На центъра на Папаз дере, или както се казваше „баш на пъпа му”, се простираха няколко реда масички и столчета, които очертаваха едно своеобразно площадче от кафенета. Те за щастие не бяха едно или две, а цели пет и бяха собственост на най-големите шмекери и диванета на селото. Бяха намерили своята утеха в това да бъдат известни, чрез заведенията си. Но за сметка на това пари в тая работа имаше доста и рядко се случваше, в тази готова пазарна ниша да се пробва някой друг. Обикновено малките кафенца пръснати из селото бяха изпозатворили много отдавна, защото те по никакъв начин не можеха да се мерят с клиентелата и с възможностите на центъра на селото. Било то от местните жители или от туристите в селото постоянно имаше хора, особено сутрин, които да изпият по едно кафе. Тая сутрешна утеха, дори тук далече, горе в планината беше оная глътка свежест и бодрост, необходима на трудещите се, за да могат малко по малко да влязат в скоростта на делника и да излязат безболезнено от сънния унес, ...