Америка

Бях пълзял по земята в продължение на часове. Коленете ми бяха разранени и всеки нов метър ми причиняваше такава болка, че с мъка се сдържах да не изпъшкам или поне да изпсувам. Псувах наум. Гадни псувни. От ляво до мен пълзеше Руснакът, който от около петнайсет минути имаше някакво схващане в дясната ръка и току спираше и се протягаше. Отдясно на мен бяха китайците, преди половин час си бяха казали техните “мън-йън чин-чанг или нещо такова и оттогава мълчаха. Както и всички останали. Беше тиха вечер с лек ветрец. Небето беше покрито с облаци, но отвреме-навреме луната се провираше. Мразех я тази луна, която заливаше полето с мека сребриста светлина и правеше видими нас, тъмните сенки, пълзящи по земята. Аз бях в началото на групата, на десетина метра от този, когото наричахме Баткото. Това е и добре и не е добре. Не е добре, защото ако отпреде ни видеха, нямаше измъкване, по нас щяха да стрелят първи, но пък и така бяхме най-близо до Зоната, до кряйната ни цел. Който стигнеше до Зоната, беше спасен – ако не му бяха напълнили търбуха с достатъчно олово, че дори и в първокласната болница, до която със сигурност щяха да го заведат след това, не биха могли да го оправят. Ако бях отзад щеше да е по-лесно да избягам или да опитам да заобиколя, но къде ли можех да избягам – назад, откъдето идвах? Не, нямаше път за мен назад. 

    Бях уморен. Ако Баткото не спреше скоро за почивка, щях да му метна някой камък – знак да спре. От два-три часа – бях загубил представа за времето, пълзяхме по земята. Отначало бяхме вървяли по билото на хълма, но после се спуснахме долу в долината. Баткото каза, че тук трябва да се пълзи, защото със сигурност имаше камери и сензори наоколо. Сигурно имаше инфрачервени камери, но ние бяхме подсигурени – всеки един от нас имаше от тези специални костюми, който ни предпазваха да не светим на камерите като новогодишни елхи. Без тия костюми Баткото ни беше казал, че няма да ни вземе с него. Бяха скъпи. Само за моя костюм и билет бях работил пет години на петролна платформа в Средиземно море до бреговете на Сирия, където откриха петрол преди петнайсет години. Сега да не си помислите, че  Сирийците получаваха нещо от тях – от десетина години Американските компании не си даваха труда да плащат за каквото и да е. На платформата се бях запознал с Руснака, който беше по народност -  без това да е някаква изненада - руснак. И на него му беше писнало от бедност, мръсотия и насилие. А честно казано той разбираше от насилие – някак си беше оцелял като войник гражданските войни, докато олигарсите си поделяха това, което някога беше Русия. И той си купуваше билета към Америка на онази платформа. Плащаха ни малко там. Имаше някакъв закон, според който не можеха да ни плащат повече от 3 долара на час – нали не бяхме американци. Работихме заедно рамо до рамо. Условията бяха гадни – работа от сутрин до мрак, лоша храна и лекарствата си ги купувахме сами – все пак работата не изискваше някакви специални знания и лесно можехме да бъдем заменени с който и да е. Преживяхме заедно нападения, стачки на други работници, какво ли не. Някак си изкарахме там пет години – достатъчно да съберем пари за билет до Мексико и за костюма. Баткото не искаше пари, за да ни преведе. Правеше го безплатно – ей така от любов към хората. Самият той беше американец – не му трябваше да си рискува живота, за да превежда такива като мен, но го беше правил и други пъти досега. Имаше такива хора – добри хора, дето се съгласяваха да те преведат през Зоната. 

    Виждате ли, Зоната беше тази ивица от пет мили навътре в САЩ от границата с Мексико, в която, ако те хванеха, можеха да те убият. Ако  прекосиш Зоната и вече се водиш американец, със всичките му привилегии: правото на безплатно здравеопазване, социални осигуровки, да гласуваш, въобще правото да преследваш своето щастие...правото да участваш във взимането на каквото си пожелаеш с останалите Американци от останалия свят. Бяха го приели този закон някъде преди пет години – това, че ставаш гражданин, ако прекосиш пет-милявата Зона. Преди да подпишат закона, се бях подготвили добре, натъпкаха Зоната с всякакви сензори, а граничните войски бяха инструктирани да стрелят на месо. Всъщност сега не беше така. Накакви организации вътре в Америка бяха успели да се преборят с властта и войниците бяха екипирани със зашеметители за по-хуманно третиране на потенциалните емигранти – като те оцелят с такъв и пет часа след това не можеш да мръднеш. Това време беше напълно достатъчно, за да те натоварят теб и останалите на камион и да те разтоварят на спокойствие от другата страна на Зоната, през Стената, обратно в Мексико. Някои от зашеметените после не успяваха да си мръднат я ръка, я крак, а ги имаше и такива, които въобще не излизаха от парализата. Аз обаче бях готов да си пробвам късмета с войниците и техните зашеметители, повече от тях ме притесняваха доброволците. Имаше някакъв закон, че гражданите са в правото си да защитават територията си от нарушители така, както намерят за добре. Събираха се на групи зад зоната и си настройваха радиото на честотата на граничната полиция. Като чуеха, че навлизат емигранти и помагаха на граничната полиция от патриотично чувство. Чувал съм, че после се хвалели кой колко е убил, слагали си нашивки, всякакви такива. Самите граничари в зависимост от настроението си понякога избираха да изчакат отзад, за да им свършат доброволците работата вместо тях. Въобще предпочитах да не се стига до милостта на граничарите. Ето заради това ни трябваше Баткото. Той знаеше къде и какви сензори са инсталирани и носеше специални разсейвачи, за да не ни засекат. Откъде знаеше къде са сензорите, не му е известно. Явно от други добри хора, които помагаха. Преди да тръгнеме, на всеки ни беше дал GPS, на която беше отбелязано къде да не ходим, ако случайно се откъснехме от групата. Ама какво откъсване, без разсейвачите на Баткото сензорите щяха да се развънят веднага.

След още половин час пълзене имах нужда от почивка. Бях изморен, боляха ме коленете. В групата имаше и жени. Две китайки и една арабка, май от Палестина каза че е. Общо бяхме десет човека и Баткото. Имаше хора от всякакви националности: четирима китайци, палестинката, Руснака, един мексиканец, двама Англичани, Немец и Испанец, или май беше Португалец и моя милост. Баткото взимаше само по десетина човека наведнъж. Трябваше само да си купиш костюма и без пари те превеждаше. Не знам как не го беше страх. Това, което знам, беше, че всеки американец имаше в ръката си специален микрочип, който се активираше само, ако си на територията на САЩ. Реагираше по някакъв начин с ДНК-то ти и пращаше сигнал до сателита, ако си в САЩ – ОК ако не, всъщност не знаех какво ставаше, ако се опиташ да си го сложиш микрочипа извън територията на САЩ, и после се опиташ да влезеш, но съм сигурен, че беше нещо много гадно. По микрочипът после можеха да те засекат къде си във всеки момент, но какво ми пукаше от това ако бях американски поданик. Така че, ако ни засечаха от граничната полиция, Баткото щеше да им свети на радарите и него нямаше да го закачат. Не знам дали доброволците имаха такива радари или дали им пукаше въобще. 

Баткото се обърна и даде знак с свит юмрук – означаваше, че трябва да спрем. Намирахме се сред едни храсти, а пред нас имаше открито поле. Баткото се върна при нас и каза шепнешком:“ Почивка десет минути. След това ни чакат 300 метра открито поле до края на Зоната. Може да се наложи да тичаме в края, не знам“.

Триста метра! Идваше ми да стана и да запердаша. Ама откъде да знам какво се криеше в тия триста метра? Кой ли ни чакаше в тъмнината? Последните триста метра щях като червей да се влача по корем, но нямаше да се изправям. Каквото и да става. Това ми беше планът и щях да го спазвам до последно.  Погледнах Руснака. Беше извадил отнякъде един Сникърс и си хапваше. Този човек постоянно ядеше. Как можеше да е гладен сега на триста метра от края. Той ме видя, че го гледам и с глава ми кимна към Сникърса – искаш ли? Поклатих глава. Замислих се за кой ли път какъв би бил живота ми в Америка. Цял един благоденстващ континент без войни, където човек можеше на спокойствие да изгради живота си. Някъде там ме чакаше добра работа, хубаво място за живеене, добро момиче. Ех какъв живот ме чакаше. 

Баткото вдигна ръка. Беше време да тръгваме. Пак пълзяхме, през няколко метра един от друг.  Баткото спираше и гледаше по различните датчици накачулени по него. Половината от тия триста метра ни отнеха един час. Беше четири и половина сутринта. Точно тогава ни откриха. Всъщност трябва да са ни открили по рано и да са изчаквали в засада. Започнаха да стрелят. Прахолякът, който се вдигаше от земята и тихото тупване на куршумите в прашната земя, беше първото, което чух. После чух и самата картечница на около двеста метра вдясно от групата ни. Беше група от доброволци с пикапи и джипове, които бяха излезли да си прекарат добре в топлата августовска вечер – за наша сметка. Хората около мен наскачаха. Изглеждаше сякаш имаме шанс, краят на Зоната беше само на една крачка.  Видях Руснака и той стана, погледна ме въпросително и се втурна напред. Аз не тръгнах с тях – едно такова чувство в червата ми каза да остана легнал. Аз съм се научил да вярвам на интуицията си, спасявала ме е в какви ли не ситуации. Останах сам. Допълзях до един храст и се свих под него. Два пикапа минаха край мен. Отзад в ремаркето на всеки от тях имаше монтирана на статив картечница и по двама мъже. Те крещяха и се смееха. Явно им беше готино.  Преминаха край мен и се спуснаха след групата. Останах под храста и тъкмо си мислех, че съм се отървал, когато се появи още един поизостанал джип. Насочи се точно натам, където се бях скрил. Изчаках до последния момент преди да ме прегази и изкочих от прикритието си. Шофьорът ме видя в последния момент и рязко сви, за да ме удари, но закъсня с част от секундата. Бронята удари петата ми, спънах се, паднах, станах и пак се затичах. Зад мен по шума разбрах, че джипът се обърна. Имах шанс! Бях загубил ориентация, но нямах време да спра. Тичах натам, накъдето смятах, че е краят на Зоната. Отдясно, където  беше отишла групата, се чуваше шум, имаше светлини. Явно бяха попаднали в зазада. Тичах колкото мога по-бързо, като само внимавах да не се спъна. Къде по дяволите беше краят! Трябваше да има някакви опознавателни знаци, Баткото ни каза, че ще има забити в земята пръти. Отзаде, където джипът се беше преобърнал, се чу лай на автомат. Нещо ме перна в лявото бедро почувствах остра болка и вече не можех да тичам. Не можех да мърдам крака си. Паднах на земята. Обърнах се. От вратата на джипа, която беше останала отгоре се измъкваше мъж, който държеше автомат. Беше на около 30-40 метра от мене. Копелето ме беше уцелило с чист късмет, но сега имаше предостатъчно време да дойде до  мен и да ме довърши. Не исках да свърша така, толкова близко до края на Зоната. Започнах да се търкалям, това беше най-бързият начин, по който можех да се придвижвам. При всяко претълкулване виждах луната над мен, сега излязла иззад облаците, осветяваща цялото поле, осуетяваща всеки опит да намеря прикритие, където и да е. Имаше един единствен път за мен – напред, колкото се може по-бързо. Мъжът зад мен подвикна нещо и пак стреля, но мерникът му беше лош. Явно той се отказа да ме цели отдалеч и се затича след мен. Дочух стъпките му и направих последно превъртане. Нямаше смисъл да бягам вече. Всичко беше приключило. Предпочитах да погледна копелето в очите, когато натиснеше спусъка. Той обаче нещо се бавеше. Гледаше нерешително наоколо, после изпсува и се затича надясно, където още се чуваше стрелба и викове. Останах сам за втори път тази вечер. Току зад мен, оттам откъдето бях дошъл, имаше забит в земята еднометров стълб със някакъв сензор на върха. Бях излязъл от Зоната. Затова онзи не ме беше убил. Бях американски поданик. Сега какво трябваше да направя? Някакси трябваше да се домъкна до най-близкият град и да намеря болница. Болниците бяха без пари тук, поне така бях разбрал. Суматохата, където останалите от групата бяха заминали, беше замряла. Чуваха се едвам доловимо гласове и смях. Раздвижих се. Обърнах се по хълбок. Към мен се приближаваше някакво превозно средство. Спря до мен. Беше линейка. Мъж и жена излязоха и дойдоха при мен.

„Добре ли сте. Ранен ли сте?“ жената коленичи до мен и започна да ме преглежда.

„Да, уцелиха ме в хълбока. Много боли. Ще остана ли инвалид? – попитах.

„Надали. Тук имаме най-доброто здравно обслужване, което може да намерите. Докторите ще Ви оправят за нула време. Вижте, ние тук сме доброволци. Стоим извън Зоната и следим дали някой има нужда от помощ след тези садисти. По-надолу имаше стрелба, не знам дали са били с вас, но ще отидем и там да погледнем. Ще Ви вземем с нас и после ще Ви закараме в болницата. Окей?“

Кимнах с глава.“Окей“. Натовариха ме на носилка. След пет минути линейката спря. Чух гласове. Някой плачеше. Изкараха ме от линейката и сложиха носилката на земята. На мое място сложиха в линейката един тежко ранен китаец. Цялата му фланелка отпред беше в кръв. На десетина метра на земята седеше и Баткото. Гледаше мрачно в земята, но изглеждаше невредим. До мен докараха другия китаец. Спомних си, че се казваше Ли. Той плачеше.  Ръката му висеше безжизнено, но иначе изглеждаше без по-сериозни рани. Разказа ми, че са ги причакали току преди края на Зоната. Убили всички останали без него, другия китаец и Баткото. Огледах се наоколо. Търсих моя приятел. Най-накрай го видях - Руснака лежеше на двайсет метра навътре в Зоната, обърнат по гръб, гледаше луната. Озъбен. Мъртъв. Двайсет метра само. Обърнах се настрани. Не исках да го гледам повече. Най-накрая дойде втора линейка. Доброволците се надвесиха над мен и ни казаха на двамата с Ли: „ Момчета, ше ви вземем двамата заедно, нямате нищо против, нали?“

Когато ни вкараха в линейката – мен на носилка, а Ли, седнал на мястото отстрани, попитах един от санитарите:

„Извинявайте, имате ли нещо за болката – страшно ме боли кракът?“

„О, разбира се. Мислех, че са Ви дали нещо вече.“ Би ми някаква инжекция. Започнах да губя съзнание. Тъкмо преди затворя очи и санитарят се надвеси над мен. Носеше пневматичен пистолет. Допря го до рамото ми и натисна спусъка. Заболя ме малко. Това сигурно беше микрочипът, който удостоверяваше, че вече съм гражданин. Санитарят се усмихна и ми каза:

„Почти щях да забравя. Добре дошъл в Америка!“