Хаджи Исмаил стоеше седнал на болничното легло и гледаше през прозореца в клоните на жълтата череша. Фигурките, които узрелите късно плодове правеха на фона на обедното слънце, създаваха впечатление за унилост и на хаджията му се приспиваше. Още повече, че беше отново топло. Краят на юни водеше със себе си онези страшни и сухи горещини, които в Папаз дере, особено около обед, бяха твърде отегчителни. На центъра на селото по това време със сигурност можеха да се видят хора, заспали с вестник в скута или задрямали в някое от кафенетата до чашата, или в кръчмата на бай Цвятко, увесили нос над чинията.
Само на стария хаджия не му се спеше в тая адска жега. Неговият мозък работеше по-силно от всякога и не преставаше да създава различни версии на това как да сподели съня си безболезнено с Рамадан и Четин-Ибрям. Всички негови спомени и сънища сега се бяха обединили в един гениален разказ, сякаш сам Всевишният му бе разказвал, докато спеше в продължение на цели два месеца. Хаджи Исмаил вдигна ...