Действието се развива две седмици преди началото на повествованието.
Карабичимът, който растеше в малките парцели до гората на Папаз дере, едвам бе започнал да изкласява. Неговите фини и тънки класчета, носени от жилавото стъбло на още по-мощното коренище, създаваха илюзия, че това растение е като пирамидите. И наистина бе толкова трудно то да бъде повалено. От времето. От вятъра. От слънцето. От плуговете. Само човекът, онази еволюирала маймуна по своята същност знаеше как да разруши нещо, което стихиите не можеха. Хербицидите. Безмилостните вещества, които се впиваха в жилавото сърце на карабичима и го разкъсваха по най-суров и брутален начин. И достигаха до крехката му душа. Въпреки името си, карабичимът нямаше коравия дух на пшеницата. Защото, когато получаваш коренище, ти бива отнета черупката на душата. След хербицидите оставаше сивотата. Онази пустинна гледка, която предизвикваше сълзи у всеки, който обичаше земята. Да убиеш толкова много растения, хиляди, милиони растения, се р ...