Замислих се - чакам от... 3 месеца. Всъщност, от много по-отдавна, но ако си призная, че това отдавна е... година и половина... ще се сдухам съвсем. Така че няма да си признавам...
И така - чакам.
Какво, кого?
Нещо да се случи.
Преди време чакането придоби конкретен образ...
Едно момче.
Онова, което единствено има способността да надниква в душата ми.
Чакам го. Най-сетне да забрави мъжкото си его, да признае, че вижда мен в сегашната му приятелка, че ме обича, за да спре да чака и той.
Какво, кого?
Същото, което и аз.
Чакам да го намери - същото това, чаканото от него - в моите очи.
В моите недоизречени фрази.
В моите...
Чакам си.
Ще дочакам ли?
Ще се разминем ли?
Всъщност - вече не се ли разминахме?
Въпроси, въпроси...
Писна ми.
Честно.
© Вероника All rights reserved.