Дори по-добро от истинско нещо
Гледаме се в очите. Нищо, че е поне една глава по-висок от мен. Мисля, че се изчервявам, а много ми личи. А той се смее – устните му образуват най-очарователната усмивка, а в очите му има дяволито пламъче. Сърцето ми бие лудо и имам чувството, че този ритъм се предава на неговото тяло:
- И какво ще правим сега? – пита ме лукаво той.
Усмивката му става още по-сияйна. Сега разбирам – хората са прави, когато казват, че се оглупява от любов. Не мога да се сетя за нищо остроумно. Хуморът и самоиронията винаги са били мои качества и оръжия. Повтарям си наум: „Съвземи се, съвземи се. Възстанови връзката с главния мозък ”. Колко ли време мина? Трябва да кажа нещо. Той ме изпреварва – приближава се още и с най-мелодичния глас ми прошепва:
- Много си красива. Не се притеснявай. Най-прекрасната…
Не знам дали скъсява дистанцията между нас заради шума, който за мен е неясно жужене, което лесно игнорирам, но ми се струва, че има друга причина. Дано! За бога, дано да е ...