– Дамяна?
– Кажи, Лео!
– Наистина ли ще останеш с мен?
– Да, Лео. Наистина. Трябва ли да водим този разговор всеки ден?
– Не, разбира се! Просто е твърде хубаво, за да е истина. Затова имам нужда постоянно да се уверявам, че не сънувам.
– По-добре да беше сън. Дори кошмарите все някога свършват.
– Защо? Тежи ли ти да си с мен? Толкова ли съм ужасен?
– Ти си същинска прелест, Ваше Музикално Вълшебство! Просто аз не съм онова, за което ме приемаш.
– И за каква те смятам, според самата теб?
– Ти ми кажи. Каква съм аз за вас, господин Леополд Ханеман?
– Знаеш колко си ми скъпа, нали? Ти си моето друго аз, моята по-добра и със сигурност по-красива версия. Благодарение на теб написах толкова много нова и вълнуваща музика…
– Значи съм твоя муза? Колко удобно! Само дето на музите автоматично им приписват особено близки отношения с творците. Не! Да не си посмял! ...