Валеше като из ведро. Толкова хубаво, толкова нежно. Не приплескваше нито пръстта, нито чакъла по пътищата. Все едно се бяха разплакали облаците. Тихо и спокойно. Беше и светло, дори озаряваше деня повече, отколкото от други облачни дни. Дъждът ту се усилваше, ту намаляше като създаваше една привидна илюзия – аха-аха да спре, но отново повтаряше същата песен. Листата на дърветата изпълняваха ролята на улуци и по тях се приплъзваха едрите капки на дъжда и се събираха около стволовете. А майката земя пиеше жадно. Дълбоките корени на ябълковите дървета и жилавите треви като люцерната смучеха от небесния сок и скоро щяха да го превърнат в хубави плодове или прясно сено. Беше почти края на юни и хората чакаха да започне жътва. Верно, че дъждът спираше жътвата, но пък за другите растения влагата беше ценна. Природата не се интересуваше от търговията и земеделието. Нейните алгоритми движеха дъждовете в най-точен ритъм, така че всяка една живинка да може да даде своя плод.

Мустафа Берлербей не се страхуваше от дъжда. Напротив, той прекалено много обичаше тая течна субстанция. Но не защото обичаше да е мокър. Дъждът за този човек, означаваше живот. Той знаеше, че има ли дъжд в планината, ще има изобилие. Няколкото сушави години, които се бяха наредили бяха провалили реколтата в селото. Мустафа Берлербей гледаше малко земя към двеста декара и беше предоволен. А и царщината не му позволяваше повече. Да имаш толкова земя по това време и то в Папаз дере, означаваше истински богаташ. Не случайно беше голям приятел с Мурад бей. С тогавашния управник на селото се уважаваха много. Не се познаваха от деца, не бяха и израснали заедно. Нито са участвали във войната. Свързваше ги едно единствено нещо. Земята на Папаз дере. Мурад бей обичаше земята, но не и разбираше. Той беше наследил от баща си два декара карабичим. Но вещият в политиката няма ни най-малка представа как да зарови крехките житни семена, та от тях да изкара реколта, за да нахрани къщата си. По тая причина, ги даде на Мустафа да ги гледа. А Мурад гледаше отстрани. Гледаше как коравите ръце на Мустафа и тези на синовете му бутат тежките плугове. Гледаше как нежните ръце на жените се въртяха, за да посеят семената. И после гледаш воловете, които с дървените влачи заравяха. Гледаше и се радваше. Мурад бей не искаше нищо от тази земя. Неговата заплата като управник, бе прекалено голяма. Но беше щастлив, че бащиното завещание е разработено, че ражда, че дава храна. Мустафа също не беше безразличен към тая земя. Нея той обработваше най-грижливо. Като че ли беше негова собствена. Двамата аркадаши обичаха да си говорят за земята. Ей така, като гледаха пшеницата как се люлее от лекия планински вятър. Говореха с часове. Задълженията на управника оставаха назад, сякаш нищо не го интересуваше освен земята. А Мустафа се чувстваше щастлив, че вижда в лицето на селския управник човек, на който може да довери и живота се, както той довери на него земята си.

Старият Мустафа вървеше в кроткия дъжд по една от прашните черни улици на Папаз дере. Чакаха заповед от околийския началник да сложат камъни или павета или дори чакъл, но да се оформи един хубав калдъръмен път. Обувките на Мустафа джвакаха под образувалата се кал и се вървеше трудно, но той беше на около двеста метра от къщата си. Преди да отвори желязната ниска порта, се огледа в двете посоки. Сякаш му се счуваше лай на вълкодави. Може би си фантазираше. Валеше и капките, които се удряха в листата на драгантовото дърво, което беше на петдесет метра от къщата не Мустафа създаваха във въображението, на когото и да било странни мотиви. Едни чуваха вълкодави, други трополене на коне, трети чуваха разговори на хора. Старите християни казваха, че в клоните на това дърво живееха мечтите на хората. В действителност Мустафа беше намерил един малък вълкодав, когато беше малък. Тогава реши да го запази и го гледаше докато поотрасна и стана голям, почти колкото кон едро животно. Един ден го изкара и реши да го яхне, както беше виждал северите да го правят. На вълкодава избяга. От тогава не го беше виждал. И всеки ден в продължение на доста време чакаше своя черен вълкодав да се върне от пътя за Картал махала. Но така и не го видя повече. Само си спомняше красивия му вой и лай. Колкото красиви толкова и ужасяващи и смразяващи душата. Точно тези звуци чуваше Мустафа Берлербей в дъжда. Тези звуци, които му навяха спомени.

Мустафа отвори портата, която скърцаше твърде пронизително, дори за намокрена от дъжда и набързо измина двайсетте метра до навесчето пред входната врата. Не искаше да се прибира вътре. Искаше да продължи да слуша ромоленето, независимо че беше подгизнал. От летния дъжд, той нямаше да настине, а и усещането за разхлаждане беше прекрасно.

Скоро дъждът спря. Облаците бавно започнаха да просветляват и от сиви, придобиваха все по-бял оттенък. Дърветата и тревите бяха лъскави и подгизнали от дъжда. Камъните по калдъръмените пътеки в двора лъщяха и бяха красиво измити. Сякаш можеше да се види скалист морски бряг. Но тук високо в планината, морският бряг беше далеч, далеч извън мечтите на хората. Мустафа изтърси от водата ризата си и влезе в къщи. Жена му Севги тъкмо вадеше от печката голяма тава с баклава. Красиво оформеното и изпечено до загар лакомство блазнеше сетивата на подгизналия мюсюлманин и той побърза да си сложи чисти и сухи дрехи. Скоро щеше да бъде сиропирана, омекнала, вкусна, топяща се в устата като снега по кварцовите кристали на клисурата. Само Севги умееше да прави толкова вкусна баклава от цялото Папаз дере. Всички я хвалеха казваха, че има златни ръце. Какво слагаше вътре, как я месеше, как я точеше – нищо странно, нищо сложно. Само че при другите липсваше една малка съставка, но с голямо значение. Севги от всичко най-много обичаше да меси и точи всевъзможно сладкиши. А в баклавата тя влагаше много любов. За нея беше като жива, говореше и, нежно пипаше крехките кори. Както самата тя казваше – „мъж и баклава с любов се пипат”. Мустафа чакаше, за да може да опита от лакомството.

-Къде са онез тримата хайлази. Неска ги чаках на нивата, нито един от тримата не дойде. Пак сигурно са ходели за зелени орехи.

-Недей ги мъмри, Мустафа. Сега добре върви с тея орехи, добри пари им взимат. Ето големия ще си купува земя. Искал и той да работи.

-Мурад е умен. Знае къде да си тури парите. Разбира му акъла от земята. Гледам го из онзи ден, като се навел над саррата и като го опипва и разглежда, викам му какво правиш бе, той ми отговаря, проверявам каза дали тая година ще е на берекет. И като каза след два-три дена ще вали. Саррата каза иска дъжд. И позна лапетията му. Има мерак за земята… Май на него ще оставя нивите.

-Мустафа, той Мурад добре, ами другите двама с какво ще си изкарат хляба, като ги виждам само май след момичетата на християните ходят. Аллах ще ги накаже, за дето са такива диванета.

-Спокойно, Севги. Няма дълго време да им е меко под краката. След някой друг ден като се кротнат, ще си вземат жена каквато им е на душа. Християнка, мюсюлманка, Аллах не подбира, стига да е добра.

-Тъй, тъй, ама няма все на твойта глава да са. Че и на мойта. Не ги знам двамата с какви пари хляб ще си купуват.

-Юсуф има акъл за алъж-вериш. Сече му главата за търговийка и като нищо ще отвори някой магазин или сергия на главната улица. Виждам го аз, като продавам житото и орехите какви маймунджалъци прави. Пък и дето имаме там с вълната работата и там е много добре. Харесва ми. Тея двамата ще се оправят. Кахър ми е малкия. Не му стига много акъла на него. Още са му дивотии и шебеци в главата. Трябва аз да го дам да се изучи по чужбината барем човек стане, не като нас тука корави тикви.

-Недей бе, Мустафа. Той е на майка най-малкото. Ако го пратиш далече каква душа ще ми остане. Хай нека стои при нас. Може да му излезе късмета с по-богата жена. Пък тогава ще има какво да работи.

-Сакън, Севги. Нали знайш кои са по-богати тука от нас. Само на Мурад бей дъщерята и знаеш още кои.

-Ааааа, на онея страхилища не давам аз Ниязи. Може да е малък ама си го обичам.

-Нали знаеш колко много злато имат северите. Няма хич да му е лошо. Особено ако излъже на каагата дъщерята. Може да стане и после каага. Знаеш, че той синове няма.

-Мустафа, даже да няма синове нали знаеш, че там и жената може да е главна. Така че не се надявай на Ниязи каага да става.

-Вай, жено, само ядове ми събираш на главата. Твойта, хем в бустан, хем на нивата. Не може така. Хем да го дадем, хем като кажа, вай не го давай. Казах ти аз, ще го изпратя да се изучи, ако не да не се казвам Мустафа Берлербей. Сложи ми сега баклава и кайве, че стана никое време.

Облачния и дъждовен ден откри място за тихата и ясна вечер. Бе толкова тихо. Звездите можеха да се броят, стигаше да има човек, който да може да брои до толкова много. Можеха да се видят най-малките, най-ситните светлинки на небосвода, които в друга вечер, колкото и да е ясна беше напълно невъзможно. Може би защото луната я нямаше. Нейната ярка светлина от предната седмица се беше скрила рано още преди слънцето да залезе, заедно с облаците.

Мустафа беше излязъл отново навън. Не му се стоеше в задушната собичка. Още повече, че чакаше синовете си да се върнат. Този път необичайно те закъсняваха. Едва ли по мръкло можеха да събират орехи. Тези пусти орехи, които растяха точно преди Картал махала. Наричаха ги черните орехи. Дали защото стволовете им бяха тъмни, почти като на каменното дърво, дали защото самите орехи като узрееха бяха черни или защото бяха собственост на северите не се знаеше. Но северите нямаха желание да ги обират, нито да правят търговия с тях. Точно по тази причина те бяха дали разрешение на хората от селото да събират, колкото им душа иска. Големите исполински дървета даваха толкова много плод, че почти всичките орехи в Папаз дере идваха точно от там. А и фабриката в града ги изкупуваше, за да прави масло от тях. Ето защо предприемчивите момчета на Мустафа по цял ден пълнеха чували с ценната суровина и я продаваха на търговците. Но защо тази вечер се бавеха…

Чу се трополене на копита. Мустафа Берлербей отиде до портата да види дали не се прибират синовете му. Бяха те. Но се виждаха и чуваха само два коня. Тези на Мурад и Юсуф. Третия кон, този на Ниязи го нямаше.

-Къде ходите по туй време бе хаймани? Може ли по нощите да ми се прибирате, да ви мисля аз вас до сега. Лапешка работа прайте. Не се наситихте на тия орехи, да им се не види и орехите и чудото.

-Буба, то орехите ние до сега ги продавахме. Търговеца се забави, е досега сме го чакали на пътчето за Картал махала. Да дойде, да дойде. Вика затънала каруцата му в една кал преди клисурата, че я вадел. А ти що така се кахъриш?

-Лоша работа правите. Поне да бяхте пратили някой да се обади, че да не ми земате акъла. Аз колкото малко го имам… Прибирайте конете и влизайте, че има ще има пак топла баклава, ей сега я извади втора тава…

-Как да не сме пратили. Ниязи пратихме, да се обади и да се върне. Ама като не се върна и викаме, че си го накарал да остане, щото се е мръкнало.

-Как тъй сте го пратили, пък той не се е прибирал. На луд ли ме правите. Брат си изгубихте… Вай, Аллах, пак беля на главата.

-Берлербеееееееееей, берлееееееееербееееееееей…

Бай Добри Вилата викаше от каруцата, която по калния път се движеше доста бързо и подскачаше на камъните, аха-аха да се начупи.

-Какво има бе Добри ефенди. Какво си развикал вечерно време, да няма панаир. Какво искаш, че ще излизам с коня?

-Как какво бе, берлербей. Намерили са сина ти на клисурата, ни жив, ни умрял. Едвам диша. Само повтаря „Не хапи”, „Не хапи” и нищо друго… По добре идете в лечебницата, че доктора каза че не е сигурен…

Когато пристигнаха Мустафа и двамата му сина в лечебницата, Ниязи едвам креташе. Баща му се надвеси над него, а Ниязи в последния си дъх едва успя да каже няколко думи:

-Пазете брошката от Мурад бей…