Да притежаваш дом, в който да отраснеш и в който можеш да споделиш своите спомени и мечти, е една от най-големите ценности. Ценност - особено тук, в планинските обятия на Папаз дере. Казват, че планината винаги е била майка закрилница за тези, които търсеха своето местенце, изгонени, без всякаква надежда за своя живот и за своето оцеляване. Но само така пишеше в народните приказки. Планината винаги беше толкова сурова, толкова истинска, толкова безмилостна. И да умееш да построиш дом тук, където всички стихии се събираха, за да накажат наивно-смелите и да върнат в реалността безумците, бе истинско предизвикателство. А ако съумееш и да се възползваш от всичко, което планината дава, то тогава си постигнал немислимото. Хората от Папаз дере вярваха, че те малко или много се бяха докоснали много повече до природата и до нейните богатства, отколкото всеки един друг. Това бе така, защото всички бяха потомци на някогашните „неудобни”. Всяка една власт, всяка една царщина, която не е искала „не ...