САЩ
Ню Йорк
11,00 ч.
Една бяла Чесна, собственост на корпорация Интер прима, се приземяваше на летище Джон Кенеди. Самолетът леко докосна пистата и се приземи успешно. Двумоторният самолет рулира и спря на частен терминал номер пет.
Към кацналата машина, след като бръмченето на моторите й утихнаха, се приближи дълга черна лимузина Линкълн и спря. Предната дясна врата се отвори и от нея излезе една жена, облечена в синьо костюмче с пола до коленете и сини обувки на висок ток и със светлосиня предпазна маска на лицето.
Вратата за пътниците на самолета се отвори, автоматичната стълба се спусна и на прага усмихнат се появи господин Дейвид Бронксли, облечен в бяла риза с къс ръкав, бял панталон, пристегнат със светло-кафяв колан и кафяви спортни обувки. Той слезе по стълбата, стъпи на асфалта и се насочи пеша към спрялата лимузина.
Почивката от която се завръщаше, явно го бе освежила и възстановила – на външен вид изглеждаше свеж и отпочинал.
– Сър, добре дошли! – каза неговата главна секретарка мис Пеги Нилсен. – Тези документи се нуждаят спешно от вашия подпис.
– И аз се радвам да те видя, Пег – отвърна й бизнесменът. – Ще ги прегледам докато стигна до офиса. – Махна подканващо с ръка на шофьора да кара и влезе в отворената задна лява врата на Линкълн-а.
Шофьорът Палио затвори вратата след качилия се господин Бронксли, седна на шофьорското си място и подкара колата по улиците на най-интересния град на света Ню Йорк – където всичко беше възможно и където всичко можеше да се случи. Палио предвидливо бе включил и системата за пречистване на въздуха в лимузината работеща с мини генератор със студена плазма срещу евентуално проникнал коронавирус SARS-CoV-2.
Шофьорът дори и за миг не можеше да си представи, че господин Дейвид Бронксли вече имаше поставена ваксина срещу тази поредна античовешка напаст.
След един час каране той спря лимузината пред билдинг Интер прима, който беше собственост на корпорация носеща същото име. Дейвид слезе, госпожица Пеги също. Влезнаха в сградата и се качиха на четиридесетия етаж с асансьора. Вратата се отвори и от него излезе пръв Бронксли; Пеги също.
Собственикът на Интер прима тръгна по коридора, като приветливо отвърна на поздравите на срещналите го служители и влезе в неговия офис.
Секретарката вървеше със ситни крачки плътно зад него.
– Пеги, първо се свържи със сина ми Вези. Нека срещата с него да бъде в шестнадесет часа пред катедралата на Мадисън. Да бъде без кола.
– Добре, господин Бронксли! – отвърна тя, обърна се и излезе от офиса бързо.
Точно в шестнадесет часа на тротоара пред катедралата Свети Патрик на Мадисън авеню стоеше прав строен младеж облечен в синя тениска Лакост, светло-кафяв памучен панталон и спортни сини обувки на бели черти. В лявата си ръка държеше смартфон.
Чу се звън от него.
Някой го търсеше.
– Деамира, преди два дни пристигнах от Европа и ще се срещна с теб преди да отпътувам от Ню Йорк – отговори той. – Не мога, сега. Чакам баща ми и не знам къде ще ходим. Не знам кога ще свършим, но задължително ще дойда при теб в офиса.
На три метра от него, прав на тротоарните плочки, стоеше неговият бодигард Боби. Той въртеше глава и се оглеждаше. Беше сложил в ухото си микро слушалка с ларингофон /предавателят й беше интегриран в кожения му портфейл/.
– Шефе, виждам лимузината на господин Бронксли – вдигна ръка той и посочи с нея една приближаваща кола.
– Скъпа, баща ми дойде. Довиждане! – Вези натисна тъчсрийна на гъвкавия дисплей на смартфона за край на разговора. Приближи се до уличното платно и се качи в отворената от Боби задна врата на спрялата лимузина.
Бодигардът Боби не се качи вътре. Така му заповяда господин Дейвид Бронксли, преди един час по телефона. Той трябваше да стой тук и да чака връщането на сина му Вези след около един час.
– Hallo, Vati!* – Вези поздрави баща си на немски и седна на седалката до него. Загледа се в мониторите, по които течаха борсови новини. – Фати, с теб се виждаме два пъти годишно. На Деня на благодарността и Коледа. За какво ме повика днес?
*Hallo Vati,* (нем.) – Здравей, баща ми!
– Вези, ти също нямаш време за мен и майка ти от красиви певици – отговори той. – Остана ли попфолк и чалга звезда на Балканите и Европа с която не си спал?
– Хайде, да поръчаме пица! – не отговори синът му.
– Не ми се спори днес. В добро настроение съм. Радвам се и аз да те видя – сложи край на разговора Дейвид Бронксли.
Бизнесменът, и да искаше, не можеше да контролира поведението на сина си, но за да отговаря на положението което заемаше в обществото видимо се държеше строго с децата си. Той не беше мил и отстъпчив с тях. Те, на свой ред щяха да научат на това твърдо поведение и техните деца.
Младият мъж се намести добре на задната седалка и загледа през прозореца вървящите пешеходци по бетонния тротоар на Мадисън авеню.
Лимузината бавно потегли.
Баща му обърна глава към него и го попита:
– Вези, нали помниш, че в един наш разговор преди години, бях обещах да ти открия една тайна?
– Честно казано, не помня – повдигна рамене той.
– Днес ще ти покажа нещо. Това което ще видиш, обаче ще те шокира. Трябва да ми се закълнеш... още преди да си го видял, че при никакви обстоятелства не трябва да го разкриваш никому.
– Ти знаеш... аз съм Бронксли! – с гордост каза синът му.
– Ще ти покажа нещо, което дори и не можеш да си представиш, че съществува. Достъпно само за избрани хора.
– Това, истина ли е? – попита той.
– Да! Но съм предпазлив и затова те моля, да си сложиш тези очила на очите – отвърна баща му.
Той взе с ръка един книжен бял плик, който бе поставил по-рано на седалката, извади оттам едни очила за виртуална реалност и един алуминиев самозалепващ накитник-бандаж. Вдигна ръкава на ризата на лявата ръка и закопча бандажа над китката.
– Имам имплантиран проследяващ чип под кожата – обясни той. – Така ще заглуша проследяващия сигнал който се следи от сателита на охранителна фирма Ди Джи Секюрити.
Вези се протегна, взе очилата и ги сложи. Нищо не виждаше през тях. Усети по ускорението, при тръгване и завиване, как колата направи два леви завоя и продължи, около пет минути, направо. После се спусна, според него, в подземен гараж. По пътя дотук той се опитваше да запомни и визуално да си представи мястото на което се намираше. Не беше сигурен, но повече от няколко мили не бяха изминали.
Лимузината бавно спря. От задната врата слезе Дейвид, като внимателно помогна на сина си да излезе и заедно тръгнаха към гаражен асансьор. Шофьорът остана в колата и заключи вратите, както му беше наредено. Остави двигателя запален и зачака по нататъшни заповеди.
Вези чу шум от отварянето на асансьорна врата. Влезнаха с баща му вътре. Асансьорът тръгна надолу, возиха се десетина секунди и вратата се отвори, излезнаха от него и продължиха наляво, после надясно. Той чу глъч от разговарящи на висок глас хора; замириса му на остри сосове, на дим от дървени въглища и пица.
„Отиваме в кухнята на пицария” – си помисли той, но те завиха наляво, изчакаха за секунди друг асансьор и влезнаха в него. По ускорението разбра, че се спускат надолу. Опита се наум да преброи етажите но се отказа, защото вратата се отвори и баща му каза:
– Стигнахме. Можеш да свалиш очилата.
С невероятна бързина той изпълни желанието му и ги свали. Огледа се и видя тесен, дълъг и отдавна боядисван коридор осветен от едва мъждукащи живачни крушки наредени на тавана в редица. По него имаше и прикрепени железни тръби. Загледа с интерес и електро инсталацията по стените – такава не беше виждал досега. Въздухът му се стори тежък и застоял; явно помещението никога не се проветряваше.
Баща му бързо и с широки крачки продължи напред, почти до края на коридора. Застана в ляво пред една дървена врата и я отключи. Запали лампите и влезе вътре.
Вези го последва, влезе след него и видя слабо осветено квадратно помещение. Заприлича му на стар склад. Покрай стените съзря разхвърлян дървен амбалаж с празни стъклени бутилки от вино.
– Вези, помогни ми да разместим тези каси – помоли го баща му и се насочи към дясната бетонна стена на склада. – Само, да не се изцапаш!
– Къде да ги сложа? – попита синът му и награби две.
– Наблизо. Трябва да си проправим път до вратата на един сейф.
След дузини преместени каси с празни бутилки пред младия мъж се откри гледка в стената към масивна желязна кръгла врата на трезор. Приближи се до нея и прочете надписа на немски език отгоре: Becher&Hildesheim, Wien Бехер&Хилдесхайм, Виена.
– Това е трезор. Не е голям и е от четиридесетте години на миналия век – поясни Дейвид.
Той извади три касови ключа от джоба си и започна да отключва с тях желязната врата.
– Ще можеш ли да отключиш ключалките? – полюбопитства Вези.
– За последен път бях тук преди две години. Тогава отвориха без проблем – рече бащата и завъртя лоста надясно.
Чу се изщракване на механизъм и вратата на сейфа се отвори широко. Дейвид потърси ключа за осветлението, завъртя го и няколко живачни крушки от тавана осветиха неголямо помещение от двадесетина квадратни метра.
Покрай всички стени имаше закрепени дървени лавици, изцяло запълнени с наредени книжни папки с надписи по тях – ДР-1924-1939, РБ-1940-1944, РД-1944-1959, МС-1960-1985, КС-1986-1999, ДР-2000-2010 и т н. В средата на помещението бе поставен квадратен дървен шкаф висок към метър и петдесет, тъмнокафяв на цвят и резбован по краищата. Върху него бе поставена друга много по-малка дървена квадратна кутия също резбована, но по-красиво от долния шкаф, с размери около петдесет сантиметра; отгоре в средата се виждаше потъмняла месингова фигура служеща навярно за дръжка.
Вези се вгледа внимателно в нея и видя, че това е герб с корона отгоре и надпис на латински език отдолу.
– Vires unitae agunt – прочете, но не разбра какво е значението на надписа той.
– Силните действат заедно – преведе от латински баща му. – Сине, някои тайни за фамилията ни пазени от век насам са смъртоносни за този който без да иска ги чуе – допълни той и потърка с палеца на лявата си ръка един златен пръстен гравиран отгоре със същия латински символ.
Той бе поставен на безименния пръст на дясната му ръка.
– Фати, знам че на твоя пръстен пише Vires unitae agunt. Като малък съм си играл с него. Интересно ми е каква ли тайна може да има в такава малка кутия? – учуди се Вези.
– След малко ще ти открия и тайната за обществото към което принадлежа и защо нося този пръстен. Сега, ще ти покажа нашия символ за могъщество и власт над хората. Представи си диамант толкова съвършен и огромен, че нито един от световните експерти да не може да изчисли цената му. – Той хвана с ръце месинговия герб и повдигна внимателно нагоре дървения капак. – Това е Бретернити диамант.
Вези Бронксли отвори широко очи, отвори широко уста и секунди не можа да каже нищо само втренчено гледаше.
На парче пурпурно кадифен плат лежеше изключителен по големина диамант.
– Това е диамантът Бретернити – отново повтори Дейвид. – Както виждаш не е изцяло шлифован. Само по коронката има фасети. В необработения си вид, така както го виждаш, тежи около две либри. За каратите не знам. Истинската му стойност е неизвестна. Според класацията на Гемологическия институт на САЩ е с цвят клас Д, която степен е най-висока за безцветен диамант. Вътрешно и външно е безупречен. Без дефекти в цвета. Едно превъзходно творение с изключителна чистота и размер. Не съдържа включване или включвания които са видими с невъоръжено око. При внимателно разглеждане осигурява красиво и уникално пречупване на светлината – продължи да описва камъка той. – Вези, знаеш ли, че всеки диамант има блясък и облъчен с ултравиолетови лъчи излъчва различна светлина.
– Не знам! – отвърна почти замаян младежът. – Ще светна в него със светлината от сензора за проверка на валути.
Той натисна тъчскрийна на смартфона и насочи бликналия сноп към основата на диаманта. Лъчът проникна през горната част и стигна до основата където се отрази от едната страна в отсрещната и излезе през короната без да се губи, подчертавайки отличните оптични свойства на диаманта.
Ярка светлина избликна от самото сърце на диаманта.
– Този блясък е онзи пламтящ ефект който прави Бретернити толкова хипнотичен – сподели Дейвид. – Това е най-прекрасният диамант който съм имал възможност да видя. По големина мога да го сравня с едната половина на бейзболна топка, но по-кръгла...
– Как така, да видя! Не е ли твой? – учудено го прекъсна синът му. Взе диаманта в двете си ръце и започна да го върти и оглежда отвсякъде. – Доста е тежък. Може наистина да е две либри.
– В колата ти казах, че ще ти открия най-пазената тайна на света. Тази скъпоценност принадлежи на едно тайно икономическо общество на богатите към което и аз принадлежа и се състои от най-влиятелните и могъщи хора на Европа и Америка. Наричаме се бретери... от Бретернити общество. То се управлява от избран от всички членове Форум и всеки от нас на ротационен принцип пази с цената на живота и богатството си този диамант три години. Да си представим, че той изчезне или някой го открадне незабавно съм длъжен да заплатя неговата минимална стойност в размер на един милиард долара.
– Моо... ля, – продължително изговори думата синът му. – Майка ми, доста пъти е споменавала, че диамантите носят проклятие на притежателя им.
– Прокълнат е само изцяло шлифован скъпоценен камък който е бил откраднат – продължи баща му. – На нас бретерите и на нашето общество Бретернити диамант ни носи само късмет, власт и благополучие. С него може да се купи малка държава, да се качи на власт корумпирано правителство или да се въоръжи голяма армия която може да свали правителство. За твое сведение необработеният диамант Кулинан е тежал три хиляди и сто карата или над една либра, а по онова време стойността му се оценявала на петдесет тона злато.
– Не беше ли той върху короната на английската кралица?
– Да. След смъртта на крал Едуард VII през 1910, синът му Джордж V е коронясан за крал на Великобритания. По този повод Кулинан е разрязан на много части, а най-голямите – Кулинан I и Кулинан II са вградени съответно в скиптъра и в короната на Британската империя.
– Нещо, не ми е ясно – каза Вези и повдигна вежди. – Искаш да кажеш, че има такова тайно общество което е толкова богато, могъщо и притежава диамант за над един милиард долара който стой заключен в трезор!?
– Не можеш да си преставиш колко сме силни ние бретерите. Командваме от сто години целия свят. Налагаме му икономически и политически структури. Определяме маржа на долара, щвейцарския франк, златото и цената на петрола. Можем в кратък срок от време да доведем до банкрут и фалит всяка страна от третия свят и всяка интерконтинентална компания и то благодарение на нашите международни структури.
– Значи, вие сте разпрострели пипала у нас и в чужбина? – раздразнен от чутото попита синът му.
– Преди мандата на президента Джон Кенеди не сме имали проблеми в политиката и икономиката в САЩ. След неговото неразкрито убийство Бретернити общество има пречки в политиката, но не и в икономиката. Трудно очаквам да ме разбереш.
– Вие ли сте тези които имате изгода от това хората по света да са бедни? Ти не си такъв, Фати – каза Вези.
– Аз, Чарли Перкинс и Йохан Каас искаме да прекратим участието си в това тайно общество. Ние решихме да разкрием на хората по света кой ги управлява задкулисно, кой разпространи коронавируса SARS-CoV-2 и да дадем на хората безплатно лекарство против него, заради разразилата се пандемия. Сине, вярваш ли ми... не мога да понасям да умират хора от този вирус след кото пазим лекарство и ваксина против зараза от него в хранилището ни в Чили. Ричард Стоктъм е председател на Форума на нашето Бретернити общество. Наричаме го с името Принцепс. Надявам се, скоро да го изправим пред съда този бретер. Тази есен всичко ще приключи – отвърна Дейвид.
– Това не е ли опасно за теб?
– Мога да ти кажа по-скоро не, отколкото да – отговори баща му. – Но знай, че от днес животът на членовете на нашата фамилия и на теб може да бъде в опасност. Дръж си устата затворена и езика зад зъбите за чутото. Не говори с Джена. Дядо й Ричард Стоктъм ми е враг.
– Разбира се! – обеща той. – Значи, вие сте тези които причинихте азиатската финансова криза и завлякохте Европа и Азия с милиарди долари и имате изгода от това хората по света да са бедни.
– Интер прима също „затвори“ в рискови книжа повече от три милиарда долара на ипотечния азиатски пазар – тихо отвърна Дейвид и наведе глава.
– Фати, искаш да кажеш, че в света може да стане само каквото наредят... този Принцепс и този Форум? Да не се намираме случайно в древния Рим?
– Още по лошо, сине! Живеем в свят изпълнен от хора нагли, зли и с лакомо съзнание. Педантично безчуствени и...
– Как успя, да се забъркаш с тези? – прекъсна го Вези.
– Бях млад и послушах съвета на дядо ти – с нотка на огорчение в гласа каза Дейвид. – Да съм винаги до силните на деня и да участвам във всички сделки които могат да донесат много пари. С две думи наследих неговия пост в това Бретернити общество.
– Моят дядо е бил в това тайно икономическо общество?
– Да, беше. Прадядо ти също беше бретер. Мир на праха им. И ако ме послушаш и ти трябва след време, като си отида от този свят, да се присъединиш към нас.
– Няма начин. В никакъв случай не разчитай на мен да закопавам света заради пари. Никога! – на висок глас каза Вези Бронксли. – Може ли, вече, да се махнем далеч от този проклет диамант? – той посочи с ръка камъка който лежеше върху пурпурния плат и се обърна към вратата на трезора.
– Друг път ще продължим този разговор. – Дейвид захлупи диаманта с дървената кутия, обърна се и изгаси лампата. Излезе навън и с две ръце затвори желязната врата на трезора. – Сине, мога ли да разчитам на помощта ти в борбата срещу тях?
– Разбира се! Имаш ли нужда от помощ?
– Ще говорим за това след две седмици.
Обратният път към гаража, където чакаше паркираната лимузина се стори на Вези доста по-кратък от идването. Два пъти се спъна, но за щастие не падна и най-накрая баща му го сложи да седне на задната седалка в Линкълн-а.
Колата потегли и излезе от гаража. Скоро наближиха Пето авеню.
– Фати, всичко друго ми е ясно, но защо държеше да нося тези очила? – попита той и махна от главата си очилата за виртуална реалност.
– Много е важна твоята безопасност. Закълни се първо, че никога и на никой няма да споменеш за видяното.
– Заклевам се! – потвърди Вези.
Камъкът, който току-що видя младият Бронскли е бил намерен някъде в средата на XVII век в мините на индийската провинция Голконда. В необработения си вид диамантът попаднал във венецианец. След това има две легенди за съдбата му. В едната, той бил откраднат от дезертирал войник който го продал на капитан на английски кораб – а той от своя страна на търговец в Амстердам. Според другата легенда, диамантът бил прибран при папата на Римокатолическата църква за съхранение по молба на богат източен владетел, а след смъртта му – никой не потърсил безценния камък. Диамантът тайно бил съхраняван от няколко глави на църквата, докато неизвестен крадец не го отмъкнал. Той, след това, го продал на амстердамски търговец който знаел за проклятието на откраднатите диаманти и затова шлифовал само коронката на камъка. Изведнъж и като по-чудо този холандец ненадейно забогатял, после откликнал и на поканата за членство в основаното по това време Бретернити общество.
Много горд от поканата отправена към него от Форума и в знак на благодарност, този холандец, великодушно дарил безценния диамант на всички бретери за вечни времена.
Господин Дейвид Бронксли беше любител на диамантите и със завидна лекота ги подаряваше с повод и без повод на любимата си съпруга българката Беатрис Бронксли, по баща Ботева. Той имаше прекрасна и луда любов с нея, когото тя беше студентка в Икономическия университет в Лондон. Там, той се запозна с нея и след като се дипломираха и двамата се ожени за нея. Сватбата им беше в Ню Йорк в тесен семеен кръг. След време тя му роди две прелестни дъщери – Бетина, Елизабет и един син Вези.
Беатрис Бронксли харесваше много съпруга си и всеотдайно обичаше децата си. Здравето и благополучието на семейството й беше най-важното нещо в нейния живот. Тя живееше в Ню Йорк. Бе член на управителния съвет на известната благотворителна фондация Бъди добър. Годишният обем на даренията, осъществявани от тази фондация в Африка, Латинска Америка и Азия бяха от порядъка на сто милиона долара.
***
© Сър Димитри All rights reserved.