Папаз дере не бе от онези планински села, в които можеше да се видят нисичките и порутени, почти сляти със земната повърхност църквици. Както и духът на хората, дошли от всевъзможни краища и по всевъзможни причини, тук християнските храмове събираха мащабността и величието на предците, традициите и вярата в Бог. И макар да бе настъпило време, в което хората бяха с помътнели души, то църквите със сигурност не бяха загубили своето основно предназначение – да докоснат вярващите до Бога, да усилят вярата в трудните моменти и да прекъснат онези малки нишки на пороците, които настървено се бяха устремили към човешките души. Да опазиш душата си чиста и неопетнена не бе въпрос на самата църква, но малката свещена постройка можеше да извърши чудеса, стига да имаше кой да повярва силно и истински.

Над цялата снага на Папаз махала се издигаше златният купол на голямата църква. Внушителната постройка бе точно на мястото си, не изглеждаше нито гротескно, нито като допълнително забит пирон на центъра на селото. Макар да не бе много голяма като размери, то можеше да мери сили по красота и по дух дори със св.Александър Невски, както и с огромните руски църкви и западни катедрали. Но за селото бе наистина голяма. Цялата постройка беше издигната от големите мраморни блокове, които можеха да се намерят по скалите край Папаз дере. И в действителност под вече посъборената от времето мазилка можеше да се разчетат красивите равни и прецизно издялани огромни мраморни блокове. Това здание можеше по всички начини да издържи дори на най-силния вятър, който се спускаше от върха на планината. Не го беше страх нито от тежките снегове и пукащия студ на зимата, нито от жаркото слънце и адските жеги на лятото. Единственото, което черквата трябваше да се страхува, това бяха хората.

Св. Богородица – такова бе името на най-големия православен храм в Папаз дере. Под зоркото око на Божията майка, черквата беше оцеляла повече от 800 години. Съвременният и облик не бе съвсем същият и както при построяването, но носеше много от същите черти. И докато високият купол на кораба на черквата беше направен от бял мрамор, то в основите се виждаше по-тежкия червен мрамор от върховете над Картал махала. Най-ранните християни на селото, които се били заселили, спокойно можели да преминават през гората на северите. Тогава всичко било мирно и тихо. Нямало вражда между народите на Папаз дере. Но червеният мрамор бил причина и за враждата. Северите вярвали, че планината е свещена и нищо от нея не може да бъде сваляно по-ниско от гората. Но християните не разсъждавали така и считаха, че Бог е повелил, човека да гради камък върху камък. Когато строежът на черквата започнал северите започнали най-редовно да правят набези срещу християните. За пореден път религията и църквата станали причина хора да вдигат ръка срещу хора. Тогавашния отец на черквата – дядо Петър, бил от онези отчета, които не се свенили да вдигат брадвата и да защитават своето, пък било то по Божия воля или не. Когато Анахар каага тръгнал за пореден път да пали голямата черква, отец Петър вдигнал християните на нож. Малобройните севери, не искали да дават множество жертви и отстъпили. Картал махала била заклеймена като обитавана от зверовете на селото, а Анахар каага едва ли не за антихрист. Историята на храма Св. Богородица ясно показваше, че защитата на собствената религия винаги води със себе си и онези големи белези по църквите, които и най-голямата мазилка на можеше да скрие. И наистина по някои от стените на черквата все още личаха следите от остриетата на северските брадви и мечове.

Бялата хоросанова мазилка на голямата черква лъщеше под лъчите на яркото планинско слънце и винаги можеше да бъде видяна, от която и да е точка на селото. Големият купол извисяваше снага високо на останалите сгради и малките къщички някак потъваха безмълвно пред висотата на гиганта. Тази черква не бе случайно построена толкова голяма. Тя трябваше да напомня на християните, колко е могъщ техния Създател и същевременно да плаши враговете на християнската религия. В действителност северите и мюсюлманите от старото поколение, виждаха в огромното позлатено кубе, силата на християнската воля и чувстваха страхопочитание, а когато минаваха покрай църквата смирено навеждаха глави. Далеч не бе така за младите хора от другите религии. За тях голямата бяла сграда бе просто един пореден паметник. Макар и да не го осъзнаваха за тях черквата беше музей на отдавна забравените ценности на истинските християни, където можеха да се видят единствено догарящите като свещи изконни морални принципи и норми. Уви, дори повечето млади християни не осъзнаваха какво богатство е голямата църква и колко близо да Бог би могла да ги отведе тя, стига потокът на тяхната вяра да не бе подменен от фалша и аморала на финансовата ера. Ерата, която блазнеше дори манастирската каса, което добре си личеше по липсите на мазилка по някои части на църквата. Но за хората това беше в реда на нещата. Голямата черква обаче чувстваше всяка една своя рана и плачеше. Плачеше със големи восъчни сълзи, които личаха по огромните мазни петна вътре в храма. Тези петна не се миеха от нищо. Те бяха дълбоко впити в белия и червения мрамор, сякаш за да се опитат да запълнят раните.

Но нищо и никой не можеше да унищожи истинската красота на православния храм. Особено тук в Папаз дере, високо в планината, където хората казваха, че се намират по-близо до Господ. Огромния златен кръст на върха на купола блестеше вече над 200 години, със все същото излъчване. Не бе потъмнял, дори не бе помътняло едно милиметърче. Но Пастирът си знаеше работата.

Още по-красива беше голямата черква отвътре. И макар първите изображения по стените на църквите на 800 години, то боята им бе все така наситена и свежа, сякаш беше нанесена преди няколко дни. Нито един образ, нито една икона, нито една фреска, бяха докоснати от времето. Сякаш то наистина беше спряло тук. А тези изображения не бяха докосвани никога от реставратори. Дори, когато се изграждаха новите части на храма, то нито една стара не бе докосвана. Както казваха отчетата на селото „в черквата враг не е стъпвал, няма и да стъпи”. Може би единствен враг тук беше огънят от малките жълти восъчни свещи, които всеки ден се палеха от миряните идващи да потърсят утеха в храма. Топлината на „малката жертва” на изгарящата свещ, караше всяка една част от въздуха на храма да трепери в своя символичен страх – страх от Бога. И беше нормално да е така. От иконостаса, който преграждаше олтара, гледаха зорко образите на Христос, св. Богородица и св. Йоан Кръстител. Техните очи сякаш бяха рисувани със живи бои, защото винаги наблюдаваха всеки и всичко. Тези очи, които събуждаха страх дори в атеиста, тези очи, които подклаждаха вярата в забравилия Бога, тези очи, които връщаха смиреността на всеки, който вършеше грехове. И да, тези очи които поддържаха вярата жива на всички праведни християни от Папаз дере. Иконите гледаха със своята строгост, дори отчетата. Може би това бе единствената причина те все още да имат някакъв страх от Бога. Но когато се наложеше цветните бои по олтара и стените на голямата черква, разпалваха своя гняв, за да призоват хората да защитят своята вяра. Поне те така мислеха.

Определено едно нещо винаги будеше любопитство, на тези които идваха за пръв път в голямата черква на Папаз дере. Това беше малкото столче с поставена на него съвсем малка икона на Мадоната с Младенеца. Леко обелените и обгорени краища на иконата говореха за множеството премеждия, през които е преминала тази ценност. И наистина бе ценност, тъй като се смяташе че тази малка иконка е нарисувана именно за първия отец на селото – дядо Петър. В нея хората виждаха мощите на дръзкото отче от миналото. И докато истинските такива бяха безвъзвратно изгубени из старите гробища на селото, то това малко изрисувано парче дърво с образа на Спасителя и Божията майка, със сигурност връщаха всеки един който ги погледне в миналото. Хората казваха, че в иконата виждаха сините очи на дядо Петър. Виждаха тънките му бели вежди и малкото рубинено кръстче, което той е носил. Говореше се, че кръстчето все още е скрито някъде из Папаз дере. Но това бяха само легенди. Истинската вяра не се криеше в легендите, а в душите на хората.

Св.Богородица, далеч на беше единствена православна църква в Папаз дере. Към края на Папаз махала си виждаше малкото керемидено покривче на св. Георги. Малката църквица, беше построена преди 150 години, от тогавашните големци на селото. Огромните златни лефтове, които те дадоха дар на православната църква, до грош отидоха за да се вдигне малката черквица. И макар да не притежаваше огромните размери и колорит на голямата черква, то със сигурност вярата, която носеше не бе по-малка. Особено по Връбница, бабите предпочитаха да идват тук. Не защото тука растяха по-кичестите млади върби, а защото вярваха, че Бог е навсякъде и че няма място за съмнение в силата на вярата, в зависимост от това в коя църква си отишъл. Макар и скромна на външен вид, малката постройка беше значително по-добре запазена от голямата се сестра, тъй като не бе почувствала върху себе си нито един от набезите на северите. Тя бе утеха за множеството, особено когато отчетата не пускаха никого в голямата черква. И докато хората се страхуваха от тежките кестенови порти на огромното здание в центъра на Папаз дере, то малката чамова вратица винаги бе отворена за всекиго, дори нехристиянин, за да запали свещичка или да се докосне до християнската религия. Малкият ръждив железен кръст и изнесената камбанария от страни на църквата не правеха впечатление на никога. Тежката бронзова камбана биеше еднакво силно както и огромните камбани на голямата църква.

Тук в Папаз дере, християнството беше намерило своята свещена земя. Дали в огромния кораб и притвор на голямата черква или в скромната като стаичка малка църквица, нямаше никакво значение. От значение бе единствено двете сгради да изпълняват своето изконно предназначение. Да бъдат морален стожер за хората.

В Папаз дере имаше и трета църква. Но през тежките години на комунистическия режим, тя беше съборена. Онези, които не искаха да видят, че вярват в Бога. Те не вярваха толкова в идеите на партията, колкото в парите на партията. На глупаците бе дадена власт да бъдат на всичко и всеки и именно човешката глупост бе причина, да се срине до основи вторият по големина храм в селото. Св. Кръст, беше най-красивата черква в селото. Беше направена само от бял мрамор, покрита с красива снежнобяла мазилка, която не се ронеше. Стягаше огромните каменните блокове, в своя бетонен хват, и дори една пукнатина не се беше образувала през 400 годишната история на църквата. Но през 50-те години никой не мислеше за църквата и религията, освен обикновените хора. Тези които бяха на власт искаха единствено нейния здрав мрамор. Големият кръст на върха на купола, който беше направен от слънчевите кварцови блокове от клисурата до селото, беше уникален. Изработен от едно единствено парче кварц, цели 3 години, шлифован и изрязван, тежкият половин тон кръст, едва бил изваден докато разграждали църквата. И както казваха старите хора „Господ каил не става”. Кранът който свалял кръста скъсал хидравличен маркуч и тежкия кварц паднал със чудовищна сила върху работниците. Загинали седем души, а кръстът се бил пръснал на милиарди малки стъклени парченца, остри като кинжали. Тътенът от счупения кварц звучал в ушите на хората като писъка на всички ангели небесни. Две години правили опити да извадят мрамора на черквата. Но нищо. Големите парчета ставали на сол когато ги помръднеха. Експерти обяснили, че звукът от счупения кварцов кръст е причина за напукването на мраморните парчета. В крайна сметка, на мястото на съборената църква построили малко параклисче, с останалите пари от бюджета за извличането на мраморните блокове. И макар вече да го нямаше, в сърцата на повечето от старите хора, все още се издигаше високата бяла сграда с кварцовия кръст върху нея. Дали самия „лукав” кварц не бе причина да съборят църквата, никой не знаеше. Но със сигурност се знаеше, че Господ бе наказал тогава селото за нещо.

Църквите на Папаз дере, бяха готови да приютят всяка една изгубена душа, която се лута по пътя към православната вяра. Но дали бяха готови да устоят на тежките удари на аморално време и дълбокото пропукване на ценностната система на християните. Това го знаеше само Всевишният.