кулите на прословутата Катедрала, високи и внушителни, изтъкани буквално от каменна дантела, хиляди малки статуи, орнаменти, отвори. Първото впечатление за Милано е точно това, че сградите са много по-изчистени и монолитни, не са така пищни, както във Флоренция например, доколкото знам или във Венеция, доколкото съм ги виждал на филми. Но това не ги прави по-малко красиви, особено, когато са в комлекс със съседните постройки. А катедралата се отличаваше доста с неповторимата си орнаментика. Вървейки нататък във въздуха все повече и повече се носеше неясен тътен, раздиран от време на време от изключително мощни експлозии. Трябваше ни време за да разберем, че наближаваме площада, на който се бяха събрали футболните фенове. Огромно множество от 40-50 000 души, шарени, изключително колоритни и възбудени крещяха, пееха и хвърляха някакви непознати пиратки, които с помощта на акустиката произвеждаха изключително мощни гърмежи, съизмерими с артилерийска стрелба. От начало въобще не можахме да разберем, коя от двете агитки бе това, докато не осъзнахме шокиращия факт, че просто те не бяха разделени. Цялото множество се състоеше от привърженици и на двата отбора, които съвсем спокойно се разхождаха омешани по между си и си пееха всеки неговата песен. Поразителен за мен остана факта, че цял ден из града се разхождаха тълпи от фенове, неведнъж видях и доста пияни от бира немци и въпреки това агитките се разминаваха съвсем спокойно, без грам агресия, заяждане или каквото и да е било. Единствения спор, който се провеждаше бе чрез химните и песните на двете агитки. Станах свидетел на това как една група от 50 германци бяха застанали срещу група от също толкова испанци и си пееха едни други. Това е, не станах свидетел, както и никой от групата, на някакъв инцидент. Въпреки това, в началото бързах да се отдалеча от този доста взривоопасен площад. Видях мястото на срещата, което също се оказа градинско парти с ядене и бира на корем. Все повече се чувствах глезен и важен, колко пъти вече го споменавам, но е така. Представях си площад, на който трябва да се видим преди заминаването към стадиона, а то се оказа нещо като безистен, вътрешна градина на някакво не много тежко, но шикарно заведение. Отвсякъде го пазеха охранители - думичка, която в Италия има съвсем друго значение - млади, готини момчета в костюми, модерни, елегантни, носени с дух и шик. Пак темата за всеки италианец, какъвто и да е , с каквото и да е облечен го носи с достойнството на граф или мултимилионер, поне. Даже на европейското преди година ми бяха направили впечатление екипите на скуадра адзура. Не цветовете и материите, а самите модели - тясна фанелка, къс шпиц, комбиниран с якичка, тясни ръкави, спускащи се плътно по ръката до лакета. Модерно, гъзарско, fashion, нещо, което въобще не е характерно за спортен екип. И това, което най-много ме радва е, че това си е официална политика, култура и национална особеност. Някой да избере и одобри такива екипи за националния, или карабинера с изрусената брадичка... Сетих се за Вуцата и Батето, но се сетих в София. Там нищо толкова просташко не би могло да ми мине през ума. Говорех за охраната и се отплеснах, та тези приятни момчета със слушалки в ушите и загрижен вид ме караха да се чувствам все по-бял и по-ценен. Колко лесно се свиква с това. Жената на Санчо Панса, на която със сериозен тон и съобщават, на шега разбира се, че мъжът й е станал губернатор на остров, само след един доуточняващ въпрос, който да я убеди в това, на секундата се превърна от проста селянка в доня и с завидно самочуствие и пренебрежителен жест освободи надменно вестоносеца. Отстрани изглеждаше смешно, та жалко.
Не се заиграх на поредното пиршество, защото ме чакаха далеч по-важни неща, желаех да разглеждам и да напазарувам. Трябваше да мина и по Via delaspiga, световно известната улица, на която са разположени голяма част от дизайнерските бутици - гордостта на Италия. Това ми беше и една от мечтите, още докато работех в бутик, но както знаем, често нещата не ги получаваме точно тогава, когато най-много ги желаем, но това не е оплакване. Не знаех точно къде е и тръгнах почти напосоки, разглеждах всички магазини и сгради по пътя, минах около Миланската скала. С нищо не впечатлява на външен вид, но с легендарна красота отвътре и най- важното, неповторимо богатство на оперния живот - история, легенди, класика, модерност - всичко слято в една магия, накарала да й служат най-големите гласове на планетата и превърнали това свято за италианците място в световен творчески и духовен център, в еталон за подражание. Мислех там да хвърля пъпа на малкия - една задача поета още от София. Но нещо не се почувствах добре, нямаше къде точна да го оставя,. Не бях се замислял преди това, но сега се усетих малко странно, все едно че оставях малкия на произвола на съдбата - ами ако не е щастлив тук, ами ако го изхвърлят в боклука, няма ли да е нещастие и т. н. Така тук не се разделих с пъпчето. Търсейки модната мека се стремях да минавам и по по-малки странични улички, надявах се поне малко да усетя атмосферата на зоните извън туристическия поток. Непрекъснато си задавах въпроса, с какво ТОЧНО Милано превъзхожда София, защо нашата столица не изглежда добре, като има предпоставки за това, поне в центъра. Първото нещо, на което трябваше да обърна внимание, бе чистотата естествено. Не се впечатлих веднага, доста боклучета имаше по улиците на Милано, надвечер тротоарите се изпълваха с изгасени фасове, но въпреки това… Първо, най-важното, към което генерално трябва да се насочат усилията при нас е почистването на градския прах. Трябваше ми малко време да осъзная, че хартийките не правят мръсно ,когато я няма прахта. Точно след пристигането валя проливен дъжд, малко след това, излизайки на улицта стъпваш на току що измит (от дъжда) асфалт, няма локви, няма кал. Изсъхва бързо и даже не си си напръскал обувките. След това правилно наредения паваж, тротоарните плочки, липсата на дупки създават чувството на чистота, подреденост и някакво старовремско благоприличие. Фасадите на сградите не са цветни, но са внушителни, поддържани и излъчват достойнството, с което градът се слави. Фасадите не са много натруфени, редувайки се плътно една до друга те образуват плътна стена, прекъсвана единствено от големи арки тунели, водещи към вътрешните дворове. Надниквайки в един от тях попаднах на уникална каменна картина Целия под на вътрешното пространство бе покрит с разноцветна мозайка от малки павенца; орнаментирани колони обграждха от всякъде двора, а старинни статуи в естествен ръст охраняваха ъглите му. За миг си представих разхождащи се, увити в бели тоги, древноримски сенатори, които спорейки се навеждаха небрежно да отпият вода от пишния шадраван, разположен в центъра на подовата мозаечна композиция. В този момент разбрах какво всъщност много ми харева, това което отличава хаотичните и грозновати софийски улици от малко монотонния, предвидим, но много красив уличен портрет на Милано. Тук много, много години са наслагвани трайни грижи и внимание. Веднъж създадено по най-красивия начин за времето си, всяко едно архитектурно произведение се е поддържало, внимателно осъвременявано с ясната цел, че трябва перфектно да се съхрани и да се вписва в средата. С тази философия са предприемани и новите строежи, не отричайки старото и съобразявайки се с неговите принципи и внушения. И така година след година, век след век, градът е растял с една обща концепция, почти непроменяна през годините, с ясната мисъл, че това остава за поколенията. Така например, едно от нещата, което най много ме впечатли и което не забелязах веднага е , че основните фасади на сградите са непроменени. Всички магазини, бутици и т.н. са вписани във фасадите. Естествените отвири под арките са витрините. Няма го случая да се избие цялата фасада и да се пусне витрина от край до край и от горе до долу. Така Макдоналдс, който у нас се е разположил нахално и самоуверено с огромните си витрини на най-ценните кътчета от централните улици, там се е свил от ограниченията на ретро колоните и витрините са му колкото домашни прозорци. И с всичко е така, всеки скъп бутик разполага със скромна витрина, колкото и голям да е вътре. Така градът остава визуално чист от чужда намеса, автентичен, традиционен, лъхащ на непреходност и изначалност.
А на София липсва единна концепция, философия за развитие - сергии, будки, всякакви фасади, витрини, решетки. Ако човек върви без да вдига глава му се струва, че и попаднал на някакво бунище, на някакъв средновековен пазар. А ако погледне нагоре с изненада установява, че има доста красиви сгради, някои дори пребойдисани, но приземните етажи… В Милано не е нужно да си чупиш врата, всичко възприемаш веднага от уличното ниво. Много елементарно, но изключително вярно е това откритие за лошия вид на нашата столица.
Часове, след като се бях върнал вя София, се оглеждах коя част на нашата столица напомня за Милано. Установих, че това са много места - "Граф Игнатиев" например - с ограниченото си около трамвайните линии простртанство и множеството сгради в абсолютно същия архитектурен стил, но с тази неприятна разлика на хаотично, безвкусно и бедняшки ( в много случаи) решени витрини на магазини, лишили сградите от реалния им чар на приземните етажи. С приятели пихме вечерта в едно заведение, находящо се в типично миланска сграда - бившето военно изателство на ул. "Иван Вазов", разказвайки моите впечатления имах прекрасната възможност да илюстрирам какво точно настроение носи Милано. В същата сграда бе поместено и дневно заведение, някакъв снек бар, модерен като обзавеждане и студен като смисъл, но ограничил се от естествените рамки на витрините си, образувани от колоните на старата сграда - точно както е там - без да обезличава това достолепно здание като цяло. Показвайки го като нагледен пример обърнах внимание на сградата отсреща - типична европейска постройка от миналия век с пищни гипсови орнаменти около прозорците и стрехите, контрастиращи с белотата си на фона на тъмночервено боядисаната фасада. Сградата бе току-що ремонтирана и много красива - някакво управление на БДЖ. Стана ми мъчно, че чак сега я забелязвам, че чак сега обърнах внимание на много места в София, красиви и одухотворени, но задушени от ежедневната надпревара, краткотрайните меркантилни интереси на търговци и чиновници, от слепотата, еснафщината и елементарната, повърхностна житейска истина на българина. А можеше София да е толкова хубава - страхотна бе тази сграда на БДЖ."Да, нали, а ние даваме луди пари за билети по влаковете, да си правят ремонти"… едва ли не чувам гласа на популярния българин, той не може да разбере, че всичко струва пари и не е без значение как ти изглежда града, но задълбах в друга посока, да се върнем към Милано, особено към основното събитие - финала за купата на Европейските шампиони.
От мястото където първоначално ни свалиха рейсовете взехме Special Amstel trams. Всъщност това си бяха класическите за града трамваи, но специално ангажирани за нашия превоз. Направи ми впечатление, че градския транспорт си се ползва доста, забелязах доста пълни автобуси, както и трамваите на които се возехме. Пътниците си бяха нормално, даже марково облечени хора, разговаряха по мобилните си телефони и т.н., т.е градския транспорт не е социално деление, а реализъм, спасяващ от уличните задръствания и кошмарното търсене на места за паркиране.
Пътувахме с трамвая, пътувахме и пътувахме, а пейзажа си бе все същия, това ми направи впечатление - някак ненатрапчиво градът ми показа колко е голям - освен, че градския пейзаж не се смени дълго време, но останаха и бутиците на големите марки, т.е. не излизахме от центъра в глухи крайградски райони, а около час пътувахме през непроменящ се ред на сгради, магазини и малки площадчета. За да стигнем до стадиона. Вече се чувствах малко по-различен от обикновените фенове, които изпълваха града, а сега тази разлика стана по осезаема. С трамваите изпреварвахме големи агитки, които се предвижваха пеша до стадиона, а после нас ни поведоха по различен път - водеха ни към шампионското градче, за което бах чел в програмата и си го представях като комплексче с малки магазинчета за футболни сувенири и нещо като музей за славната история на Милан.
Следва продължение…

2001г.