В едно далечно царство, чиито земи били сгушени в полите на висока планина, живеела девойка на име Калия. Наглед тя била съвсем обикновена, нито много красива, нито много умна, нито много сръчна. Имало обаче нещо, с което тя се отличавала и с което станала известна отвъд пределите на родното си село. Това нещо било добротата й. Да, по света има много добри хора, но добротата на Калия била особена, веществена сякаш.
Когато Калия вървяла по планинските пътеки, птичките зачуруликвали още по-весело, увехналите цветя се раззеленявали, а животните поспирали, присядали и се усмихвали. Дори злите вълци заприличвали за момент на добродушни овчарки. Докоснела ли човек, той мигом забравял лошите си мисли и дрязгите със съседите и роднините си. Само с поглед можела да пречиства затлачени от злоба души. А зиме снегът под краката й се топял и от замръзналата почва кокичета показвали главички.
Всички се чудели откъде е дошла тази нейна дарба. Баща й бил ковач, а майка й тъкачка на килими, съвсем обик ...