Действието се развива единадесет години преди началото на повествованието

            Папаз дере очароваше със своята природна красота. Естествено това привличаше страшно много туристи през летните месеци. Разбира се много можеха да кажат само хората от селото, т.като мащабността на големите курортни комплекси беше извън всякакви спорове. Тези, които знаеха за високопланинското село идваха тук по най-различни причини. Било то на лов, било за да разгледат клисурата, кварцовите образувания, планинските пътеки. Но най-често хората посещаваха селото, за да разгледат старите църкви и манастира. Автентичното строителство съчетано с модерните за времето си технология бяха превърнали селото в атрактивна дестинация. Хората се радваха на постройките, на архитектурния им облик, на интересните каменни улици, част от които бяха все още запазени. Радваха се и на бита на хората. За разлика от други планински села в Папаз дере можеше да се види един наистина жив бит, съчетаващ в себе си традицията, но в същото време не толкова затворен към света. Разбира се всяко село криеше своите тайни, но Папаз дере съумяваше да не показва „дивотиите си”, пред гостите. Туристите бяха привличани от разнообразното и от съчетаването на толкова много етноси в селото, без да има видими вражди. Което не означаваше, че нямаше никакви вражди. Но едно нещо оставаше донякъде скрито за посетителите. Картал махала. Отдалечената на около километър и нещо махала от селото, не се радваше на особено големи посещения, защото се създаваха предубеждения. На въпрос на туристите какви са тези постройки с белите каменни покриви в далечината, хората от селото казваха, че там живеят престъпници. В крайна сметка обаче, човешкото любопитство надделяваше, а северите на бяха от най-гостоприемните. Те бяха доста затворено общество, макар и не толкова зли, колкото ги описваха, но доста консервативни и пазеха своето като очите си. Не че нямаше да пуснат туристите в Картал махала, но със сигурност нямаха да получат пълно екскурзоводско обслужване. Всеки беше свободен да разгледа, но не и да остава.

            Белият автомобил бавно завиваше към централната улица на входа на Папаз дере. Определено можеше да се счита, че не са местни и не само по регистрацията, но и по бавното шофиране. Обикновено местните шофьори знаеха дупките и хубавите участъци от пътя и не позволяваха на амортисьорите да упражняват цялата си ефективна дейност, а и далеч над това. Малката семейна количка „Застава”, се клатушкаше по „назъбените” улици на селото и с бавен ход и с обичайното питане се опитваше да стигне до центъра на селото. Още със влизането, семейството забеляза, че тук хората не са като типичните „посрещачи” в по-известните дестинации. „Климатът на общуването” беше по-различен.

            Когато стигнаха центъра и колата спря на импровизирания паркинг пред кафенето на Ведат Мустафа, от автомобила излязоха четирима видимо различни от местния „контингент” души. Мъжът изглеждаше на типични научен сътрудник, може би археолог, със дълги панталони, загащена копринена риза и както повелява традицията, сандали обути върху черни чорапи. Беше на видима възраст около петдесет години, но по физиономията му си личеше, че не бе типичния канцеларски плъх, а по-скоро душица, която постоянно работеше някъде навън. Разбираше това не можеше да се докаже от пръв поглед, но на местните жители им направи впечатление по-скоро това, че носеше очила с много тънки и кръгли рамки, определено чуждоземна „стока”. Жената, която излезе втора от автомобила, беше видимо по-млада, с лека ефирна рокличка, през средата с коланче, но по-странното беше, че вместо някакъв вид удобни обувки, беше на токчета. Както се казваше, погледът може да лъже, очите да заблуждават, но определено обувките издаваха истината за жената. Колкото по-неудобни обувки носеше една жена, особено в село като Папаз дере, толкова повече, тя нямаше досег до природата и до всичко, което се намира далеч от типичните градски, женски занимания.

            -Хайде по-бързо слизайте, няма да ви чакаме цял ден. Селото е голямо имаме доста да обикаляме и да разглеждаме.

            -Ана, Валери, чухте ли майка ви какво ви каза. Слизайте да пием по нещо тука на капанчето и да вървим да разглеждаме. Ама, нали се сещате, че като кажа нещо, не го приказвам на очилата си. Хайде, излизайте…!

            -Ама, татеее! Той се дразни!

            -Стига претенции, Ана, слизайте и двамата. Какво ще кажат хората, не се инатете. Не се правете на лигльовци, на центъра се все пак.

            Двете деца, бяха типичните градски чада. Носеха лекото е лежерно възпитание на първите деца на демокрацията. Те не бяха свикнали с никакви режими и почти никакви ограничения. Момиченцето бе на около 4 годинки, с намусената физиономия на „нацупена госпожица” и със скръстените ръце. Вървеше бързичко, подтичваше, за да покаже, че е сърдита на всичко и всеки точно в този момент. В действителност Ана беше доста лъчезарно дете по външния вид, но умело успяваше да прикрива това със сърдитата си физиономия. За разлика от нея, Валери, беше пълен дивак. Той беше с вечно цъфналата на лицето усмивка, вечно замислящ някоя дивотия и вечно се оглеждащ се за потенциални жертви на неговите замисли. Беше на около десет години, но това не му пречеше да има ум остър като бръснач и във всяко нещо да търси и намира логика. Със сигурност физиономиите на децата говореха много повече, отколкото тези на техните родители. Поне на пръв поглед.

            След краткото кафене четиримата излязоха и тръгнаха към голямата черква. А там определено имаше какво да се види. Стъписването настъпи още с влизането в големия православен храм. Никой от четиримата не очакваше тази яркост, тази контрастност вътре в храма. Цветовете бяха крещящи. Те говореха много за създателите на подобно здание. То наистина трябваше да предизвиква едновременно преклонение и страх пред Бога. Състоянието на семейството беше объркващо. На тях не им се бе случвало да видят до сега нещо подобно. Когато отец Ставри излезе от една от странични врати и видя зяпналите усти на миряните, то нямаше как да се сдържи да не попита:

            -Добър ви ден, чада! Вий от де сте бе! Не сте тукашни тъй като гледам шерените дрешки. Туй сте само градски чада.

            -Дал Бог добро, отче. От столицата сме. Казаха ни в кафенето, че има в селото много хубава черква.

            - Еееее, няма друга такава като тази. Е, имаше, ама я събориха пред има-няма 50 години. От тука се виждаше през две пресечки. Като биеха камбаните на Великден, аз си спомням, бях лапетия тогава, все едно в Париж катедралите. Ама на, ко да напрайм бедни душици, зеха ни малкото дето имаме. Ма нали знайте, вземи от сиромаха, та си напълни гърлото.

            -Недей тъй отче. То може някой ден нова да ви построят. Пак да си имате две. Знае ли се?! Божа работа!

            -Тъй, тъй, чадо, ко е рекъл Господ. Ма то ний втора черква имаме, на края на махалата, ама е малка, нещо като къщичка. Бабите ходят там на Връбница и на Великден, че тука голям калабалък става, както виждате тъй голяма да е, пълни се, та са пръска. Що мислите е обелена мазилката.

            -Ех, отче…

            -Дядо попе, това там какво е?

            -Туй, детето ми е иконка на света Богородица и Иисус Христос. Те са били на дядо поп, дето е построил храма, преди ехееееее, осемстотин години.

            -Ами той как я е построил сам?

-Валери, стига си питал, шантави въпроси, отче прощавай, ама много е любопитен.

-Няма нищо, няма нищо, нека да пита, младо е агънцето, трябва да се учи, ние веке да питаме, файда няма, ама те нека се учат.

-Отче, абе да питаме, тука като влизахме в селото, че малко объркахме пътя отначало минахме покрай селото, че видяхме в гората в далечината едни други къщи, даже натам бяхме тръгнали, ама се върнахме, какво е там, малко диво изглежда?

-Въх, сакън, там недейте да ходите, само страхилища има там!

-Какви страхилища бе отче, и в кафенето там ни казаха нещо такова ама викат, толко ли па са страшни, там, канибали ли са, човекоядци ли са?

-Не са нито едното, нито другото, разправат, че кръв пиели, ама не знам дъл е тъй. Ама хич не са като хората. Малко са „кортаклии”. За нищо може да ти резнат камбанарията.

-Еее, не вярвам аз на такива дивотии, отче, ще трябва да идем да видим, то срамота на няма и километър сте пък такива приказки.

-Твоя воля, чадо, няма да споря. Ааааа, преди да си тръгнете, тука тъй, да ви покажа са продават хубави иконки, от манастирското вино…

-И манастир ли имате?

-А, а? Манастир много голям и хубав, ама като тръгнете там, за дето ма пита, след няколко метра е разклона за манастира ама пеша. С кола са минава, трябва да се върнеш през селото и от другата страна. Малко е черен пътя ама хубав е не е камъняк.

-Хайде отче! Здраве да е! Пък може да минем после да го видим туй манастирското вино!

Семейството потегли с колата за Картал махала. Мъжът беше видимо любопитен какво толкова може да има там, че приказват разни легенди или както той им казваше врели-некипели. Държеше да задоволи любопитството си. След около километровото друсане по черния път за „северската обител”, стигнаха до входа на махалата. Пазачите дето вардеха, за да не влиза кой да е, веднага наскачаха:

-За къде сте? От тука не сте виждам! Каква работа имате в Картал махала, ако е за гората само от горското със заповед тогава пускаме, иначе само за разглеждане.

-Само искаме да видим, какво има тука. От селото…

-Знаем, знаем, пием кръв, ядем деца, колим, бесим… Какво да направиш, християнска му работа…

-Чеверт, кой иска да влиза?

-Каага, граждани са, да разгледали искали.

-Да дойдат при мене, да им разкажа аз. Пусни ги. Ама пеш, колата да оставят там.

-Здравейте, приятно ми е, Велико Димов съм аз. Чух, че ви казаха „каага”. Това не е ли древнобългарска титла?

-Май си чел бая книжки, да не си научен там работник ли как се казва? Правилно е древна, ама не е българска, ами северска. Ние сме севери, потомци сме на един от най-древните народи по тея земи. А пък аз съм Сварот каага, главен съм тука.

-Вие сте истинска находка, ето защо се криете, не искате да ви тревожат… Ето каква била работата.

-Донякъде е вярно, ама… Чеверт, какво става там, да му се не види, какви са тея коли днеска. Не ги пускай.

-Каага викат при тебе идвали. Чакайте бе, ееееееееей, алоооооооооо. Каага внимавааааай…

На входа на Картал махала влетя черен автомобил, който караше видимо с доста висока скорост. Той се беше устремил към Сварот каага. Определено водачът на северите беше мишената на тези неизвестни. В бясната си скорост автомобилът се понесе към каагата и към семейството, които бяха седнали до палатката на входа на махалата. Грозният удар втрещи всичко. Мъжът беше бутнал Сварот встрани, а автомобилът в стоманения сблъсък беше премазал Велико, жена му и сина му. Потресаващо. Сварот каага се изправи и целият в драскотини успя да види нападателите през предното стъкло. Бяха облечени в бяло и носеха чалми, които закриваха лицето им. Успя да хвърли по тях тежката секира, но безуспешно. Автомобилът беше брониран.

Каагата погледна към семейството. Бяха покосени на място. Веднаха се обади на полицията в селото. Понеже бяха видели колата, дело срещу северите не повдигнаха. Малката Ана. Но Сварот, не можеше да остави на малкото момиченце да живее със спомена за убитите си родители. Той излъга полицията че са я отвлекли с бялата кола. Ана изпратиха в манастира при дядо Пимен. Така Сварот беше сигурен, че някои ден момичето ще потърси мъст. Някой ден…