Хубав дъжд валеше из селото. Сушата, която мореше околността от няколко месеца, най-накрая си отиваше. Земята попиваше жадно водата на сякаш продънилото се небе. И бе предоволна. Хаджи Исмаил не бе успял да се прибере, когато заваля и сега стоеше под шопрона на двора и слушаше шумоленето на капките и плискането им в бистрите локви. Виждаше как бавно пукнатините от градината си отиват и по тях като по вени потича живителната амброзия на живота. Небето се освети от мълния. Чу се и гръм, но далечен. Тътенът не успя да стресне стареца. Той се бе подпрял на един метален кол и просто слушаше. За него бе красиво. Макар и да бе подгизнал, докато успее да стигне заслона, му бе топло. Топло бе на душата му, на сърцето му. Беше си отишла онази безразлична, студена и самотна суша, която макар да изгаряше кожата със жарките слънчеви лъчи, внасяше лед в душата на хората. Както всеки земеделец, и Хаджи Исмаил се боеше за реколтата си. Но не и сега.
След около час и половина дъждът утихна. Сега валеше ...