Ню Йорк

17:55 ч.

  Новопостроената сграда на Източен полицейски участък дистрикт 21 беше на десет етажа височина и на десет подземни етажа дълбочина; отпред беше с огромна остъклена фасада.

  Чако Гонзалес, порядъчен жител на Града на ябълката, с влизането си в сградата бе поразен от огромното фоайе на приемната зала. Стигна до деск-рецепцията където две служителки след проверка на личната карта го упътиха кой асансьор да хване до разследващия отдел.

  Гражданинът Гонзалес влезе в него, натисна на дисплея шести етаж и след като той спря, излезе. Озова се в широк коридор. Срещу него видя стъклена врата. Приближи се и прочете надпис – 310, инспектор Кано Матели. Почука и след като чу нещо средно между влез и кашляне отвори вратата.

  Офисът в който влезе не беше малък на квадратура, но изглеждаше задръстен от няколко бюра и множество столове.

  Чако погледна към лявото бюро в ъгъла.

  До него седеше на стол инспекторът качил и двата си крака отгоре. Беше обут в кафяви обувки с връзки от естествена кожа и кафяви чорапи.

– Аз... идва до вас инспектор Матели. Извинява се малко закъснява – осведоми го Чако на лош английски. – Относно побой и опит да отвлича чичо ми Бако Гонзалес от Мексико.

– А, да! – отвърна му той и свали краката от бюрото. – Имаме нов доказателствен материал относно отвличането на чичо ви. Всичко сочи към  бандата на руснака Витя от Брайтън бийч. Скоро ще ги повикаме на разпит и ще ги задържим.

– Много добра новина, инспекторе – остана доволен гражданинът Гонзалес.

Стационарният телефон, поставен на бюрото на инспектора иззвъня. Кано бавно се протегна към слушалката, вдигна я и каза:

– Матели слуша! – поклати глава в знак, че разбира чутото и погледна към гражданина.  – Веднага трябва да излезна.

  Инспекторът стана от стола и махна с ръка на Чако Гонзалес за довиждане. Той я пое силно и с благодарност я стисна. Обърна се и излезе от офиса, като затвори вратата след себе си.

  Кано се протегна към закачалката, взе сакото си от фин вълнен английски плат и го облече. Прекара пръсти през гъстите си посивели коси, понатисна ги и се опита да ги заглади. Отвори стъклената врата на офиса и бързо се отправи към служебния асансьор. Спусна се с него надолу към подземния гараж, излезе и се отправи към служебната си полицейска кола. Натисна дистанционното и вратите се отключиха. Отвори шофьорската врата, влезе и седна на седалката. Запали двигателя и потегли рязко. След петнадесет минути колата му с включена полицейска сирена наближи входната желязна врата на имение Парк вю резиденс на фамилия Бронксли и спря до един боклукчийски камион.

  Той беше препречил пътя на една черна лимузина Линкълн от която, преди около половин час, беше извлечен навън и после похитен господин Дейвид Бронксли. 

  Предната врата на полицейската кола се отвори и от нея слезе Кано Матели, оправи яката на сакото си и закопча двете копчета отпред. То беше в неутрален тъмно-сив цвят и контрастираше с матовото му лице.

 Инспекторът започна да оглежда присъстващите на месторестъплението. Разпозна в наобиколилите лимузината хора колегите си от ФБР и го приближи.

– Как, този камион се е озовал тук Гарет? – запита един агент.

– Кано Матели! Нима, това си ти?

– Здравей! – усмихнато му отвърна той. – Не съм те виждал от покушението срещу принцеса Зейнеб. Как върви случаят?

– Задържахме трима заподозрени – похвали се агентът. – Другото е следствена тайна.

– Добра работа! – поклати одобрително глава Матели. – Сега с какво разполагате?

– С нищо! По-добре, разпитай тези от съпътстващата кола с охраната. Въпросът към тях е защо не са следвали основната кола?

  Кано не можа да отговори на Гарет затова се отдалечи и отправи към спрелия джип БМВ; огледа много бавно подпрялите се на него трима охранители и ги заговори:

– Момчета, кой е старшият?

– Аз... Картър – отговори охранителят и насочи поглед към него. – Кой си ти?

– Инспектор Матели, сектор отвличания, 21 дистрикт – показа значката си. –  Разкажете ми какво се случи.

  Шефът на охранителите подробно описа всичко, другите двама потвърдиха разказа му.

– Значи, неочаквано ви е спряла полицейска кола докато сте правели десен завой от 615-та към Източен Клантан.

– Да. Двама полицаи провериха документите на колата и ни пуснаха да продължим.

– Според теб, Картър, колко се забавихте?

– Трябва да има осем до десет минути. Момент... тъкмо джипът ни спря за проверка и смартфонът ми иззвъня... – сети се той. Извади го от джоба на панталона си и погледна менюто за прозвънявания – ...жена ми Клара позвъни в 17.38 часа и следващото ми позвъняване е до Палио в 17.40 часа, но системата ми отговори: „Няма връзка с този номер”. Последното е на 911 в 17.46.

– Картър, ти веднага ли позвъни на 911?

– Може би, след десет секунди. 

– Значи, отвличането е било в рамките на три до четири минути – учуди се Матели и го провокира. – Да допуснем, че не е имало полицейска кола и никой не ви беше спрял. Щеше ли да се осъществи това отвличане?

– Не мисля така. Ние сме трима добре въоръжени и обучени... с бронежилетки. Няма начин!

Инспектор Кано Матели изслуша отговора на мъжа, погледна го внимателно в очите и си помисли: „Този Картър е смел, а смелите хора са решителни. Не би допуснал със сигурност да отвлекат шефа му Бронксли. Тогава... полицейската кола е забавила умишлено момчетата.”

– Как изглеждаше полицаят който ви спря? Можеш ли да го опишеш? – продължи да разпитва той.

– Инспекторе и вие ли си мислите същото като мен? – запита той но отговор не последва. – Ще ми трябва фоторобот.

– Ела в управлението след три часа! – заповяда Матели, обърна се наляво и погледна камиона затиснал колата, после затворената желязна входна врата, бръкна с ръце в джобовете на панталона си и се замисли.

  „Какво имаме до тук? – започна да разсъждава той. – Движи се лимузина. След нея би трябвало да я следва съпътстващ джип с охрана, но полицаи нарочно ги спират. През това време петима похитители – с отработен вариант на взлом, разбиват вратата на бронираната лимузина, изхвърлят навън бизнесмена, удрят му един бой и го натикват в черен Ескалейд. Заглушават със заглушител на радиоефир дистанционното управление на автоматичната желязната врата и дистанционните паник бутони работещи на всички честоти в радиус... сигурно до триста метра. Така са блокирали радио каналите и са направили всички мобилни телефони и дистанционни неуправляеми. Желязната врата на имението продължава да стой заключена. Лимузината е пробита от похитителите. Изчезват в неизвестна посока. И всичко това само за три, четири минути. По дяволите, това не е възможно!”

– Какво установи Матели? – дочу гласа на приближилия се до него агент Гарет.

– Много странно. Всичко е станало за по-малко от пет минути.

– Не бях виждал в досегашната си практика, Кано, как врата на бронирана лимузина може да се разбие за две, три минути – съгласи се агентът.

– Тези момчета са пипали бързо и професионално.

– Бих казал доста бързо – потвърди Гарет.

  „Такава перфектна организация и бързина на изпълнение е присъща само на хора с голям мащаб. Това е дело на хора с неограничени възможности, а не на мафията. На кой е попречил Бронксли и защо са го отвлекли? Пари ли ще искат? – продължи да разсъждава наум инспекторът. – Ако са искали да го убият или отстранят могли са да го направят. Защо ще го отвличат?”

  Матели се приближи до бронираната кола и започна да оглежда уликите от престъплението. Вгледа се отблизо в залепения чип на предното стъкло. Видимо изглеждаше с променена структура.

– Чул ли си за новата гангстерска мода? За електрошокова палка с висок волтаж и висок ампераж. Някой е приближил чипа и му е пуснал стотици хиляди киловолта – изказа мнение приближилият се до него агент от ФБР.

– Прав си! Чипът веднага е дал накъсо и е излезнал от употреба – съгласи се Кано. – Колко са изобретателни похитителите. Но в кой гараж е станало това?

  След няколко часа следствените действия по отвличането на г-н Бронксли приключиха. Инспектор Кано Матели се прибра със служебната кола в полицейското управление, качи се в кабинета си, направи си чай от борови игли и започна да размишлява: „Това е изпипана работа, само, че от кого? Заглушили са дистанционното отваряне на вратата на имението и всичка джиесеми. Защо тогава са стопили и чипа на предното стъкло на колата? За заблуда ли? Кой има интерес от отвличането? Шофьорът дали е замесен?” – пресегна се с ръка той и взе чашата с чай. Отпи една голяма глътка. Вдигна китката на лявата си ръка и погледна към старинния си златен ръчен часовник марка Вашерон§Константин.

  Той беше подарък от дядо му адвоката Марио Матели и дълги години отмерваше времето със завидна точност.

  Последната мода в Голямата ябълка беше носенето на стари часовници на китката. Както е и при модата с карането на стари автомобили.

„Трябва да разпитам охранителите – се замисли отново той и се загледа в стрелката на секундарника на циферблата, която доближаваше числото дванадесет”.

  Инспекторът очакваше да дойдат при него шофьорът на атакуваната с взлом бронирана лимузина Палио, за да снеме от него показания и охранителят Картър с който да направи фоторобот на спрелите го полицаи.

  Кано видя през стъклена врата на офиса два силуета. На вратата се почука.

  Първи влезе шофьорът.

  След като го разпита Матели му съобщи, че е свободен да си върви и повика при него шефа на охранителите Картър. Получи нужната информация и от него. След това инспекторът го заведе в компютърния отдел на дистрикта. Там с помощта на оператор и пред монитора на компютъра, той даваше указания как да изглеждат образите на лицата, които му бяха проверили документите и с това умишлено го бяха забавили с джипа. Точно в този промеждутък от време похитители бяха отвлекли господин Дейвид Бронксли.

  Картър се справи доста добре със задачата си пред компютъра и след двадесет минути беше готов с приблизителен портрет на двамата мъже.

– Мисля че, доста се доближават образите до истинските – каза той и посочи монитора с ръка.  – Познавате ли ги инспекторе?

Кано Матели се вгледа в лицата на снимките и сбръчка вежди. Сториха му се познати. Но не беше сигурен.

Той освободи охранителя да си върви. Отиде пеша в офиса си.  Влезе вътре и седна на кожения стол до бюрото. Погледна към монитора, отвори един файл на компютъра и заразглежда двете снимки. Натисна бутона принт скрийн на кейборда и с принтерът отпечата снимките от фотороботите на двамата полицаи. Взе ги в ръце и започна да ги разглежда.

– Колко съм тъп! Сетих се, това са... – извика на глас и се плесна с ръка по челото, но не изрече имената на разпознатите от него полицаи. 

На другия ден сутринта Кано паркира служебната кола пред сградата на Нюйоркска охранителна полиция и зачака появяването на полицай Барнс и полицай Джеймс да дойдат на работа, за да ги разпита.

   След десетина минути те се появиха.

  Матели слезе от полицейската кола, повика ги при себе си и ги заговори. Двамата полицаи го познавава защото бяха работили заедно по един заплетен случай на отвличане и побой над мексиканския гражданин Бако Гонзалес.

  Те му отговориха на всички въпроси.

– Благодаря, момчета, за откровението. Това си остава тайна между нас – намигна им с дясното око той. – Никога, не сме се виждали и говорили! Длъжник съм ви. 

© Д. Сираков 2021 © Copyright                                                                КРАЙ  ГЛАВА ІІ – НО МАСК ПАРТИ