Глава 16        

            По-късно Димитър бе направил умопомрачителна  прическа на главата ми, подходяща за бал – сложна плетеница от кичури, фонтанчета от коса, малки плитки и всичко това прибрано назад от лицето ми в красив кок. Той имаше в стаята си доста стилистични материали, фиби, гел, спрей за коса и даже неща, чието предназначение не знаех и в резултат на всичко, наистина изглеждах впечатляващо. С червената рокля и обувките Louboutin не приличах на себе си такава, каквато бях свикнала да се виждам.

            Въпреки че бях без грим и бижута, единствено с фондьотена си, изглеждах все пак зашеметяващо – очите ми блестяха, усмивката допълваше тоалета ми.

            Димитър се появи при мен в черно и червено също – само че неговият външен вид не беше нищо класическо като за бал. Сакото му приличаше на дреха на персийски шах – с червени и жълти бродерии, то привличаше неотменно вниманието. Панталонът също бе със странна кройка, и за мой абсолютен шок – приятен, държа да отбележа – под сакото той нямаше риза, а беше гол. На врата му проблясваше златната верижка, която той често носеше, а косата му беше прибрана назад от лицето с гел в съвършена спретната прическа. Сините му очи изпъкваха на черното като две луни на небето.

            -Уау – само успях да кажа на впечатляващият му, нетрадиционен вид.

            -Аз съм "уау" по-скоро, ваше величество – и той ми се поклони, грациозно задържайки ръка зад кръста си и подавайки ми другата. Хванах я, леко разтреперана. За първи път щях да ходя на официална вечеря, при това на едно от най-богатите семейства на Балканите. Ужасявах се да не сгафя нещо с етикета, да не кажа нещо неуместно, да не съборя нещо и общо взето, да не се окажа не на място.

            Димитър се сдоби от някъде с превзет тънък индийски шал, който най-безцеремонно метна на врата си и се отправихме към залата за вечеря. Докато вървях покрай скъпите картини по стените на имението, започнах малко по-малко да се тревожа, че не съм на място и че съм твърде малка за цялата тази пищност. Дими, за разлика от мен, изглеждаше наистина като принц и ходеше като такъв – с изправен гръб, високо вдигната глава и лека аристократична усмивка на меките си устни. Опитах се да му подражавам, но знаех, че стойката ми далеч не е толкова перфектна, колкото неговата.

            Всички ни чакаха на вечерята – Асен, една жена до него, сигурно съпругата му, Лидия, Елисавета и едно момче, малко по-младо от Елисавета, което сигурно беше другия племенник на Димитър, както и още две жени – с мъжете си – които не познавах. Влязохме в монументалната зала и дъхът ми секна. Величествени кралски полилеи бяха над главите ни, най-вероятно с диаманти. Залата бе огромна, имаше даже поддържащи колони със скулптури, вградени в тях. Това място приличаше на кралски дворец и цялата му пищност заплашваше да ме смаже. Тези хора… разбирах добре защо Асен бе предложил 1000лв на ден за работата ми на болногледачка.  

            - О, Дими, заповядайте! – топло каза майка му. Тя се беше издокарала с тъмно синя вечерна рокля и огърлица с блестящи перли. Асен бе с костюма си, но наистина всички жени бяха с изящни рокли и слава Богу, че Дими бе помислил за мен.

            В ъгъла, върху красив пиедестал, имаше даже малък оркестър, който тихо свиреше класическа музика. До него имаше подиум, който беше празен и широк, и чието предназначение приличаше като за театър. Всички от Симеонови бяха седнали на дълга маса с блестяща бяла копринена покривка и имаха сребърна посуда, но на масата все още нямаше храна.

            - Ела, мила моя – каза ми Дими и ме поведе към свободните две места от дясно на Лидия, която седеше на кралската позиция на масата. – роднини, който не се е запознал, това е Анелия, моята партньорка.

            Всички сдържано ме поздрави, а Дими ми ги представи, но още докато го правеше, от смут забравих имената им.

            Дими дръпна стола ми, за да седна, и ми се усмихна дяволито, като забеляза колко съм притеснена и смутена. Въпреки това успях да седна, без да съборя нещо и без да си изкълча глезена заради страхотно скъпите ми обувки.

            - Чичо, ще ни потанцуваш ли тази вечер? – попита Елисавета и аз стъписана погледнах към Димитър, в чиито очи проблясваше веселото пламъче, което почти винаги светеше там.

            -Защо не? – той се засмя, говорейки силно, въпреки че имах усещането, че трябва да се шепти в залата – тъй или иначе скоро ще ме оперират, защо да не се позабавляваме малко с персийски танци?

            Персийски танци? Шокът ми се увеличи, когато ексцентричният мъж най-безцеремонно отиде до оркестъра. Смееше се с тях, докато им говори, сякаш ги познаваше. Сетне дойде при мен.

            - Сега ще ти покажа нещо – и той ме целуна по бузата, сетне свали сакото си и ми го подаде. Аз го зяпнах, а всички от семейството го наблюдаваха с приятни изражения. Само Асен клатеше глава едва забележимо. Аз се бях оказала до него.

            Музиката започна, а Димитър се насочи към подиума в края на залата. Качи се с едно ловко движение, събу си обувките – които също приличаха на екзотични персийски обувки – и застана в центъра на залата. Прозвучаха флейти от оркестъра. Той вдигна една ръка над главата си и започна да танцува. Танцът приличаше на движението на скорпион, някак дързък и много странен. Втренчих се в него, не можех да откъсна очи от подвижността на тялото му. Танцът наподобяваше същевременно каратистка ката, движение на хищник и нещо традиционно арабско може би. Стегнатите мускули на тялото му изпъкваха, а всички го гледахме в унес. Той завладя подиума и цялата зала, въртеше се  с прецизността на професионален танцьор, нито веднъж не залитна, въпреки че движенията бяха много енергични. Аз самата сигурно щях да се пребия, опитвайки се да танцувам така, а ето го Димитър сякаш контролираше най-миниатюрното мускулче в тялото си. Изражението му също подхождаше на зловещата тематика на танца. Като змия. Като кобра, скорпион в пустиня, опасен убиец в танц, преди да те разгроми с очите си.

            Танцът продължи повече от пет минути, като оркестърът огласяваше стаята с арабските си ритми и до такъв степен ме завладя, че имах чувството накрая, че ми се вие свят. Танцът завърши след като Димитър се беше въртял на място с ръце нагоре (сякаш прославящ слънцето или нещо друго) в продължение на близо две минути, пък или повече. Нито веднъж не стъпи настрани или погрешно. Бях напълно завладяна.

            Танцът приключи и Дими се поклони дълбоко, а залата избухна в аплодисменти. Аз бях твърде шокирана, но разсеяно осъзнах, че също пляскам като откачена. Дими се върна до мен задъхан и си сложи отново сакото, след което уморен се просна на стола до мен и се закашля.

            - Разбира се, братко, че ще изтанцуваш този танц и после трябва да те вкараме в болница – обади се Асен, недоволно скръстил ръце пред гърдите си.

           - О, спокойно, още танци ще има – каза му Дими, поемайки си задъхано дъх, виждах, че гладката му кожа е леко потна – и ти ще се разкършиш малко после, Асене.

             -  Не, дума не може да става – каза сърдито брат му, а Димитър му се изсмя пакостливо. Почти сякаш можеше да му погоди номер, в който Асен ще е принуден да танцува някакъв персийски танц.   

            - Дими, уникален си – прошепнах му, когато той приключи да се препира с брат си – как изобщо танцуваш така?

            -Един мой добър приятел ме научи – каза той и ми се усмихна – той е професионален танцьор от ирански произход. Беше във френската академия на изкуствата, мисля. Но това беше доста отдавна.

            Той се намръщи, явно опитвайки си да си спомни, а аз бях също толкова задъхана, колкото и той, въпреки че изобщо не бях танцувала.

            -Дими, сигурен ли си, че си добре? – попита го Лидия, явно притеснена за здравословното му състояние.

            Той я погледна изпод вежди.

            -Стига, мамче. – каза той и тя се засмя, може би на тона или на обръщението.

            -Нормално е за мен да се притеснявам за сина си – изтъкна тя.

            -Е, нормално е и притеснението ти да ме дразни – заяви той.

            -Да, ако беше на 13 – мигновено отвърна тя и аз едва не избухнах в смях, но някак не исках да избирам нейната страна в пререканието. Явно обаче Лидия имаше талантът да излиза на глава с Димитър. Въпреки това той се усмихваше топло и коментарът й изобщо не го беше наранил или раздразнил. Той се беше облегнал назад на стола си и все още наваксваше с дишането. Сините му очи срещнаха моите и сърцето ми се разтуптя – за един миг сякаш бяхме само двамата на тази маса.

            Остатъкът от вечерта мина в приятни разговори, като през повечето време аз само отговарях, когато отправяха въпроси към мен и през другото време наблюдавах семейството на Димитър. Въпреки че бяха богати и лъскави, не ми се виждаха превзети, които ми учудваше. Имаха, разбира се, нотка в поведението си, която ми напомняше на аристокрация и обноските им бяха съвършени, но те ми се виждаха все пак като хора. Димитър непрекъснато се шегуваше с всички и често ни размиваше с приповдигнатото си, весело поведение.

            Преди края на вечерта Димитър ме покани на един танц. Оркестърът свиреше приятна романтична балада и Дими не се въздържа да подкани и брат си да танцува с жена си. Асен този път се съгласи.        

            На дансинга Димитър ме поведе смело в нещо, което приличаше на танго – аз, разбира се, не можех да танцувам танго, но Дими така ме водеше, че се почувствах като принцеса, която знае всички стъпки. Ужасявах се да не го настъпя със скъпите си обувки, но слава Богу такъв инцидент нямаше. Ръката на кръста му ме дръпна по-близо до тялото му и аз усетих ускоряването на пулса ми. Сигурно лицето ми беше станало с цвета на роклята ми, ей така, за да си отиват.

            Усмивката не слизаше от лицето му, докато аз по-скоро бях съсредоточена. Той срещна очите ми.

            - Отпусни се – посъветва ме той – хайде сега, следвай ме.

            - Дими, страх ме да не те настъпя – казах тихо.

            Той ме вдигна през кръста и ме придърпа към себе си, и когато ме спусна, сякаш нарочно пъхна крака си под пръстите на краката ми. Разсмях се, а той ми се изплези.

            - Ужас, тя ме настъпи! – провикна се той, а аз вече напълно обърквах танца от смях. Сетне отново ме понесе накъдето стъпките на танца водеха.

            Вечерта приключи с танц и Дими ме поведе към стаята си, когато всичките му роднини се разотиваха. Задъхана и изпълнена с позитивни емоции седнах на голямото му легло. Дими седна на един фотьойл – очите му сияеха.

            - Наистина си изкарах добре – казах – имаш много енергия.

            Той обаче за момент ми се видя твърде изморен, даже отпусна глава назад на фотьойла и притеснението пламна през душата ми.

            -Дими?

            Той вдигна глава и ми се усмихна, но това, което виждах на лицето му, не ми хареса. Имах интуитивното чувство, че не е толкова добре, въпреки че ми се хилеше като хлапе.

            - Нещо не е наред – каза ми той и някак разсеяно вдигна ръка към гърдите си – имам болка в гърдите.

            Скочих от леглото и прекосих стаята мълниеносно, за да се окажа до него.

            - Болка ли?

            Виждах ситните капки пот по челото му. Той присви очи, а моето сърце полудях от страх.

            - Викам екипа ти – казах и потърсих чантата си, за да натисна спешното копче на пейджъра, а Дими започна да диша дълбоко и бавно, както явно правеше, когато му е зле.

            - Да, болка – каза той тихо и изстена. Разтревожена, натиснах копчето няколко пъти, въпреки че беше необходим само един път. Хванах китката на Димитър след това, с целта да проверя пулса му – сърцето му биеше наистина бързо. Най-вероятно имаше аритмия или… не исках да мисля за другите варианти. Вратата се отвори и тримата лекари от екипа му, начело с доктор Петков, пристигнаха при нас. Сетне аз бях излишна, докато те се заеха с Димитър, сложиха го на леглото, биха му инжекция, включиха му кардиографа… тъга се настани дълбоко в мен и за секунда не можех да остана в стаята, затова излязох, силно разстроена. Защо винаги трябваше да му е зле, дори след такава страхотна вечер?

            Сълзите напираха в очите ми. Аз бях излязла от стаята изплашена. Заради страх… страх да не го загубя. Да не получи инфаркт и да умре, преди още да е имал шанс да пробва с пейсмейкър… знаех, че неговият лекарски екип е сформиран от най-добрите специалисти в България, но това изобщо не ме успокояваше. Не знаех какво да направя и къде да отида, затова седнах до стената, в близост до вратата към стаята му, и се втренчих в една от картините, изложени в коридора. Беше красива картина на жена с чадърче и феерична рокля, хванала ръката на малко момче. Бях виждаха някъде тази картина, замислих се и се опитах да ангажирам мозъка си да спомня къде, но тревогите за Дими се наместиха отново в мен. Не можех да се отърва от мисли как хубавата приказка ще приключи съвсем скоро.

            Вратата се отвори и от стаята излезе доктор Петков със сериозно изражение. Аз мигновено се изправих и спрях безуспешно да се взирам в картината отсреща. Мъжът не изглеждаше изобщо доволен и изведнъж си представих как ми казва, че Дими няма да оцелее… очите ми се насълзиха отново, докато се борех да прокудя тази мисъл от главата си.

            - Как е той? – успях да измъкна между устните си. Докторът ме наблюдаваше с топлите си очи сякаш се приготвя да ме успокоява.

            - По-добре, успяхме да стабилизираме пулса му – каза той – но пак ви казвам, операцията е вече необходима спешно. Както и мигновено да се ограничи натоварващата физическа активност.

            - Заради танците ли стана? – не успях да се спра.

            - Танцувал е?

            - Да, доста интензивно при това.

            Лекарят кимна.

            - Възможно е това да е влошило състоянието му, но както ви казах, сърцето му не беше добре по принцип. Той обеща малко по-късно да поговори с мен относно операцията, надявам се да я направим скоро. Питаше също защо сте излязла.

            Преглътнах.  

            - Аз… не исках да ви преча.

            Лекарят ме гледаше сякаш очите му могат да проникнат в душата ми.

            - Ще влизам вече – казах, само за да се измъкна от топлите светлокафяви очи на доктор Петков. Той ми кимна, сетне тримата лекари се отдалечиха по коридора, а аз колебливо пристъпих в стаята. Дими си лежеше и все още беше с изчанченото си персийско сако. За жалост в стаята присъстваха и звуците на пулса му от кардиографа.

            - Хей, страхливке – каза ми Дими и ми се усмихна, а аз усетих, че се изчервявам и смущавам дълбоко.

            - Уплаших се… - прошепнах и усмивката изчезна от лицето му – уплаших се наистина, Дими. Не можах да се справя с емоциите си.

            - Състоянието ми те притеснява, явно повече, отколкото очаквах – каза ми той – ела при мен, седни тук.     

            Той тупна по леглото и аз послушна седнах до него.

            - Да, притеснява ме.

         - Ще направя операцията възможно най-скоро – каза той – затова спри да се тревожиш още сега.

            - Не мога…

            - Искаш ли да ти кажа нещо, което ще ти помогне?       

            Кимнах безмълвно.

        - Когато се възстановя от операцията, ще те заведа на почивка в Париж – каза ми той и аз ококорих очи – ще бъде страхотно. Била ли си в Париж някога?

            - Не – поклатих глава аз.

            - Добре. Представи си Шанз Елизе, както ти си го представяш – продължи Дими – един широк булевард, който завършва с Триумфалната арка. Или пък почва? Няма значение, представи си малки бутичета, покрай които минаваме, хванати за ръка. Хайде, Ани-нини, затвори очи и ме слушай.

            Подчиних се, въпреки че не вярвах, че мислите за Париж ще ми помогнат.

            - Сигурно вече ще е есен – продължи Дими с тих, нежен глас – ще има малко нападали листа, но пък грижливите французи бързо ще ги почистват. Времето ще е топло, но прохладно. Усети как те държа за ръката, докато ходим. Усети топлината на дланта ми, обгърнала твоята. Стигаме до Триумфалната арка и аз ти се усмихвам. Искаш да се снимаме. Вадиш си телефона и си правим селфи. И още, настояваш да те снимам тук там… и аз те следвам като папарак фотограф, и се заливаме от смях. Изведнъж сме само двамата на света. Дишай дълбоко, Ани. Вдишваме… издишваме… вдишваме… издишваме… сега си представи как се намираме на плаж. Чуваш вълните да се разбиват. Усещаш лекия бриз. Топлото слънце по кожата ти.

            В сърцето ми се беше настанило спокойствие. Все още обаче не отварях очи, усещах как тялото ми се беше отпуснало.

            - Сега бавно отвори очи – каза ми той и аз го послушах. Сините му очи светеха, въпреки умората на лицето му.

            - Какво направи? – попитах аз.       

            - Изместих ти фокуса – той сви рамене – ела, легни си до мен, искам да те прегърна.

            Отново се подчиних и сгуших глава до неговата, заравяйки за миг лицето си в гъстата му коса, която ухаеше на приятния му, остър парфюм.