На центъра на Папаз дере, или както се казваше „баш на пъпа му”, се простираха няколко реда масички и столчета, които очертаваха едно своеобразно площадче от кафенета. Те за щастие не бяха едно или две, а цели пет и бяха собственост на най-големите шмекери и диванета на селото. Бяха намерили своята утеха в това да бъдат известни, чрез заведенията си. Но за сметка на това пари в тая работа имаше доста и рядко се случваше, в тази готова пазарна ниша да се пробва някой друг. Обикновено малките кафенца пръснати из селото бяха изпозатворили много отдавна, защото те по никакъв начин не можеха да се мерят с клиентелата и с възможностите на центъра на селото. Било то от местните жители или от туристите в селото постоянно имаше хора, особено сутрин, които да изпият по едно кафе. Тая сутрешна утеха, дори тук далече, горе в планината беше оная глътка свежест и бодрост, необходима на трудещите се, за да могат малко по малко да влязат в скоростта на делника и да излязат безболезнено от сънния унес, който обикновено вкопчваше рано сутрин.

Най-проспериращото заведение определено беше това на Ведат Мустафа. Предприемчивият мюсюлманин не случайно беше получил прозвището Ведат „Тираджията”, защото негови клиенти бяха дори шофьорите на тирове, чули, че тука се прави най-доброто кафе в околност от 20км. Няколкото километра от магистралата до селото, въобще не бяха проблем и често, шофьорчетата идваха лятото пеш. Хем да подишат сутрин чист въздух, хем да „ударят едно кафенце”. Все пак точно на тази магистрала нямаше кой да пипа стоката от камионите. Високо в планината хората бяха хора, а не тикви и им беше пределно ясно, че честността е добродетел. Малкото „предприемчиви ударници”, които се опитваха да пакостят или бяха твърде дребни рибки за да се занимават или всички много добре знаеха кои са. Поради тази причина, ТИР-овете кротко си почиваха на отбивката за Папаз дере, или както го знаеха Черква, а шофьорите пиеха благо кафенце и се зареждаха освен с необходимата доза кофеин, но и с онова красиво чувство от видяната красива, сутрешна, светла природа, която дори лятото не пари по нежната кожа на врата, и не прежуля, премрежвайки погледа.

Ведат беше непослушното момче на селото. Макар рядко да се вясваше в кафенето, то на красивите стъклени прозорци гордо беше изписано „Ведат кайве” с големи червени букви, които бяха своеобразна реклама привличаща погледите от далече. Но все пак, колкото рекламни надписи и табели да слагаха другите, то хората предпочитаха да сядат именно тук. Нямаше нищо по-специално в кафето, нито в сокчетата, нито в бирата или каквото и да е било друго. Простичката истина бе, че обслужването прави заведението. Тираджията беше подбрал персонала си по свой личен избор, така че дори и най-претенциозния да е доволен. Нямаше никакви компромиси по отношение на сервирането, поднасянето. Всичко беше изпипано до милиметърче. Малко са местата, където може да се види подобно нещо. Но именно в Черква, малкото село, което беше забравено от света, точно това нещо-нещичко съществуваше.

Необичайно тази сутрин Ведат Мустафа беше в кафенето. Тоя висок, леко тъмен, кокалест и слаб мъж, притежаваше някаква странна харизма, която го отличаваше от другите търговци. Той продаваше удоволствие и наслада. Беше научен от малък да бъде „циганка”. И тая „циганка” с блага дума и без никакви сплетни, подкупи, но и с много труд беше постигнал оная търговска нирвана, която в тези среди можеше да се демонстрира със това да пиеш безплатно кафе и да четеш вестник, а всеки минавайки покрай теб да те поздравява. Чакалестата осанка на Ведат се отличаваше от всички други местни жители и нямаше как да бъде сбъркан, където и да отиде. Високият му и плътен говор, бяха допълнителното му оръжие в случай, че усмивката и сериозния поглед не свършат работа. Ала не бе никак калпав, макар да беше голям началник. Дори имаше моменти, при които ако персонала не смогва, лично разнасяше и събираше поръчки. В такива натоварени дни, нямаше как да си позволи да отсъства, както обикновено правеше. А тази сутрин не бе особено тежка. Тираджията се беше полуизлегнал в един от лилавите пластмасови столове пред заведението и четеше седмичен вестник, чийто новини хич не му допадаха.

- Ведат?!

- Каага?!? Еееее! Доживях аз каагата на Картал махала един път да дойте в мойто кафене. Сядай, каага, сядай. Динчер! Донеси на каагата каквото иска.

- Една чиста вода, момче, друго не искам.

- Ааа, каага, пък вода, ще пие. Не знаеш ли моето кайве какво е хубаво тука?! Само то може да вдигне умрелия за сън. Даже да си работел цяла нощ на нивата, тука няма тън-мън.

- Не, Ведат, няма нужда от кафе сега. По работа съм дошъл, пак ще ходя при оня мошеник, дето го избирате за кмет на селото дето стана вече не знам кой път. Да взема аз ли да се кандидатирам, ама като знам колко много ме обичат всички в селото и най-много да ме арестуват по тая причина при странни обстоятелства… И викам да видя ако си тука, че все ме врънкаш за нещо и не ми казваш.

Двамата тръгнаха да се смеят. Ведат познаваше Сварот много от отдавна, още когато Тираджията откриваше кафенето. Тогава каагата му даде стабилен заем, защото виждаше в младото тогава момче истински търговец, който ще направи наистина нещо смислено. И тъй като на странноликия Ведат много видни „добродеятели” бяха отказали да му помогнат, то единствената надежда към когото да се обърне за финансова помощ беше Сварот. От каагата не се страхуваха малко хора. Освен Ведат, това бяха дядо Пимен, Никола и Хаджи Исмаил. Само тези четиримата имаха смелост да говорят с чернокосия каага очи в очи. Всъщност Ведат говореше винаги по този начин. Той гледаше хората в очите и хем четеше погледите им, хем предаваше част от своите негласни мисли на събеседника си. Казваха, че е непослушен защото, не обичаше да слуша никакви критики и съвети. Той казваше, че ако сгреши и готов да понесе на гърба си грешката, без да иска от никого помощ и подаяния. Но тъй като финансите не можеха да дойдат от въздуха над клисурата на Папаз дере, то така се случи и запознанството между каагата и Тираджията.

- Каага, абе оня ден гледах тефтерите, и много се притесних, затуй съм те извикал тука, щото такива работа като гледам не могат да се оставят за утрешен ден.

- Че какво толкова пише в твоите тефтери, че засяга Сварот каага, Ведат. До колкото си спомням си ми върнал парите дето ти дадох преди десет години. Така, че освен ако не искаш да ми даваш кафенето… - Сварот прокара една лека усмивчица по крайчеца на брадата си, което накара Тираджията да направи нещо подобно.

- Не, каага! Видях аз договора дето сме сключили тогава и се зачетах в него и като гледам, че… Длъжникът дължи на Кредитора по договора законна лихва размер на еди колко си процента… Викам, изложих се пред каагата. Затуй съм те викнал да ти дам туй, дето ти се полага по написаното на хартията.

- Няма нужда от нищо допълнително. Аз ако бях така настоятелен за такива работи, щях да ти кажа. На нас северите ни е забранено да печелим от сарафство. Това е една от главните забрани. Приеми го като дар от Сварот каага. В нашия закон Заветът е написано, че който даде злато някому, за да получи насреща повече отколкото е дал, да му се отрежат ръцете, задето се храни с труда на другия и задето разпределя туй, що трябва да го дели Всевишния…

- Леле, каага, вие имате много страшни закони, бе. Затуй не съм виждал север да работи в банка или да държи пари в банка.

- Е, сега!... Пари в банка държим, момче. Налага се по известни причини, ама знаеш от лихвите парите, че ги даваме на бедните, нали! Особено на каагата е дадено правото да иска и да взема от останалите севери туй, което са придобили против разпоредбите на Завета и да го дарява. Ето онзи ден сме дарили на манастира сума ти пари. Само, че дядо Пимен, добре че е той, иначе на оня, дето дойде с черния мерцедес, една стотинка не давам. Такива не са хора на вярата, Ведат, те са търбуси.

- Каага, то хубаво, ама те и нашите не са по-назад. Особено ако видиш младия имам Решат, тоя дебелия поп направо е цвете за мирисане.

- Не знам, Ведат, не знам. Последно време само се почудиха, уж са хора на религията, пък само се почудиха от кого да изкрънкат пари и как да ги сложат уж в дар на Всевишния, само че нищо подобно не се случва. Само дядо Пимен, и старото отче Анастасий са истински посланици на Всевишния. Другите може да са такива, ама на книга.

- Що бе, каага, то и попа Иларион, дето пие повечко, е добряк.

- Добряк, ама не стига. Няма сега това значение. Искам тея пари, дето си ги сложил в джоба си и дето щеше да ми ги даваш, да ги дадеш на Хаджи Исмаил като се оправи.

- А? Че що на него, бе?

- Не питай такива неща! Ще кажеш, че са от Сварот дар, той знае за какво. Да не чува Всевишния на лош час, ама ако Хаджията си отиде, тогава ще идат за манастира.

- Голям човек си, каага! Само да знаеха хората какво сърце имаш… Ама на виж сега като седна и как са опразниха масите…

- Знам, Ведат, че ги плаша, ама затуй съм каага. Нали знаеш, че каага означава „тоя, от когото се страхуват”. Ако мене ме нямаше, досега да са изсякли гората и да изнесли мрамора.

- Оф, оф, оф, оф, оф… Ех, каага. А, да те питам… Защо не си пуснал онова момиче, дето живееше в манастира?

- Питай ме друг път, момче… Аз да те питам… Чувам, че се е върнал момчето на Сюлейман ефенди, ама не малкият Четин-Ибрям, ами другият. Преди да замине, беше разревал не една и две от северските момичета. Бяха пропищели дъщерите на раазините.

- Не само те, каага, цялото село беше пропищяло, особено дето е сега в болницата, Рада, дето се ожениха с Христо „Приселника”. Ама… Добре го нямаше две години… Как я излъга тогава, като замина малкият син на ефендито…

- Този Мехмед-Али, Ведат, носи само проблеми тука. Искам да… аз да го срещна… Последния път дъщерята на Дейдар раази, малката, Латица, рева две години. Детето беше като попарено от слана. Не харесвам такива хора, Ведат, развалят граденото с години и след тях трудно се оправя…

- Каага, уж си религиозен човек…

- Може всякакъв да съм, ама не може да не си пазя децата. Знаеш една шепа сме останали в махалата. И като идва един такъв да ги лъже после, не искат да правят деца. Страх ме е вече, момче, че след петдесет години, хептен ще се стопим…

- Не приказвай сега така. Помня аз баща ти и той така говореше… Слушах го като ходехме деца като бяхме на черните орехи преди махалата. Ама ей на, пак сте си там, че и доста от работите в селото още зависят от вас.

- Зависят, Ведат, ама докога?

Сварот каага беше станал от стола до стъклената масичка и без много приказки тръгна към кметството на селото. Той много добре знаеше, че всеки завърнал се „блуден” син носи по няколко крави курбан. Тези жертви бяха дълбоко вкоренени в начина на съществуване на подобни хора. Каагата беше сигурен, че няма да се мине много преди да изпищи нещо под името на Мехмед-Али. Макар че Сюлейман ефенди говореше прекалено много, и това че синът му си беше отишъл заради него, не беше точно така. Четин-Ибрям беше си хванал пътя към града, защото трябваше да бере срама на Мехмед-Али. По-големият брат обичаше най-много от всичко женската плът. Беше груб, безсрамен. Приличаше на най-лошата форма на Сюлейман ефенди. Хората казваха, че всички синове на ефендито са такива – черни овце. Това натъжаваше много Четин-Ибрям. А след като старият му каза, че трябваше да е поне малко като брат си, сърцето на младия мюсюлманин не издържа. Чудеше се как може баща му да иска да е религиозен и в същото време такъв като брат си. Това беше един фалшив ислям, който Четин-Ибрям презираше. В неговата душа назряваше нещо страшно срещу това. Точно на това се надяваше и Сварот.