ГЛАВА ШЕСТА

СТРЕЛЯТ ПО ВЕЗИ

Европа

Швейцария

Зескенвил

10,00 ч.

  Една черна лимузина приближи желязната масивна врата на психиатрична клиника Планинарска песен, която се намираше в красивата страна Швейцария.

  Болничният комплекс в планинския град Зескенвил се състоеше от три сгради – една двуетажна сграда използвана за хотелска част, офисна едноетажна сграда и основна пететажна масивна сграда която се използваше за пряка лечебна дейност, диагностична и терапевтична дейност.

  Портиерът се показа в отвора на прозорчето на портиерната сграда и внимателно огледа шофьора и пътничката която се возеше отзад, натисна един бутон и вратата се отвори.

  Луксозният автомобил потегли като се дочу приятен пукот при досега на гумите му по ситно настлания макадам. Направи десен завой и спря пред стълбите на главния вход на основната сграда.

  Шофьорът бързо слезе, заобиколи колата и отвори дясната задна врата. Оттам слезе жена на видима средна възраст.

  Очите и бяха скрити зад широки стъкла на слънчеви очила; на главата си носеше широкопола кремава на цвят шапка.

  Застанал прав на макадама чакаше главният лекар на клиниката доктор Фаскиршен с бяла предпазна маска на лицето.

  Той не подаде ръка на новопристигналата дама, заради пандемията, и я приветства с кимане на глава.Каза на немски език:

– Guten Tag, liebe Frau! Herzlich Willkommen!* Моля, заповядайте! – добави вече на английски език той.

*Guten Tag, liebe Frau! Herzlich Willkommen! (нем.) – Добър ден, скъпа госпожо! Добре дошли!

  Пациентката не отговори и бързо заизкачва стъпалата.

  Психиатричният почивен дом Планинарска песен беше оборудван с медицински технологии от последно поколение. Той беше популярен сред богатите и известни хора отвъд Атлантика с наименованието „Люпилнята“. След тримесечен задължителен денонощен престой в клиниката и след провеждането на назначените от лекарите всекидневни сеанси пациентите чувствително се подобряваха. На техен пациентски жаргон – отново се „излюпваха” за нов живот. Прекалили с наркотици, опиати, алкохол и страдащи от различни видове депресия – богати и известни люде тук биваха излекувани благодарение на всеотдайните грижи на швейцарските лекари и медицински сестри.

  Клиниката беше специализирана основно в лечението на: – алкохолна зависимост, наркомании и наркозависимости; остри психози, афективни разстройства, психотични екзацербации и психосоциален срив при шизофренни разстройства, налудни разстройства; остри стресови и посттравматично стресово разстройство; на пациенти с Его-дистонни сексуални дисфункции; на пациенти с личностови разстройства, абстинентни синдроми при зависимости (при съответни изключващи критерии). Наред с пряката лечебна дейност приоритет на клиниката беше и диагностичното уточняване на сложни казуси както и уточняването на поддържаща терапия. За ефективността на диагностичната и терапевтичната дейност допринасяше и използването на уникална апаратура, както и внедряването на оригинални методики на швейцарските учени в областта на медицината, признати за изобретения и патентовани в различни страни по света.

  Освен необходимото активно лечение в клиниката се поставяше и началото на ресоциализация и противорецидивна профилактика на пациентите с осигуряване на континюитет в продължаването им и последващо насочване към други лечебни заведения в Европа и Америка.

– Докторе, моля ви, не искам да се превърна в една тиха женица с мръсна коса която се тъпче до пръсване със сладкиши и бонбони – каза жената, вече седнала удобно в кабинета на главния лекар. – Изпадаща често в подтискащата фаза на своята маниакално-депресивна психоза.

– Продължителността на един депресивен период може да трае от месец до година – отвърна й докторът. Облегна се назад на облегалката на стола си и продължи бавно с приятния си глас. – Обикновено се отключва след силно стресираща случка или събитие, но може да се появи и от наслояване на неотработени емоции. При жени на средна възраст депресивните епизоди имат тенденцията да зачестяват и да траят по-дълго. Лечението е смесено и се състой от: – психотерапия, психиатрични лекарства и от въведените в клиниката оригинални методики на нашите швейцарски учени. Това са  трите основни метода с които третираме психичните заболявания. Уверявам Ви, само след един месец ще се почувствате различно. Отдавна е известно обаче, че тези методи имат свойството и на анксиолитик (средство за премахване на нервно напрежение, чувство за безпокойство, страх и несигурност и създаващо усещане за психичен комфорт).

– Доктор Фаскиршен, имам чувство на безнадеждност и липса на интерес към всичко. Изпитвам и вина за изчезването на съпруга и сина ми. Нямам тонус и се чувствам уморена. Раздразнителна съм и нямам апетит.

– Според мен, симптомите които описахте са много лека форма на депресия. – Докторът стана от стола и се приближи до седналата дама. – След месец ще се почувствате по-жизнена, по-млада и по-щастлива. Уверявам Ви!

– Нали, не сте сте се заразявала и лекувана от вируса?

– Не.

– Това ме кара, като медик, да мисля че има връзка мeжду медикаментите c който са лекувани пациентите от COVID-19 и по-специално силните антибиотици и лекарствата използвани пpи пневмонии, и смятам, че отключват xалюцинации, тpевожност и миcли за cамоубийство. Има неизяснено действие на COVID-19 върху нервната система.

Пациентката нищо не отговори, стана от коженото кресло и се запъти към изхода на кабинета. Главният лекар на клиниката я последва, излезнаха заедно и се запътиха към рецепцията.

– Hannelore, kommen Sie bitte hier! – обърна се той към главната сестра, която стоеше права пред деск рецепцията. –  Bitte schnell half der Dame und legte in der fünften Etage in speziellen Räumen.

* Hannelore, kommen Sie bitte hier! Bitte schnell half der Dame und legte in der fünften Etage, in speziellen Räumen. (нем.) – Ханелоре, елате тук, моля! Моля, бързо асистирайте на госпожата и я настанете на петия етаж в специалните стаи.

– Моля, госпожо, последвайте ме! – обърна се сестрата на английски към дамата и приветливо се усмихна.

Доктор Фаскиршен прие да лекува жената, но при изрично условие от нейна страна – да не се споменава името й.

  Пациентката закусваше когато на вратата на болничната й стая се почука.

– Да! – каза тя.

  Вратата се отвори и на прага застана господин Вези Бронксли.

  Беше усмихнат и с букет бледорозови орхидей в ръка.

– Момчето ми! – извика болната, стана от масата, доближи го и се хвърли да го прегръща. – Ти си жив! – едвам промълви тя и го задуши в майчините си прегръдки.

– Да, скъпа Мути, жив съм! – отвърна той и я прегърна; така както само любящ син прегръща майка си.

  Вези привлече с ръка главата й към гърдите си – там където туптеше сърцето му и я притисна с ръка.

  Това беше вълшебен миг. Изстрадан и желан от много майки по света – да те прегърне синът ти който си смятала за изчезнал и убит.

– Сам ли си дошъл? Къде ти е охраната?

– Да. Никой не знае, че съм тук.

– Твоят бодигард Боби, къде е?

– Моят приятел пострада. Сега е по-добре. Похитителите които ме отвлякоха стреляха в него, но той оцеля. Ходи всеки ден на рехабилитация и възстановителни процедури в една частна клиника, където го настаних. Гърмян заек е той. 

– Гладен ли си? Ела да хапнеш с мен – майка му посочи една маса, близо до прозореца.

На нея се виждаше една голяма кристална фруктиера с пресни плодове и поднос с прясно изпечени виенски кифлички.

– Не бих пропуснал за нищо на света този прекрасен миг... да закуся с моята майка – отвърна той.

  Заедно се насочиха към масата. Вези дръпна единия от двата стола и седна на него, майка му седна на другия.

– Е, разказвай – вече със спокоен глас го помоли тя. – Какво стана? Кой си позволи да те отвлече? Да се обадя ли на вицепрезидента или на кмета на нашия град за помощ?

– Не могат да ми помогнат.

– Аз, ще ги помоля.

– Отвлякоха ме хора с по-голяма власт.

– Нима има хора с по-голяма власт от кмета и вицепрезидента на страната!? – с недоумение попита тя.

– Има. Тайно икономическо общество Бретернити.

   Вези спря да говори, помисли за секунда, две, дали да продължи. Така щеше да й открие тайната. Реши да се довери на майка си.

– Какво общо имаш ти? – изпревари го с въпрос тя.

– Баща ми им дължи пари. Сега ги търсят от мен.

– Чудех се, той откъде има гравирания златен пръстен с римска сентенция Vires unitae agunt. Питах го неведнъж, но той не ми отговори. Тогава си помислих, че е масон.

– Не, Мути. Това е девизът на една могъща тайна организация. Наричат се бретери. Много богати и властни мъже управляват света. Дванадесет на брой са. Имат за символ огромен диамант наречен Бретернити. Татко ми го показа, след като ме заведе в един стар склад за вино. Но ми беше завързал очите и не видях къде се намира тази сграда.

– Знам къде е този склад. Под пицария „Вивендо“ се намира. В офисната сграда на „Голд Офис център“. Дейвид, наистина ли им дължи пари? Колко?

  Синът й отговори на въпросите изчерпателно. Започна да й разказва от момента в който баща му показа диаманта и му разкри тайната. За срещата в голф клуб Педра де оро и за целите и задачите на Бретернити общество. Как те са заразили с коронавирус всички страни в света, как баща му е дал спрей ваксина на цялото им семейство. Цитира по памет и част от устава им, запаметен при посещението му у дома на бретера Стоктъм. Бегло се спря и на отвличането си. Разказа и за поръчаното от него разследване извършено от частния детектив Биг Джим и за пропитата от алчност личност на Ричард Стоктъм.

– Предупредих те, да внимаваш. Значи пандемията не е случайна! Така си и мислех... тя заразява само стари и болнави хора. Пропуска младите и тези със силна имунна система. Един вид прочистване на планетата правят тези бретери.

– Мути, днес открих в една швейцарска банка парите инвестирани от Интер прима. Преди време, когато се срещнах със Стоктъм пойсках да ги разменя за баща ми. Излъгах го, че съм намерил и диаманта Бретернити. Старецът отрече да го е похитил. След това ме отвлече.

– Как се спаси?

– Моята приятелка Каролина ме спаси. Чичо й Рос е платил на  руски антитерористи от една частна паравоенна фирма „Мечи юмрук“ и те ме освободиха.

– Тя е истински ангел – прочувствено каза Беатрис Бронксли. – Ти, обичаш ли я?

– Не я обичам... обожавам я! Такава любов изпитвам към нея, че на секундата си давам живота за нея.

  Майка му се усмихна. Видя изражението на лицето на сина си и изпита гордост от това, че е възпитала син който е истински мъж и който е способен да обича истински.

– Сега, какво ще правиш? – попита тя.

– Мути, а ти какво правиш тук? – не й отговори той.

– Нямам работа тук. Тръгвам с теб – весело каза Беатрис. Стана от стола и се насочи към стационарен телефон, положен върху нощното шкафче до леглото й.

  Госпожа Бронксли вдигна слушалката, изчака отсреща да й отговорят и нареди:

– Моля, искам веднага да ме посети доктор Фаскиршен. Напускам клиниката. Да, ще почакам.

– Летището е на сто километра – радостно изрече Вези след като дочу разговора. – Мути, аз ще те откарам до нашия самолет и не давам това право на никой друг.

– Добре, сине.

  На вратата на болничната стая се почука.

– Да! – каза Беатрис. Изчака да влезе главният лекар и погледна към Вези. – Докторе, запознайте се със сина ми.

– Много ми е приятно, да се запозная с Вас.

– И на мен, докторе.

– Повикали сте ме спешно.

– Напускам клиниката незабавно. Никаква депресия нямам. Синът ми ще ме откара до нашия самолет.

– Беатрис, щом причината за депресивния епизод е изчезнала – леко се усмихна той и погледна към Вези, – нямате нужда от активно лечение. Позволявам си да те насоча към психотерапия и ще ти предпиша леки антидепресанти.

– Мути, не искам да се тровиш с лекарства – възнегодува синът й и погледна към доктор Фаскиршен. – Може ли, да не пие лекарства?

– На изцяло билкова основа са. Не са силни и по-скоро са профилактични.

– Съгласна съм, докторе – каза госпожа Бронксли. Кимна му с глава и с това даде да се разбере, че иска да приключи неприятния разговор за лекарства и болести.

  След два часа, удобно седнала на индивидуалното кресло от естествена кожа в самолетния салон, Беатрис изгледа отвисоко потъналия в зеленина швейцарски град Зескенвил.

 

Ню Йорк

18,10 ч.

  Инспектор Кано Матели реши да се отбие в бар Стикинг копс, /Sticking Kop`s/ който се намираше точно на две преки от дистрикт 21.

  Влезе вътре и се насочи към барманката Дорси.

– Кано, как си? – поздрави го тя.

– Гадно... много гадно. Долу маските! – отговори той и смъкна от лицето си предпазната маска.

– Какво ще пиеш? Бира?

– Не. Сипи ми едно двойно.

– Ясно. Кофти ден – предположи Дорси и му наля в една чаша уиски.

– Представи си, че си в претъпкан метро вагон... преди пандемията. Точно в средата. Всички са слезли на спирката ти. Чакащите се качват, а ти не можеш да си проправиш път до изхода от препречилите ти пътя пътници. Влакът... а да тръгне, но ти не си слязла още. Така се чувствам.

– Гадно... много гадно – повтори изречените от него думи тя.

– Видя ли! И аз това казвам – усмихна се той доволен от това, че някой го разбира.

Кано седна на високия стол до бара. Сложи лактите на двете си ръце на барплота, протегна дясната и взе налятата от Дорси чаша с уиски.

  В този момент в бара влезе агент Гарет от ФБР, огледа присъстващите, видя Матели и се насочи към бара.

– Кано, тежък ден ли? Долу маските! – той смъкна от лицето си предпазната маска и се доближи до него, като спазваше предписаната от закона дистанция от метър и половина, заради пандемията от коронавируса.

– Цял Ню Йорк ли знае, че като не пия бира ми е кофти? – пошегува се той.

– Известен си... известен – отвърна на шегата му агентът.

– Какво ще пиеш? Аз черпя.

– Благодаря. Шот текила за мен – обърна се към барманката. – Ти на уиски ли си?

– Засега е двойно. Следва четворно – отвърна и повдигна чашата си във въздуха. – Въздухари сме ние, въздухари. Не можем да приключим този случай по отвличането на Бронксли.

– На Вези Бронксли?

– Не, на баща му. Дядо ми Марио Матели, лека му пръст, едно време е бил адвокат при неговия баща. Сега, аз не мога нищо да направя. Неизвестен извършител и никакви улики – вдигна и гаврътна чашата си на екс.

– Странен случай – съгласи се Гарет. – Пети месец и никакви следи.

– Има... – изпусна се Кано, но под въздействието на алкохола, реши да продължи – ...полицийският началник има пръст.

– Сигурен ли си? – не му повярва агентът.

– Помниш ли, че съпътстващата кола с тримата охранители беше спряна за проверка от полицаи и през това време някой беше отвлякъл Бронксли.

– Да, за около десет минути.

– Двете ченгета ги издирих и разпитах. Имената няма да ти кажа, защото им дадох мъжка дума да мълча.

– Какво ти разказаха?

– Не са могли да откажат на полицийския началник Робинсън да спрат за проверка джипа и да го забавят с всички сили.

– Работил съм с него. Той не е корумпиран  – навъси поглед Гарет.

– Знам! – потвърди Матели.

– Тогава, кой го е накарал да даде такова нареждане?

– Не знам. Деамира Сентоса, бившата приятелка на младия Бронксли, е убита с четири куршума. На местопрестъплението намерихме две гилзи от пистолет със заглушител. Едната гилза е с отпечатък от палеца на Вези. Открихме и други две гилзи от друго огнестрелно оръжие... пак с негов отпечатък от палеца върху едната гилза.

– Може би, въпросните гилзи са подхвърлени с цел да се заблуди следствието.

– Да. Подхвърлените две гилзи, според балистичната ескпертиза, са от убийството на колумбийския наркобос Перес когото намерихме проснат мъртъв в Колумбийския квартал.

– Аре стига, бе! Бронксли е застрелял наркобоса и то в неговия квартал!?

– Така е според пръстовия отпечатък. Гарет, възможно ли е да са „залепват“ дактилоскопични следи върху предмети и гилзи?

– В един филм „Мисията е невъзможна“ го видях. В реалния живот... не знам. Има ли издадена заповед за ареста му? – попита  агентът.

– Да. Не му завиждам, ако го открият преди мен колумбийските симпатяги.

– Кано, дали някой иска следствието да бъде подведено в съвсем друга посока към Вези Бронскли

– Кой? – запита Матели и отпи голяма глътка уйски от второто двойно което Дорси му наля. – Очевидката по случая Мария Фернандес, която живее на долния етаж на сградата, безследно изчезна един ден след проведения от мен разпит с нея в дистрикта. В протокола от разпита тя написа, че е видяла трима маскирани мъже да се бият с кубинеца Игнасио Виляс... портиер в сградата. Тя твърдеше, че той убил двама от тях с голи ръце. Къде са труповете им? Третият маскиран стрелял в портиера и той паднал по стълбите. Трупът на портиера също не открихме. Само следи от кръв. И той се изпари... като последната ми жена.

– Въпросните гилзи, явно, са подхвърлени от убиеца с цел да се заблуди следствието кой в действителност е убил Деамира Сентоса. Но, кой са тези който прибират така еспедитивно труповете? Мафията, ли? – запита агентът.

– Следствието, тоест аз, трябва да бъда подведен в съвсем друга посока. Първо. Защо няма записи от охранителните камери в билдинга? Второ. Защо всичко сочи, че убиецът е Вези Бронксли.

– Кано, тази версия няма да издържи пред съдията. Като инспектор си създай различна базирайки се на други достоверни факти – посъветва го Гарет.

– ФБР и местната полиция работим добре заедно. Ще ми помогнеш ли да разкрия мистерията с отпечатъците върху гилзите... извън протокола?

– За теб, Кано, винаги! – агентът вдигна шота си с текила нагоре за наздравица, изпи го и сложи на небцето си резенче от лимон. – Работата стана дебела. Някой може да ни подслуша. Нека си пием питието и да спрем разговора – предложи агентът.

  Инспектор Матели кимна с глава в знак на съгласие.

  Двамата колеги си казаха наздраве и смениха темата на разговора.

  Предстоеше Супербоул финалът на сезона на Националната футболна лига и разговорът им в бар Стикинг копс се завъртя около темата – кой ще стане шампион на страната.

***

Ню Йорк

9:05 ч.

 

  Двама руси мъже влезнаха във фоайето на билдинг Ред фокс находящ се на 53-та улица. Бяха облечени с гащеризони с надписи на гърба на фирма за доставка на пратки Куриери Рапидос.

  Те се насочиха към охраната, показаха служебни карти и тръгнаха към двата северни асансьора. И двамата държаха в ръцете си по две рекламни пана с големина А 2 и с дебелина около пет сантиметра.

  Двамата мъже от фирмата за доставка на пратки влезнаха в единия асансьор и прикрепиха, на лявата и дясната стена, по едно магнитно-залепващо се пано. По-високият рус мъж натисна с пръст едно копче в долния край и вградената вътре скрита камера се активира. Слез минута излезнаха от кабината, изчакаха другия асансьор, влезнаха вътре и там поставиха същите пана, като внимателно се оглеждаха да не ги видят посетителите на сградата.

  Охранителна фирма Ди Джи Секюрити беше оборудвала тези пана с вградени дистанционни камери и предаватели. Те прехвърляха аудио видео сигнал до хиляда метра.

  Приключили задачата си, служителите на Куриери Рапидос излезнаха от билдинга и пресякоха улицата. Бавно и с небрежна походка влезнаха в отсрещната пицария Марио. Настаниха се на най-близката до стъклената витрина маса. По-ниският на ръст рус мъж, извади таблет от вътрешния джоб на работното си облекло и се усмихна доволно при вида на отличната картина от кабините на двата асансьора. Натисна тъчскрийна и активира една програма. Сигналът от неговия таблет достигна до сателит на фирма Ди Джи Секюрити, който се свърза с вградени безжични приематели в рекламните пана.

  Двамата очакваха, след двадесет до тридесет минути, един мъж да слезе от горните етажи на билдинга и да влезе в един от двата асансьора.

  Доволни от досегашното развитие на нещата куриерите решиха да похапнат. Повикаха сервитьорката и си поръчаха наливна жива бира и дебела пица със сирене чедър, пилешко филе и праз лук.

 

***

Ню Йорк

9:35 ч.

   В кухнята на пентхауса на госпожица Каролина Уилямс в билдинг Андромеда на 53-та улица на два високи стола до кухненския плот седяха тя и нейният приятел Вези Бронксли.

  И двамата закусваха.

  Младата жена беше приготвила обилна вегетарианска английска закуска – пушен соев бекон подсладен с мед; запържени домати и гъби; хрупкави картофени ролца от гренландски картофи; бъркани пържени яйца; филийки пълнозърнест хляб и черен пудинг намазан с обезмаслено фъстъчено масло отгоре. Всичко това, разбира се, беше придружено с чаша ароматен английски черен чай. Отворила беше и буркан с домашно сварен конфитюр от горски боровинки от района на Йоркшир.

– Не бях виждал красива жена да готви – каза Вези и се протегна да вземе хрупкаво картофено ролце. – Кара, голям майстор си на британската кухня. Този конфитюр е великолепен.

– Аз съм евробританка и обичам английската кухня. Мога да я готвя. Мога... и да не я готвя – отвърна закачливо тя, стана от стола и се доближи до него. Вдигна лявата му ръка нагоре, промуши се под нея и седна в скута му.

– Всички мъже по света могат да ми завиждат сега – каза младият мъж и я целуна по прекрасната й бяла шия.

– Искаш ли, още чай? – попита тя и посочи чайника поставен на масата.

– Не. Искам теб!

  Двамата влюбени дочуха звън от звънеца на входната врата.

– Това е, моята, Доли – каза наемателката на пентхауса и стана от скута му.

  Каролина очакваше секретарката да й донесе отчетите от седмичните продажби на картинната галерия.

  Тя се насочи към вратата на входния коридор и я отвори.

  Доли влезе вътре и поздрави двамата влюбени:

– Добър ден, госпожице. Радвам се, да ви видя господин Бронксли.

  Вези не й отговори защото устата му беше пълна и сладко примляскваше. Махна й с ръка и с жест я покани да влезе вътре.

  Гостенката седна на един стол, близо до кухненския плот и зачака шефката й да се освободи.

  Каролина започна да пържи в тигана на котлона и последното картофено руло. 

  Приятелят й продължи да яде от вкусната храна, но не му се пиеше чай и започна да си налива прясно мляко. Изпи го. Пак си наля нова чаша с мляко и отново я изпи.

  Навярно, организмът на младия мъж изпита остра нужда от протеини след бурната и изпълнена с нежност нощ в леглото с любимата му. Определено и без съмнение, той беше изразходвал много от тези ензими тази нощ.

Младият Бронксли обожаваше секса с харесвана жена и знаеше, че протеини лесно се набавят с храненето – затова, никога не се колебаеше да ги изразходва.  

  В кухнята се разнесе звън на стар модел телефон. Звънът идваше от смартфона на Каролина който беше поставен в края на кухненския плот, точно срещу прозореца. 

  Вези погледна към звънящото устройство и каза:

– Кара, да вдигна ли телефона ти? Чакаш ли важно обаждане? – попита и стана от стола, за да го вземе в ръка.

– Вези, мерси. Доли, ще погледнеш ли на дисплея кое име е изписано като пропуснато повикване? – помоли тя секретарката си, защото допържваше на бавен огън и последното ролце.

– Веднага – отвърна й тя.

  Затвори папката със седмичните финансови отчети, стана от стола и се насочи към смартфона. Взе го в ръка и тръгна да заобикаля кухненския плот.

  Спря се.

  Доли се беше доближила до Вези. Главите им се бяха изравнили в една линия.

  Тя погледна към екрана на устройството и дори не усети как куршум с променен център на тежеста, изстрелян от снайпер, се вряза в главата й. Черепът й се пръсна. Кръв оплиска всичко наоколо, дори и кухненския плот и престилката на шефката й, която захвърли настрани дървената бъркалка и изкрещя:

– Нееее... как е въможно?

  Секретарката рязко се строполи на пода. Падна мъртва. Черепът й беше раздробен.

  Бронксли чу как Каролина извика. Погледна към широкия френски прозорец и видя дупка в стъклото. Прецени веднага, че е от куршум, видя и кръвта по плота.

– Лягай на пода! – изкрещя той и се хвърли върху нея, хвана я през кръста и успя да я издърпа далеч от прозореца и от обхвата на стрелеца.

  Помисли си, че е ранена, след като тя силно извика; видя и пръски от кръв по престилката й. Вези погледна нагоре към продупченото стъкло и за момент се успокои – дупката беше само една. Веднага прецени, че могат да последват нови изстрели, затова я покри с тяло и започна да я прегръща и стиска силно в обятията си.

  Никой не можеше да я нарани и да стреля по нея. Тя беше в прегръдките му и той за нищо на света нямаше да я пусне и да спре да я закриля с тялото си. Ако искаха, можеха да стрелят в него – но той нямаше да се махне от нея.

 

  Снайперистът, който се беше облегнал на рамката на открехнатия от него прозорец и който стреля и уби русата жена пресегнала се да вземе звънящия смартфон вместо господин Вези Бронксли, се беше установил на стрелкова позиция в билдинг Ред фокс. Преди месец той нае в тази сграда един тристаен апартамент с директна видимост към широките френски прозорци на кухнята на пентхауса на Каролина Уилямс. Той проучи и проследи господин Вези Бронксли и разбра, че той посещава приятелката си в билдинг Андромеда.

  Стрелецът погледна в оптиката на снайпера и видя руса жена да лежи на пода в локва кръв и с пръснат череп.

  Неговата потенциална жертва беше господин Вези Бронксли. Руснакът не беше изпълнил задачата си – стреля в целта, но не я порази. Тази руса жена беше препречила, изведнъж, пътя на изстреляния от него куршум. И за съжаление, падна мъртва като невинна жертва.

  Снайперистът бързо затвори прозореца през който беше стрелял и започна да разглобява снайперистката си винтовка ВСС Винторез. Прибра я в кожен калъф.  Затвори прозореца и се отдалечи от него. Сръчно свали от ръцете си силиконови ръкавици който беше наденал. Съблече и защитния костюм марка Тивек Дюпон /Tyvek DuPont/, който облече преди да стреля и пъхна всичко в един спортен сак, син на цвят. Наведе се и извади от него една трилитрова стъклена бутилка пълна с червено вино омешано с масло от анасон. За да заличи следите от миризмата си руснакът бавно и равномерно разля цялото вино по пода на жилището и по перваза на прозореца.

  Стрелецът направи това защото, често, разследващите полицаи водеха и следово куче което можеше да тръгне по останалата след престъпника миризма.

  След минута той постави обратно в сака празната бутилка, закопча ципа и хвана дръжките в ръка. Насочи се към вратата и натисна дръжката на бравата с лакътя на ръката си. Тя се отвори. Излезе и се огледа – никой нямаше в коридора и затова необезпокоявано стигна до левите асансьори и натисна бутона за повикване.

  Бойният му другар спецназът Витя го беше инструктирал да се качи на тях, защото там камерите за видеонаблюдение били „затъмнени“ от него.

  Руснакът чу сигнал. Един асансьор спря на етажа, вратата се отвори и той влезе. Натисна партер на сензорния панел и се заспуска надолу.

  Снайперистът усети как мобилният му телефон извибрира в джоба му, беше го поставил на вибрация. Бръкна и го извади.  На екрана прочете Витя. Натисна бутона и  прие разговора:

– Да.

– Федя, изпрати ли есемеса? – чу гласа на шефа си.

– Неее... – провлачено отговори той.

– Не е ли получен успешно? – запита отново Витя.

– Да, шефе, сигурен съм. Една руса жена рязко ми препречи линията на отстрел. Малшанс. Вече съм в асансьора...

  Това беше последната дума която мъжът каза в живота си.

  Изведнъж нещо блесна в кабината и заслепи очите му. Чу се гръм. Петстотинте грама пластичен експлозив, предварително заложени в рекламното пано от двамата куриери, избухнаха и го разкъсаха на парчета.  

– Ало, ало... Федя! – извика в слушалката Витя, след като нещо изпращя и връзката се разпадна.

  Бившият спецназовец позвъни отново и системата му отговори, че няма връзка с този номер. Зачуди се защо бойният му другар си изключи телефона, защото това не беше обичайно за него.

  Спецназът Федя никога не изключваше телефона си – винаги очакваше и приемаше обаждания по него от приятели, колеги, млади дами и омъжени жени. Той не пиеше и не пушеше, но в жените виждаше целия смисъл на живота и всички спечелени пари даваше за да удовлетвори единствената си страст. Един танц с красива жена, една нежна целувка, един подарен красив пръстен с диамант – така той разбираше романтиката. 

  Естествено, че жените го даряваха след тези жестове с най-страхотния секс на който бяха способни.

  Руснакът носеше партньорките си буквално на ръце, а деликатните им души се чувстваха сякаш са в небесата.

 

© Д. Сираков 2021 © Copyright                           КРАЙ ГЛАВА 6  СТРЕЛЯТ ПО ВЕЗИ