May 8, 2016, 12:03 PM

Докато ти спеше 

  Prose » Narratives
815 1 12
8 мин reading

Докато ти спеше, един трамвай ми намигна, четири черни котки ме гониха, за да ми пресекат пътя и един „легнал” полицай си подаде оставкaта и ме накара да се смея през сълзи, защото никога не бях виждал толкова много усилия някой да се изправи.

 

Докато ти спеше, трябваше да се преборя с няколко корупции, да дам рушвет и да обиколя няколко пъти квартала, за да намеря къде продават лимонада.

 

Вече няма лимонада и алтай, само кока–кола и швепс,  но пък бирата си е същата на вкус и ефект.

 

Докато ти спеше, ми се наложи да омеся хляб, да направя баница и да изпека няколко пържоли, но не поканих съседа, както правехме заедно. Вече дори не го поздравявам, защото ми напомня за теб и много ме боли.

 

Всъщност, когато заспа, ти грубо наруши нашата уговорка, никога да не се разделяме и винаги да бъдем заедно. Сега съм ти много сърдит, защото ме излъга.

 

Докато ти спеше, ми се наложи да си потърся нова работа, защото не можах да понеса мисълта да изминавам всеки ден онзи път, по който вървяхме заедно към малкото ни ателие. Затворих работилничката, продадох вещите си, но запазих твоите. Дал съм ги на склад, защото прекалено много говорят. Шумни са като теб, весели и забавни, но ми навяват тъга.

 

Докато ти спеше, се опитах да намеря много нови начала. Едни бяха дръзки и ме предизвикваха всеки ден. Други - малко по-спокойни, с тях и до ден-днешен си пия джина с тоник. Имаше и такива, които никога няма да забравя, защото ми донесоха повторната ти загуба.

 

Докато ти спеше, светът започна рязко да се променя, настъпиха много катаклизми, започнаха войни, няколко държави бяха изтрити от картата на света, но нашето градче все още съществува, така както го остави, така както си свикнала да го виждаш, макар и с някои подобрения.

 

Построиха фонтан в центъра на града, махнаха пейката, на която седяхме. Онази червената с жълтите крака. Сега поне не ми се налага да плача, когато я видя.

 

Построиха ни и цирк. Истински цирк, който всяка събота и неделя е отворен и луди клоуни бродят из града, за да привикват хората. Дори от общината ни задължиха да ходим. Знам цялата им програма наизуст. Вече ми се гади от конферансието, но на теб щеше да ти хареса. Всичко бих дал да видя изражението на лицето ти и да чуя звънкия ти смях.

 

И още една новост има около града ни. Изсякоха гората, събориха малката ни къщичка, в която толкова обичахме да се приютяваме, когато искахме да избягаме от шума и навалицата.
 

Оцеля само едно дърво, за което имам да ти разказвам толкова много.  То е вълшебно, да, да, знам, че звучи откачено, но само ако не спеше, щях да ти го докажа. 

Всъщност аз дори го изкорених, още когато беше малко и едвам се подаваше от земята. Посадих го в задния ни двор. Говорих му, поливах го, зимата дори го завивах, за да не му е студено. Един ден, докато му разказвах за теб, то размърда клони и листата му започнаха да звънят. Усетих онзи трепет и щастие, досущ както когато ти ме галеше за косата и леко ме хапеше за ухото. То ме викаше и искаше сякаш да ми каже нещо. Приближих го и наистина се оказа така, шептеше чрез вятъра непонятни слова, но аз усещах смисъла им. Когато протегнах ръка, за да го успокоя, тъй като започна силно да се клати и някои от листата още светлозелени покапаха по земята, то отрони част от кората си. Вдигнах я от земята и се оказа малка книжка. 

Да, дървото в задния ни двор ражда малки книжки, които аз всеки ден събирам от земята и подреждам в библиотеката ни. Някои от тях дори изчетох вече, за другите все още не съм намерил време.

 

Ще ти разкажа едната, която много ме впечатли. Става въпрос за едно малко момченце, което всеки ден трябвало да ходи при един старец и да му разказва поне една интересна история. Ако старецът бил доволен, му давал по един грош, ако ли не, го удрял и напъждал. Момченцето живеело в малко селце, където почти нищо не се случвало. Понякога някое сбиване в кръчмата, някоя сватба, някое погребение или някоя драма покрай изгубена овца или магаре. В началото старецът се радвал на тези истории, но те бързо се изчерпали, тъй като не се случвали всеки ден.

 

Забравих да ти кажа, че този старец живял много навътре в гората и трудно стигал до някое населено място. Ежедневието му било заобиколено от шептящи дървета, песни на птички и падащи звезди, които едвам съзирал през гъстите клони на гората.

 

Момченцето било единствената му връзка със света.

 

След като изчерпало реалните истории и изяло много бой, тъй като не могло да измисли нищо подобаващо, то започнало да чете и да измисля свои такива. Старецът не само спрял да го бие, но започнал да му дава по два гроша за всяка по-интересна история, излязла от въображението му. Един ден толкова се впечатлил от поредната измислица, че помолил момченцето да му доведе поне един от персонажите на гости.

 

То толкова се стъписало какво ще прави, че няколко дена не ходило при стареца, но когато започнало да привършва спестените грошове, нямало как. 
Трябвало да измисли какво да прави. И решило да се маскира на старец, да побели косите си, да си сложи изкуствена гърбица и грозна брадавица на носа и така да отиде при своя благодетел. Направил го и отишъл, запознал се със стареца и изпълнил празния му ден.

 

На другия ден момчето отишло отново, за да разбере как е минала срещата, макар много добре да знаело, но стареца го нямало, а на вратата имало бележка, в която било написано, че той успял да го научи да чете, да използва въображението си, но никога не мислел, че ще го превърне в лъжец и дори ще плаща за това. Напускал живота му с надеждата това да е било последната му лъжа. Момчето израснало, образовало се станало писател, но винаги било честно пред хората, никога не посмяло да изрече и една лъжлива дума.

 

Момчето остарявало и все повече заприличвало на стареца от гората. Веднъж се погледнало в огледалото, а образът в него му се усмихнал и казал благо, че най-после се срещат след толкова години и че се гордее с него.

 

Това е историята. Понякога толкова ме вълнува, че я препрочитам отново и отново. Слагам снимката ти пред огледалото с надеждата да ми проговориш оттам.

 

Докато ти спеше, заловиха онзи, който те блъсна, но го осъдиха условно, защото нямал други провинения. Искаше ми се да го убия, но веднъж го видях да се разхожда с малкото си дете и ми дожаля.

 

Ти СПИШ, а аз не мога без теб и всеки ден се моля да се събудиш, защото животът ми изгуби цвят.

 

Аз всеки ден ще ти пиша и разказвам, за да може някой ден, когато се събудиш, да нямаш изпуснат нито ден.

 

Днес дървото отново роди книжка и с какво учудване установих, че в нея се разказва за теб, за НАС.

 

Докато я прочитах, лекарят ми се обади и каза, че си заспала завинаги.
 

Вече не спиш, но аз не мога да заспя.

© Олеся Николова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??