Папаз дере не бе от онези планински села, в които можеше да се видят нисичките и порутени, почти сляти със земната повърхност църквици. Както и духът на хората, дошли от всевъзможни краища и по всевъзможни причини, тук християнските храмове събираха мащабността и величието на предците, традициите и вярата в Бог. И макар да бе настъпило време, в което хората бяха с помътнели души, то църквите със сигурност не бяха загубили своето основно предназначение – да докоснат вярващите до Бога, да усилят вярата в трудните моменти и да прекъснат онези малки нишки на пороците, които настървено се бяха устремили към човешките души. Да опазиш душата си чиста и неопетнена не бе въпрос на самата църква, но малката свещена постройка можеше да извърши чудеса, стига да имаше кой да повярва силно и истински.
Над цялата снага на Папаз махала се издигаше златният купол на голямата църква. Внушителната постройка бе точно на мястото си, не изглеждаше нито гротескно, нито като допълнително забит пирон на център ...