Да градиш камък върху камък бе изконна ценност на всеки един от жителите на Папаз дере. Така бяха възпитани от своите родители, така и възпитаваха децата си. Традицията беше това, което определяше дали ще си построиш къща, дали ще си имаш плевня и какви ще бъдат те. Да градиш, означаваше, че си пораснал, че можеш да се справиш с предизвикателствата на съдбата и на живота. Хората от селото смятаха, че когато някой съгражда, то той бива благословен от Господ. Не само заради самото съзидание от човешка ръка, а и заради труда, който си вложил, нещо, което се смяташе за безценно. Когато обаче ценностите останат на заден план и „да градиш” стане равностойно на „да имаш” и „да трупаш”, тогава няма нищо благословено. Всичко се прикрива от един фалш на ежедневното, който не може да бъде скрит, с каквато и маска да бива прикриван.
Централната улица на Папаз махала, криволичеше от началото на селото и свършваше там, където почваше пътят за Картал махала. Някога калдъръмената улица, а сега радваща ...